Георги Господинов: Тази война няма да свърши с последния изстрелян куршум
Българският публицист, номиниран за „ Букър “ за романа си „ Времеубежище “, приказва пред английското издание theguardian за недостига на бъдеще – централна тематика в романа му, за рисковата носталгия по едно неосъзнато минало, за поляризацията на българското общество, за надигането на популизма и национализма.
Преди четири години написах разказ, в който възприятието, че има " недостиг на бъдещето " беше толкоз остро, че всяка нация в Европа искаше да организира собствен личен референдум за предишното. Дотогава референдумите постоянно са били за бъдещето. Но пристигна моментът, когато хоризонтът се затвори и започнахме да гледаме единствено обратно към предишното. Референдумът за предишното би включвал избор за връщане към най-щастливото десетилетие или година от 20-ти век в историята на всяка нация. Дефицитът на бъдеще постоянно отключва големи ресурси от носталгия по предишното: кое десетилетие биха избрали нациите? Германия избира самия завършек на 80-те, перпетуум мобиле от 1989 година, в който стената непрестанно пада. Италия се връща към 60-те години. Сякаш картата на Европа се измества от териториална във времева и нациите се затварят – за доста малко – в личното си щастливо минало.
Виждаме този модел – това мощно дърпане обратно – да се ползва и в този момент. Накратко, времето размени пространството.
Светът е накълцан, повече или по-малко изследван и прочут. Остава ни голям океан от време, който в действителност е океан от предишното.
Самата концепция за носталгията се промени. Вече не се концентрира върху място или дом (nostos), както подсказва етимологията на думата, носталгията в този момент е към друго време. Може би би трябвало да използваме различен термин – хроносталгия, да вземем за пример. И в този смисъл нашите войни се трансфораха във войни за предишното.
Когато излезе романът, на едно четене публиката ме попита: добре, само че какво би избрала Русия? По това време не бях сигурен. Иска ми се да мисля, че това ще са годините на Горбачов, времето на перестройката. Отговорът пристигна на 24 февруари предходната година. В този незабележим референдум за предишното Русия избра годините на Втората международна война; за финален път се радваха на признанието на един свят, подготвен да не помни Сталин, гулагите, Гладомора и жестокостите на руската система.
Разбираемо, Путин избра да се върне при започване на 40-те години. Сегашното злощастие и изолираност на Русия я накараха да се върне към " щастливите " и мощни времена на Съветския съюз.
Това, което Путин желае, не е да завоюва тази война, а да я трансформира в хронична, да ни принуди всички да живеем в този режим. Целта му е да бомбардира и унищожи сегашното (и бъдещето) с цялата му инфраструктура и всекидневие – тъй че да няма вода, топлота, светлина. Да унищожи всекидневието, а от там и битието, безусловно да унищожи украинската нация.
Един нападателен план за възкръсване на предишното, изключително на необработено, забравено или пренаписано минало, е идеалната почва за популизъм и шовинизъм. Видяхме това при Тръмп, а в този момент се сбъдва в още по-зловеща маска при Путин.
Паметта и културата са част от имунната система на Европа. Тя би трябвало да разпознае и обезоръжи вирусите на груповата слепота, загубата на разсъдък, националистическата полуда и раждането на нови диктатори. Но войната в Украйна избухна, защото тези, които носят живия спомен за Втората международна война, към този момент не са с нас. Ние сме на онази бездна на поколенията, когато си отиват последните участници, запазили този спомен жив, последните концлагеристи, последните бойци. Надявам се, че не се насочваме към някаква странна групова болест на Алцхаймер.
Защото когато пламъкът на паметта угасне, животните от предишното затварят кръга към нас. Колкото по-малко памет, толкоз повече минало. Помним, с цел да държим предишното на разстояние – в предишното.
Вече не става въпрос единствено за паметта, а за това какво помним и по какъв начин. Защото и Путин се кълне в паметта. Популизмът и национализмът също основават своя версия на паметта. В Русия в никакъв случай не са правили тежката работа към паметта на Втората международна война, която Германия да вземем за пример е правила: мъчителната работа, която прониква във всички пластове на обществото, навлиза в институции, учебни заведения и учебници по история. Неговото неявяване поддържа статута на Русия като огромна жертва жив: оправдание за нови жертви, които счита, че заслужава.
Едно от най-смущаващите неща в този момент е заличаването на границата сред истината и фалша. Този фалш освен пренаписва предишното, само че предопределя бъдещето. Тя се основава на ревизирано минало точно с цел да оправдае актуалните експанзии и позори.
През цялото ми детство и младост в България ме учеха в учебно заведение, че Русия е нашият огромен брат, без който не можем (както всички по-големи братя, той можеше да бие неприятните деца в квартала, които ни тормозеха). Разбира се, моето потомство тайничко си мечтаеше за други народи, за жадуваните непознати земи на запад от нас. И това е дребна правдивост – Съюз на съветските социалистически републики по този начин и не се трансформира в мечтана дестинация, макар пропагандата, вместо това остана място, което изпитвахме в благоговение. И това има последици за актуалната обстановка.
В България през днешния ден проруската агитация работи елементарно на разнообразни равнища. От възприятие на признателност към нашите два пъти освободители (а както се оказва и два пъти поробители), през поклонение пред съветската просвета (сякаш Путин и Чехов са братя близнаци), до изказвания на високопоставени политици, които отхвърлят да застане недвусмислено страната на жертвата.
Проучване на Евробарометър от май предходната година демонстрира, че публичното мнение в България е по-близко от това на други страни от Европейски Съюз до съветската позиция за войната. България е и на последно място в Европейски Съюз по медийна просветеност. Фейсбук остава най-влиятелната обществена медия в България: над 95% от трафика ни е там. Проблемът е, че пропагандата от интернет проникна и в формалните и съществени медии.
Българското общество е грубо разграничено на две. Не мисля, че страната е виждала такова раздробяване и поляризация – влошени от обществените мрежи и обществени персони – от десетилетия. Може да звучи прекомерно жестоко, само че от време на време имам възприятието, че сме на прага на тиха революция.
Тази част на Европа не е била на гребена на вълната на историята от 1989 година насам. Но тя в никакъв случай не е преставала посредством своята литература и разкази да предлага предизвестия за това, което към този момент се е случило и може да се случи още веднъж. Струва ми се, че тези истории не са задоволително добре чути. Тук можем ясно да усетим, че историята към момента не е завършила. Сега знаем и можем да го формулираме: до момента в който на континента има една-единствена кървяща рана от историята, целият континент кърви. Никой, без значение на какъв брой километра на запад е, не може да бъде спокоен. Центърът на Европа не е нещо статично, заседнало в Берлин или Париж. Центърът на Европа е онази преносима точка на болката. Където боли и кърви. Днес е на изток, в горда Украйна.
В едно от най-красивите есета за Европа, Отвлечен Запад, написано по време на Студената война (1983 г.), Милан Кундера стартира с последно, обезверено телексно известие, изпратено от шефа на унгарската осведомителна организация през 1956 година, до момента в който самата постройка е била под артилерийски обстрел. Посланието му гласеше: " Ще умрем за Унгария и за Европа ". В тези сериозни минути той искаше да заяви нещо. Нахлуването на съветската войска в Унгария беше навлизане в Европа; не чакайте, реагирайте. Дали Европа (или западът тогава) получи и дешифрира посланието?
Този път знаем за кого бие камбаната. Хората в Европа схванаха незабавно. Есето на Кундера приключва с горчивото умозаключение, че след Втората международна война Западът се отвръща от Централна Европа и просто я счита за спътник на руската империя, без лична еднаквост. Тази инерция, дръзвам да настоявам, продължи и след 1989 година
Войната в Украйна в действителност върна Централна и Източна Европа в Европа. От периферията има свръхчувствителност към идното, дарба да се долови миризмата на паника във въздуха. Източна Европа се е научила да усеща заплахата с кожата си. Поради тази причина ще си разреша да го кажа по този начин: не подценявайте книгите, есетата и стиховете от това кътче на Европа. Декодирайте знаците в тях. Думите не стопират танкове и не смъкват дронове. Но те могат (не могат ли?) да спрат, забавят или най-малко да накарат тези в танковете, които водят война против почтени хора, да се поколебаят, най-малко за малко. Думите могат да оказват помощ на тези, които са заблудени от подправени вести и агитация.
Тази война няма да свърши с последния изстрелян патрон. Започна години преди първия изстрел и евентуално ще завърши години след последния. Но литературата има роля: тя най-малкото може да ни научи на опозиция и емпатия; може да ни предложи инструментите, с които да идентифицираме пропагандните лъжи; може да резервира персонални истории от епицентъра на болката, да генерира памет, която няма да бъде нарушена, и, в случай че е допустимо, да утеши. Никоя агитация не би трябвало да бъде по-силна от загатна за малко момче, бягащо от война с телефонен номер, надраскан на ръката му.
Тази публикация е приспособена от послание, обещано на Debates on Europe 2023 и оповестено в съдействие с Voxeurop. От български е преведена от Анджела Родел
()
Преди четири години написах разказ, в който възприятието, че има " недостиг на бъдещето " беше толкоз остро, че всяка нация в Европа искаше да организира собствен личен референдум за предишното. Дотогава референдумите постоянно са били за бъдещето. Но пристигна моментът, когато хоризонтът се затвори и започнахме да гледаме единствено обратно към предишното. Референдумът за предишното би включвал избор за връщане към най-щастливото десетилетие или година от 20-ти век в историята на всяка нация. Дефицитът на бъдеще постоянно отключва големи ресурси от носталгия по предишното: кое десетилетие биха избрали нациите? Германия избира самия завършек на 80-те, перпетуум мобиле от 1989 година, в който стената непрестанно пада. Италия се връща към 60-те години. Сякаш картата на Европа се измества от териториална във времева и нациите се затварят – за доста малко – в личното си щастливо минало.
Виждаме този модел – това мощно дърпане обратно – да се ползва и в този момент. Накратко, времето размени пространството.
Светът е накълцан, повече или по-малко изследван и прочут. Остава ни голям океан от време, който в действителност е океан от предишното.
Самата концепция за носталгията се промени. Вече не се концентрира върху място или дом (nostos), както подсказва етимологията на думата, носталгията в този момент е към друго време. Може би би трябвало да използваме различен термин – хроносталгия, да вземем за пример. И в този смисъл нашите войни се трансфораха във войни за предишното.
Когато излезе романът, на едно четене публиката ме попита: добре, само че какво би избрала Русия? По това време не бях сигурен. Иска ми се да мисля, че това ще са годините на Горбачов, времето на перестройката. Отговорът пристигна на 24 февруари предходната година. В този незабележим референдум за предишното Русия избра годините на Втората международна война; за финален път се радваха на признанието на един свят, подготвен да не помни Сталин, гулагите, Гладомора и жестокостите на руската система.
Разбираемо, Путин избра да се върне при започване на 40-те години. Сегашното злощастие и изолираност на Русия я накараха да се върне към " щастливите " и мощни времена на Съветския съюз.
Това, което Путин желае, не е да завоюва тази война, а да я трансформира в хронична, да ни принуди всички да живеем в този режим. Целта му е да бомбардира и унищожи сегашното (и бъдещето) с цялата му инфраструктура и всекидневие – тъй че да няма вода, топлота, светлина. Да унищожи всекидневието, а от там и битието, безусловно да унищожи украинската нация.
Един нападателен план за възкръсване на предишното, изключително на необработено, забравено или пренаписано минало, е идеалната почва за популизъм и шовинизъм. Видяхме това при Тръмп, а в този момент се сбъдва в още по-зловеща маска при Путин.
Паметта и културата са част от имунната система на Европа. Тя би трябвало да разпознае и обезоръжи вирусите на груповата слепота, загубата на разсъдък, националистическата полуда и раждането на нови диктатори. Но войната в Украйна избухна, защото тези, които носят живия спомен за Втората международна война, към този момент не са с нас. Ние сме на онази бездна на поколенията, когато си отиват последните участници, запазили този спомен жив, последните концлагеристи, последните бойци. Надявам се, че не се насочваме към някаква странна групова болест на Алцхаймер.
Защото когато пламъкът на паметта угасне, животните от предишното затварят кръга към нас. Колкото по-малко памет, толкоз повече минало. Помним, с цел да държим предишното на разстояние – в предишното.
Вече не става въпрос единствено за паметта, а за това какво помним и по какъв начин. Защото и Путин се кълне в паметта. Популизмът и национализмът също основават своя версия на паметта. В Русия в никакъв случай не са правили тежката работа към паметта на Втората международна война, която Германия да вземем за пример е правила: мъчителната работа, която прониква във всички пластове на обществото, навлиза в институции, учебни заведения и учебници по история. Неговото неявяване поддържа статута на Русия като огромна жертва жив: оправдание за нови жертви, които счита, че заслужава.
Едно от най-смущаващите неща в този момент е заличаването на границата сред истината и фалша. Този фалш освен пренаписва предишното, само че предопределя бъдещето. Тя се основава на ревизирано минало точно с цел да оправдае актуалните експанзии и позори.
През цялото ми детство и младост в България ме учеха в учебно заведение, че Русия е нашият огромен брат, без който не можем (както всички по-големи братя, той можеше да бие неприятните деца в квартала, които ни тормозеха). Разбира се, моето потомство тайничко си мечтаеше за други народи, за жадуваните непознати земи на запад от нас. И това е дребна правдивост – Съюз на съветските социалистически републики по този начин и не се трансформира в мечтана дестинация, макар пропагандата, вместо това остана място, което изпитвахме в благоговение. И това има последици за актуалната обстановка.
В България през днешния ден проруската агитация работи елементарно на разнообразни равнища. От възприятие на признателност към нашите два пъти освободители (а както се оказва и два пъти поробители), през поклонение пред съветската просвета (сякаш Путин и Чехов са братя близнаци), до изказвания на високопоставени политици, които отхвърлят да застане недвусмислено страната на жертвата.
Проучване на Евробарометър от май предходната година демонстрира, че публичното мнение в България е по-близко от това на други страни от Европейски Съюз до съветската позиция за войната. България е и на последно място в Европейски Съюз по медийна просветеност. Фейсбук остава най-влиятелната обществена медия в България: над 95% от трафика ни е там. Проблемът е, че пропагандата от интернет проникна и в формалните и съществени медии.
Българското общество е грубо разграничено на две. Не мисля, че страната е виждала такова раздробяване и поляризация – влошени от обществените мрежи и обществени персони – от десетилетия. Може да звучи прекомерно жестоко, само че от време на време имам възприятието, че сме на прага на тиха революция.
Тази част на Европа не е била на гребена на вълната на историята от 1989 година насам. Но тя в никакъв случай не е преставала посредством своята литература и разкази да предлага предизвестия за това, което към този момент се е случило и може да се случи още веднъж. Струва ми се, че тези истории не са задоволително добре чути. Тук можем ясно да усетим, че историята към момента не е завършила. Сега знаем и можем да го формулираме: до момента в който на континента има една-единствена кървяща рана от историята, целият континент кърви. Никой, без значение на какъв брой километра на запад е, не може да бъде спокоен. Центърът на Европа не е нещо статично, заседнало в Берлин или Париж. Центърът на Европа е онази преносима точка на болката. Където боли и кърви. Днес е на изток, в горда Украйна.
В едно от най-красивите есета за Европа, Отвлечен Запад, написано по време на Студената война (1983 г.), Милан Кундера стартира с последно, обезверено телексно известие, изпратено от шефа на унгарската осведомителна организация през 1956 година, до момента в който самата постройка е била под артилерийски обстрел. Посланието му гласеше: " Ще умрем за Унгария и за Европа ". В тези сериозни минути той искаше да заяви нещо. Нахлуването на съветската войска в Унгария беше навлизане в Европа; не чакайте, реагирайте. Дали Европа (или западът тогава) получи и дешифрира посланието?
Този път знаем за кого бие камбаната. Хората в Европа схванаха незабавно. Есето на Кундера приключва с горчивото умозаключение, че след Втората международна война Западът се отвръща от Централна Европа и просто я счита за спътник на руската империя, без лична еднаквост. Тази инерция, дръзвам да настоявам, продължи и след 1989 година
Войната в Украйна в действителност върна Централна и Източна Европа в Европа. От периферията има свръхчувствителност към идното, дарба да се долови миризмата на паника във въздуха. Източна Европа се е научила да усеща заплахата с кожата си. Поради тази причина ще си разреша да го кажа по този начин: не подценявайте книгите, есетата и стиховете от това кътче на Европа. Декодирайте знаците в тях. Думите не стопират танкове и не смъкват дронове. Но те могат (не могат ли?) да спрат, забавят или най-малко да накарат тези в танковете, които водят война против почтени хора, да се поколебаят, най-малко за малко. Думите могат да оказват помощ на тези, които са заблудени от подправени вести и агитация.
Тази война няма да свърши с последния изстрелян патрон. Започна години преди първия изстрел и евентуално ще завърши години след последния. Но литературата има роля: тя най-малкото може да ни научи на опозиция и емпатия; може да ни предложи инструментите, с които да идентифицираме пропагандните лъжи; може да резервира персонални истории от епицентъра на болката, да генерира памет, която няма да бъде нарушена, и, в случай че е допустимо, да утеши. Никоя агитация не би трябвало да бъде по-силна от загатна за малко момче, бягащо от война с телефонен номер, надраскан на ръката му.
Тази публикация е приспособена от послание, обещано на Debates on Europe 2023 и оповестено в съдействие с Voxeurop. От български е преведена от Анджела Родел
()
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ