Аз, разбира се, не правя нищо. Но аз виждам часовете

" Аз, несъмнено, не върша нищо. Но аз виждам часовете да отминават – то коства повече от това да се пробвам да ги запълвам. "

" Открай време Бог избира всичко за нас, даже и вратовръзките, които носим. "

" Ако Адам беше благополучен в любовта, несъмнено щеше да ни спести Историята. "

" Човек не помни болката, само че в никакъв случай унижението. "

" Вярвам в спасението на човечеството, както и в бъдещето на цианкалия. "

" Една вяра си отива едвам когато нейните съперници се пробват да запазят целостта й. "

" Светът не е нищо друго с изключение на едно вездесъщо Никъде. Ето за какво в никакъв случай не можеш да потеглиш нанякъде. "

" Изглежда, че изгодата от паметта е единствено една – дава ни опция да съжаляваме. "

" Като човек, роден на този свят с елементарна душа, аз си желаех друга душа – от музика – и по този начин започнаха моите невъобразими мъки… "

" Ако нямах свободата да завърша живота си посредством самоубийство, щях от дълго време да съм се прострелял. "

" Музиката е кей за изпепелените от благополучие души. "

" Наблюдавам с смут по какъв начин омразата ми към хората отслабва, а тя бе последната ми връзка с тях. "

" Продължаваме да обичаме. Все отново! Да това „ въпреки всичко “ покрива Безкрая. "

" Ако Ной притежаваше дара на оракул, несъмнено би издънил ковчега. "

" Самотата ме изпълва дотам, че и най-незначителната среща е тестване за мен. "

" Историята е динамизмът на жертвите. "

" Упадъкът на паметта те прави метафизик. "

" Циганите са в действителност определен народ. Те не носят отговорност за никое събитие, за никоя институция. Техният успех се дължи на старанието нищо да не основават и за нищо да не се грижат. "

" Човек – това постоянно недоволно животно. Всяка негова дума или жест имат цената на признак.

" Това, което прави метрополиите толкоз тъжни, е събитието, че всеки желае да е благополучен, а изгледът за това се снижава в същата степен, в която нарастват желанията. Търсенето на благополучие е симптом за отдалечеността от небето, то демонстрира степента на човешкото проваляне. Защо тогава да ни учудва, че Париж е най-отдалеченото от парадайса място? "

Емил Чоран (8 април 1911 година - 20 юни 1995 г.) е румънски мъдрец и есеист.

Емил учи в гимназия в Сибиу, а през 1928 година отпътува да следва философия в Букурещкия университет. Към началото на 30-те години се утвърждава като един от гениите на румънската литература. През 1933 година специализира в Берлинския университет. Пише първата си книга Pe culmile disperǎrii (По върховете на отчаянието) в 1934 година За малко е гимназиален преподавател по философия в Брашов (1936 – 1937 г.), а през 1937 година получава стипендия, с цел да замине във Франция и да напише там своята докторска теза. Дисертацията остава ненаписана – вместо това Чоран пътува из страната и усъвършенства своя френски. След Втората международна война взема решение да остане дефинитивно във Франция, вместо да се завърне в родината.

Спечелва си неприязънта на комунистическата власт – творбите му биват неразрешени в Румъния и изобщо в Източна Европа. Издава първата си френска книга Précis de décomposition (Наръчник по разложение) в издателство Галимар през 1949 година

Поддържа мощна връзка с другите известни представители на румънската диаспора в Париж – Йожен Йонеско и Мирча Елиаде. Дълго време не трябва приет и остава в сянката на други фигури от френския интелектуален живот, като Жан-Пол Сартр и Албер Камю. Добива известност едвам към края на живота си и получава почтено самопризнание като една от огромните фигури във френската и румънската просвета на 20 век. Почива на 17 юни 1995 година в парижка болница, след дълготрайно заболяване от Алцхаймер.

В мазето на жилището, което е обитавал, са открити голям брой ръкописи, основно чернови, само че те остават едва проучени, защото стават предмет на правосъден спор, завършил едвам в 2011 година В същата година, 100-годишен празник от неговото раждане, биват извършени няколко конференции отдадени на неговото творчество, включително и в София.