Без значение дали искаме или не, техниката е принудена да

Без значение дали желаеме или не, техниката е принудена да остарява и да бъде сменена с друга. В армията тази процедура не е непозната, а в авиацията постоянно има най-малко едно конструкторно бюро, което да сътвори нов и още по-опасен аероплан. След близо 25 години в работа LTV A-7E Corsair II се насочва на заслужена пенсия.

По време на „ Пустинна стихия “ в сутринта на 17 януари 1991 година Съединени американски щати приготвя многообразие от военна техника, която да показва на врага. Сред кандидате участва даже Lockheed F-117 Nighthawk. Въпреки инвестицията от милиарди долари, американските водачи залагат и на Corsair II. Когато Ирак атакува Кувейт на 2-и август 1990 година, последните две ескадрили от корсарите се приземяват на USS John F Kennedy и по-късно би трябвало да бъдат сменени с F/A-18C Hornet.

Летците чакат новата бойна техника, само че преди ескадрилите да отлетят, на 3-и август идва нова заповед за включване във военните дейности по интервенция „ Пустинен щит “ – районното подкрепление за първия удар против Ирак. Очевидно Corsair II се оказва квалифициран за една последна война. Адмирал Марк Фитцджералд подрежда на екипажите да се приготвят и да чакат заповед за нахлуване на 10-и август. По това време Съединени американски щати изпраща към 6 самолетоносача, които да поддържат Военновъздушни сили сили. Когато идват в Червено море, множеството асове към този момент вършат образователни маневри, мнозина се майтапят, че в множеството случаи се чувствали като ескадрила от Star Wars.

През октомври Саддам Хюсеин не дава никакви сигнали, че счита да се отдръпна. Дипломацията става все по-трудна и през декември се стига до най-важното решение – война. Заповедта за Corsair II е да атакува ПВО-тата на Ирак, унищожавайки контролните и командните бункери, да атакува въздушни бази, радарни системи и други значими точки. В 12:30 през нощта, водачите потеглят към Багдад, зареждат по въздуха.

Разрешението за нахлуване идва, откакто F-117 към този момент са съумели да ударят по-важните цели, а безотказните Tomahawk са поразили по-опасните точки. Остава работата за 84-те корсаря, които би трябвало да ударят останалите значими точки от инфраструктурата на Ирак. Мисия А-7 ще отнеме към 7 часа. Навлизайки през пустинята на Саудитска Арабия. Група Va-46 се насочва към Багдад, а VA-72 поема към летища H-2 и H-3 в западен Ирак.

Летците с курс към Багдад се радват на купеста облачност, която ги прикрива. Над самия град всичко е към този момент ясно и градът се открива като на длан. Лейтенант Джефри Гриър би трябвало да играе ролята на радарна стръв. Той би трябвало да разреши на радарите да насочат вниманието си към него, до момента в който останалите самолети разтоварят товара от анти-радарни високоскоростни ракети.

На доктрина, когато пусне своята стръв, той ще излезе на радара не като един аероплан, а като пет самолета. Веднъж щом иракчаните го виждат, ще насочат вниманието си напълно към него и ще стартират да задействат своите HARM ракети. Ако проектът се извърши вярно, никой не би трябвало да забележи първата ескадрила от почти 36 самолета, идващи от най-различни точки.

По време на нощния полет, екипажите изключват всички външни светлинни маркери и летят във групировка по целия маршрут. Очевидно е изключително мъчно да се поддържа групировка, когато никой даже не може да включи радара си и да види останалите изтребители. За съперника, 17 януари е като всеки различен ден, само че самолетите стартират да идват от всички направления. Веднъж щом примамката стартира да работи, всеки Corsair би трябвало да пусне по две ракети.

Макар и неведнъж да са предизвестени да не гледат ракетата, до момента в който се освобождава от самолета, изключително откакто пуска ярка и заслепяваща светлина, някои от водачите за малко време се подвеждат и летят напряко, подготвени за поразяване. Любопитството завършва при втория заход. Мнозина признават, че не са обърнали никакво внимание, до момента в който не се издигат на безвредна височина.

Бавно и несъмнено ПВО-тата над Багдад стартират да изчезват от радарите. Иракчаните се пробват да отвърнат на удара, само че без никакъв триумф. По обяд изхвърчат още 6 самолета. Четири от тях са натоварени с анти-радарни ракети, до момента в който останалите два самолета са готови с AGM-62 Walleye глайдър бомби. Сините ястреби в това време доближават до базите H-2 и H-3 в Западен Ирак.

Мисията им е да обезвреждат противниковите самолети и с това да осакатят изцяло противовъздушната защита. След като новината за падналите радари е формален факт, американците зареждат Mk-82, -83 и -84 бомби, както и Mk-20 Rockeye клъстерни бомби. Някои даже са снабдени с Walleye I/II с видео ориентиране и несъмнено – SUU 25 свещи за илюзия на съперника. Кой би подозирал, че пенсионираният аероплан ще влезе в приложимост и ще се разпише с първа бойна задача и присъединяване във война. През третата последна нощ от нападението във въпросната задача, американските корсари най-сетне поразяват и задачите, където се има вяра, че се работи върху извличането на уран.

Повечето водачи ще признаят, че борбите не са били тъкмо подобен нечовечен проблем, по-голямата драма идва непосредствено благодарение на презареждането във въздуха. Всеки един Corsair II е прочут със своя яростен темперамент по време на захождането до самолета-цистерна. Всеки полет изисква най-малко 4-5 презареждания, като в огромна степен точно това се счита за най-голямата военна заплаха.

Докато първата вечер минава без особени проблеми, идната стартира да се оказва по-сериозно предизвикателство. По време на полетите над Багдад, множеството радари прихващат наличието на МиГ-25, които изхвърчат от летище Ал-Такадум покрай столицата. Тази изненада хваща самолети неподготвени, множеството са въоръжение за поразяването на наземни цели, никой към момента не се е насочил към офанзива по въздух. Нито един разследващ аероплан не съумява да ги засече, до момента в който е над региона, а F/A-18C Hornet ескадрилите към този момент преследвали самолети, само че нямали право да стрелят.

След отвод да се включат в сражението, преследвачите се отдръпват на изток. Докато изтребителите се изтеглят, един от МиГ-овете съумява да смъкна американски Хорнет. Лейтенант Скот Спийчър е първият, който се записва като жертва във въпросната война. На 26 февруари иракчаните най-сетне демонстрират зъби на американските либератори. Мисията на корсарите е да напреднат към Кувейт, където да оказват помощ на настъпващите бойци на обединението. След като прелитат над горещата точка, диспечерите от земята отхвърлят въздушно подкрепление и самолетите са ориентирани към друго летище, което би трябвало да бъде унищожено.

Преди нахлуване във въздушното пространство, всички изтребители би трябвало да възпламенят своите примамки и едвам тогава да заходят към задачата. Над летището се оказва, че липсват цели за попадение, единствените самолети и позицията им е открита от спътник, който ги фотографира. Този път съперниците не стартират да стрелят, до момента в който не се хвърлят първите бомби. До този миг мнозина си мислят, че това е изоставено летище. Прикриващите се ПВО-та са чакали точния миг, с цел да разкрият позициите си. След първия изтеглящ се аероплан, всеки идващ е посрещнат от неприятелския огън на съперника. При първи заход за заличаване на оръдието, водачите получават и сигнал за изстрелването на ракети.

Скоро системите писват, американците вършат една впечатляваща заря от свещи, с които да заблудят топлинното ориентиране. Над летището всеки форсира мотора и доближава натоварване от 7G, корсарите се разпръскват във всички направления. Мнозина се разминават единствено с няколко удара по корпуса на самолетите, само че за първи път осъзнават, че са оживели в резултат на неприятният мерник на съперника. По време на войната в залива, нито един от Corsair не е свален.

Статистиката показвала, че най-вероятно ще се чака жертвите да бъдат сред 3 и 5%. Според същите данни, пенсионираните самолети са съумели да хвърлят към 1000 тона бомби и да създадат близо 737 задачи над Кувейт и Ирак. Повечето водачи прибавят към 3100 бойни часа и 43 дни присъединяване във военна задача. На 30 юни 1991 година след повече от 25 години в работа, всички изтребители са изпратени в пенсия и не престават да служат като самолети за образование. И до през днешния ден се считат за основен детайл при печеленето на войната.