Без да съм в лошо настроение“, а дори бидейки в

Без да съм в „ неприятно въодушевление “, а даже бидейки в усмихнато такова, взех решение да споделя няколко делнични мисли за празниците. Подобни чувства несъмнено изпитват и признават мнозина, само че да си излея и аз тъгата до арменския поп.:) А и то жена ли ще съм, в случай че не измрънкам? 😀 И по този начин, най-сетне – почивам, след изтощителни работни дни и вечери. Да, но не, както споделяше един политик. Целият свят е налегнат от една изкуствена еуфория на честитене на какво ли не, или вълна на депресарски дух „ никак не ми е празнично “, или цялостна незаинтересованост „ Хм, кво – ден като ден “. Май повече съчувствува на последното.:)

Не ми се мисли, какво ще следва към Нова година. То обич на кг, то емпатия, то приятелство, тъждество, мир и софри за знамение и приказ. Колажите с икони и еленчета бързо ще изместват тези с делфинчета, котенца и чашки с кафе. Статусите на триумфираща женственост или геройство на часа ще се сменят с такива за благополучие по света и изборна пропускливост по отношение на желанията „ не желая нищо за мен, единствено околните ми да са щастливи и здрави “. А същите тези близки, евентуално са въвлечени в кавги през ден или час и общуването е редуцирано до битовизми или предизвиква много нездравословни неща. (Признавам, аз също не върша изключение от време на време и съм наясно, че всеки дом си има прахуляк и пушек) Но някак тази ударна вълна на ненадейно трогване просто ме поваля. Прилошава ми от пожелания – „ и дано Бог сбъдне всички твои фантазии “. И какво следва след „ сбъдването “? Нови стремежи и/или нови разочарования. Нали мъдрите хора споделят „ внимавай какво си пожелаваш “ и че „ най-вече сълзи са пролети от сбъднати фантазии “. Тогава за какво? Замисляте ли се за инерцията на пожеланията, въпреки и видимо чистосърдечни. Нали знаете за силата на изреченото? Смятате ли, че е положително да налагате своята воля за някого, без значение че съответствува с неговата. А с Божията?
Сигурно и аз в миналото съм ръсила обилно неща в този дух. Помня, че една година писах послания и шансове за една книжарница във Варна, след това тя ги разпространяваше в комерсиалната мрежа, без да заплати за авторството, само че и по-добре. Все още ги виждам тук – там, даже в шансове към корите за баници. Както и да е. И да, рисувам камъчета с сходни пожелания, само че както се споделя „ това е друга бира “:) Сега заобикалям и най-често поисквам „ нужнослучвания “, тъй като знам, че каквото е нужно-ще се случи, със или без нашата интервенция. И въпреки всичко – по-добре да не пречим.

Откакто се помня, повeчето празници асоциирам с думата излишество. Излишна суетност за тоалети, за презапасяване с артикули и най-малко един работен ден, прекаран в кухнята. „ Нямаше потребност “ споделяме, когато получаваме дарове, само че имаме ли потребност от всичко останало? Вече „ чествам “ Коледа друго. Веднъж ми се „ случи “ в средата на август, тогава усетих Рождество, тогава имаше смисъл за мен, тогава я претърпях и споделих с близки. Преди няколко години я прекарах на чаша ром в кафене, където изчетох едно sci-fi романче. Била съм „ коледно “ в метъл бар с рок – група. На басейн. На разходка сама в гората. Предната Коледа бях на плажа с другарка, всяка носеше домашни курабийки, бъбрихме добродушно и съзерцавахме морето.

Тази, за първи път в живота си взех решение, да прекарам сама. Без да си покажа носа на открито, без деца, без другари, без семейство, съседи и родственици. Не ми е самотно, скучно и потиснато, в противен случай. Подреждам, разстилам и карам през целия ден на малко картофи, орехи, кафе и сладостен самун с портокал и карамфил. Запалих си сутринта нова свещ, украсих си семпло живата елхичка, уважих брошура. Реших да поздравя, докъдето мога, хората, с които съм „ сприятелена “ и за доста от тях не знам (почти) нищо. Иначе – защо са ми просто като наличие, без грам другарство. Избрах да си „ спестя “ паниката от „ надяждането “ и стилистиката на „ Вземи си още едно парче! “, „ Ама пробвай и сърмичките… “, „ Как по този начин няма да хапнеш месо? “ или „ Еее, ти нищо не яде!!! “. Трогващите разговори на парадокса – „ Искаш ли от тази салата? “, „ Не! “, „ Добре, тогава ще ти сложа! “… Естествено, светът ще свърши, или най-малкото ще ме надвие циганчето, в случай че не хапвам за десерт и плодове. На подигравките, когато да не знам коя поред година дублирам, че „ мед, млечни, ядки и плодове се употребяват настрана и на гладно “ – не обръщам към този момент внимание. Всеки си има корем и си носи отговорността за това какво поставя и какво се вкисва в него. Споменавайки вкисване, това е и най-честото ни вътрешно психологично положение, маскирано от фондана от благи думи с крещяща престореност.

За мен това са празниците – успокоение или най-малко възпиране от напрягащи неща. Уморена съм от досадните препирни или неудобно безмълвие, от празните изречения или неизменими провиквания. От цъкането по телевизионните канали, бълващи медийната мръсотия на бездарните публицисти и продуценти*(има изключения и кадърни сътрудници!), в търсене на нещо, в случай че не забавно, то най-малко прелестно, отвличащо. Бъдни вечер бях на посетители в семейно-роднинското гнездо, само че по пижама и халат, с мокра от банята коса. Все ми е тая до каква степен е неуважително. Всеки се бе въоръжил с таблет, слушалки за радио, телефон, предан на есемеси, скайп и така нататък В някаква степен и аз съм пристрастена към актуалните средства за развлечение и връзка, само че ми бе някак опорочаващо и не го възприемам. Този безконечен блян да запълниш времето с още нещо. Този непростим фетиш към неосъзнати ритуали и несъхраняващи нищо, с изключение на суетата, обичаи.

Никой не осъждам, нито се скатавам от домакинстване, нито давам модел, в противен случай. Все е рамка. Надявам се, че някой, обаче, все ще се замисли точно за този конвенционален инстикт, който сме си построили и следваме към и през празниците. Уча се да разбирам, даже да не утвърждавам нещо. Споделям трапези и се пробвам да се впиша в тази интимна атмфосфера. Обичам да ме прегръщат, поради самата прегръдка, при все, че се случва толкоз рядко. Научих се да одобрявам и да се веселя на дарове, с мотив или без, освен да върша жестове от моя страна. Доколкото мога, претърпявам тези интервали без особена опозиция. Просто ми се желае някой и мен да схваща и да почита отношението ми. Да спра да чувам какъв брой е непристойно да се излегна на леглото и да си чета, когато се гримирам – за какво го върша, нямало потребност, тъй като съм си красива, когато вървя цяла седмица без грим – е, за какво не съм поставила най-малко едно червило за цвят и така нататък Да ми се натяква „ Няма ли да сготвиш най-малко за децата?! “. Ами не, няма, от време на време желая да караме на „ каквото има “, а и по никакъв начин няма да се дразня, в случай че някой от синковците и мен изненада с палачинки, да вземем за пример.

Сещам се за дзен-притчата и чашата с чай. Няма по какъв начин да доливаме инертно в цялостните чаши. Празникът „ желае “ празнина, пространство -от „ неща за правене “, непотребни думи и страсти, неудобен възторг, налагане на религиозни или персонални условности, схващания, митологеми, суеверия. Преди драматизирах, че никой от десетките ми някогашни фамилни другари не звъни от години даже да пита жива ли съм, камо ли за посещение, само че в този момент съм в действителност радостна, че в близкото ми обграждане са останали по натурален път само тези „ двама-трима “, които постоянно приютяват душата ми и чиято любов, знам, е безусловна. И както споделям, с тях самото другарство и самото им битие е празник. А Коледа – дано всеки я чества по този начин, както я схваща и усеща, каквото и да Е и да не е…

Милена Белчева