Бесът е остро протичащо инфекциозно заболяване, което засяга нервната система

Бесът е остро протичащо инфекциозно заболяване , което визира нервната система и се характеризира с поредно протичащи възбуден и паралитичен етап, завършващи със смъртен излаз.

Заболяването е познато още от древността, а Луи Пастьор е първият, който изолира вируса през 1882г., а по-късно получава и ваксинален вариант, наименуван от него virus fixe.

Основен източник и контейнер на инфекцията са диви хищни животни-лисици, вълци, чакали, само че също по този начин кучета и котки. Предаване на инфекцията се реализира след захапване, одраскване или ослюнване от болно животно. Вирусът, който се съдържа в слюнката на инфектираните животни минава през нарушената повърхнина на кожата и се внедрява в клетките на периферните нерви. По тях той се придвижва с асцендиращ ход до централната нервна система.

Възприемчивостта на човек се пресмята на 40%, само че при захапване покрай лицето – нараства до 90%, а по ръцете – към 60-65%. От значение е с изключение на мястото на захапване, също инфектиращата доза и имунния статус на потърпевшия.
В литературата се оповестяват случаи на заразяване с бяс след трансплантация на роговица от донор с непроявени клинично признаци на болестта.

Инкубационният интервал е с друга дълготрайност, само че приблизително е сред 1-3 месеца.

Диагнозата на болестта се слага въз основата на клинична картина, епидемиологични данни за контакт с болно или подозрително за бяс животно и лабораторните проучвания, които слагат окончателната диагноза.

Характерен диагностично насочващ белег първоначално е съществуването на сърбеж, раздразнение, парене или „ мравучкане”

в мястото на захапване, както и обостряне на възпалителните промени в и към раната. Хидрофобията (страхът от вода) също е ранен признак. Характеризира се с появяването на конвулсии на гълтателната, дъвкателната и дихателната мускулатура при всеки опит за пиянство на вода.

Епидемиологичните данни включват съществуване на контакт с болно или подозрително за бяс животно след захапване, одраскване или ослюнване на кожа с нарушена целокупност. В рамките на 10 дни животното се следи и в случай че не се развият присъщи за беса признаци се приема, че е крепко и няма риск за заразяване с бяс. Друг способ за определяне е ликвидиране на животното и след аутопсия на мозъка се изпращат хистологични материали за търсене на така наречен телца на Бабеш-Негри. Това е бърз и ефикасен способ, който слага диагнозата.

Свързани публикации.. Имунизациите против бяс - към този момент в Александровска 0 Бяс - даже единствено от одраскване на безсимптомни заболели котки 0 Ако ни ухапе безстопанствено куче - каква е заплахата от бяс и по какъв начин да реагираме? 1

При пациентите вируснеутрализиращите антитела се появяват в серума след началото на клиничната симптоматика. Антителата, които са формирани или екзогенно добити посредством имунизация по време на инкубационния интервал могат да блокират разпространяването на вируса.

Вирусът на бяс спада към изключително рисковите инфекциозни сътрудници, което изисква проучването на материали да се прави в профилирани за задачата лаборатории. За проучването се употребяват кожни биопсии, слюнка, урина, ликвор, серум . При смъртни случаи се изследва тъкан от мозък, конюнктива и кожа на умрелия.

Прилагат се имунофлуоресцентни способи за бързо разкриване и доказване на характерни вирусни антигени. Серологичните проучвания се организират най-вече за управление на имунния отговор след имунизация – от клас IgG. Откриването на антитела от клас IgM в серум и/или ликвор потвърждава съществуването на остра зараза при пациента.

Полимеразната верижна реакция – PCR се употребява за ранна диагностика на случаите, при които има подозрение за бяс.

Диференциална диагноза на болестта се прави с тетанус – само че при него инкубационният интервал е по-кратък и е налице непрекъсната ригидност на мускулатурата, съчетана с тризъм (затруднено отваряне на устата). Паралитичната форма на беса е мъчно различима от болести, протичащи с асцендентна парализа.

Съществува характерна профилактика за болестта – антирабиесен серум и ваксина, която се ползва пре- и постекспозиционно. Поставянето на имунизацията след случай разрешава синтеза на защитни антитела в границите на до 2 седмици.