Аз да не съм водопроводчик! - това изречение е жигосано

" Аз да не съм водопроводчик! " - това изречение е жигосано в душата на писателката Ани Ерно. Чува го от млад хирург в нощта на 20 против 21 януари 1964 година, когато животът ѝ виси на косъм след затруднения от престъпен аборт. Тогава тя е студентка без пари и връзки, принудена да престъпи закона, тъй като няма излаз. Днес е Нобелов лауреат за литература. Романът " Изпитанието " е плод на персоналната ѝ контузия, която я сродява с хиляди дами по света, и на борбата ѝ да няма повече жертви на престъпни аборти и за правото на дамите сами да вземат решение дали и по кое време да имат деца.

Романът, писан преди 23 години, излезе за първи път на български език в превод на Валентина Бояджиева. Автор на корицата е Дора Иванова. " Изпитанието " е второто произведение на Ани Ерно, което " Лист " издава след знаковия ѝ разказ " Годините ".

Българската аудитория познава ненапълно сюжета на романа от кино лентата L`événement на режисьорката Одри Диван, спечелил премия " Златен лъв " на фестивала във Венеция през 2021 година " И до през днешния ден, когато си спомня или чуя още веднъж всяко от неизлечимите в мен фрази, чийто смисъл тогава би трябвало да е бил нетърпим, или противоположното - утешаващ, ме залива омерзение или деликатност. А това, че методът, по който претърпях опита с аборта - престъпен, - към този момент е единствено отминал спомен, не ми се коства допустима причина да го оставим на забравата - въпреки че парадоксът на един закон е съвсем постоянно да принуди тогавашните жертви да не приказват с аргумента " с това е свършено " и по този начин същото безмълвие да обгръща това, което се е случило ", написа в книгата си Ани Ерно.

Родена на 1 септември 1940 година, тя прекарва детството и младостта си в Ивто в Нормандия. Произходът ѝ е непретенциозен, родителите ѝ са служащи, а по-късно дребни търговци, притежатели на кафене-бакалия. Следва в университета в Руан, а по-късно в университета в Бордо. Става сертифициран преподавател, а през 1971 година приключва висше обучение по модерна литература. В началото на 70-те години преподава в лицея Бонвил, в колежа Евир в Анеси ле Вьо, по-късно в Понтоаз, а по-късно стартира работа в Националния център за отдалечено образование.

През 2022 година Ани Ерно получи Нобелова премия за литература за " смелостта и клиничната точност, с които разкрива корените и груповите ограничавания на персоналната памет ".

Из " Изпитанието " от Ани Ерно
Изпитанието (Ани Ерно)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Времето беше престанало да бъде незанимателен низ от дни, вървене на лекции и писане на експозета, висене в кафенетата и в библиотеката, които водеха към изпитите и идната почивка. Превърнало се беше в нещо безформено, което растеше в мен, само че трябваше да се унищожи непременно.

Ходех на лекции по литература и социология, в университетския стол, пиех кафета на обяд и вечер във " Фалюш ", бара, избран за студентите. Вече не живеех в същия свят. Съществуваха другите девойки с празните утроби и аз.

Когато мислех за положението си, не използвах нито едно от названията, които го определяха, никакво " очаквам дете ", нито " бременност ", а още по-малко " бременна ", съвсем толкоз гротескно като " сложна ". Те съдържаха приемането на едно бъдеще, което нямаше да се състои. Не беше належащо да посочвам това, което бях решила да накарам да изчезне. В бележника си пишех: " това ", " това нещо " и единствено веднъж " бременна ".

Преминавах от неверието, че това ми се случваше на мен, към увереността, че явно е трябвало да ми се случи. Тъкмо това ме е чакало още след първия път, когато на четиринайсет години стигнах до оргазъм под завивките си, а след това - макар молитвите към Дева Мария и разнообразни светици - не можех да се спра да го върша още веднъж и още веднъж, представяйки си непрестанно, че съм курва. Цяло необяснимо знамение си беше дори, че по-рано не се бях озовала в това състояние. До предходното лято бях съумяла с цената на старания и унижения - да ме назовават мръсница и съблазнителка - да не върша обич напълно изцяло. Накрая бях намерила спасението си единствено с помощта на гневната воля, която, пригаждайки се зле към границите на флирта, ме беше докарала до такава степен да се опасявам и от най-обикновена целувка.

Установявах смътна връзка сред обществения ми генезис и това, което ми се случваше. Първата от фамилията на служащи и дребни търговци, която следваше, аз се бях отървала от завода и тезгяха. Но нито взетата матура, нито дипломата по лингвистика бяха съумели да попречат на съдбовното предаване на бедността, на която бременното момиче беше емблема, тъкмо както алкохоликът. Хванала ме беше посредством чукането и това, което растеше в мен, по някакъв метод беше общественото пропадане.

Не изпитвах никакъв боязън от мисълта да помятам. Струваше ми се в случай че не елементарно, то най-малко изпълнимо и че не изискваше кой знае каква храброст. Обичайно тестване. Достатъчно беше да последвам пътя, по който преди мен бяха минали дълга кохорта дами.

Ани Ерно, автофикцията и дългата сянка на #MeToo

Още от юношеството си се бях нагълтала с разкази, прочетени в романи или донесени от слуховете в квартала, споделяни тихичко. Добила бях смътна визия за употребяваните средства - кука за плетене, дръжки магданоз, вагинални душове със сапунена вода, яздене - най-хубавото решение беше да се откри доктор, именуван " нелегално практикуващ ", или жена с хубавото наименование " магьосница ", като двамата вземали доста скъпо, само че нямах никаква визия за цените. Предишната година една млада разведена жена ми беше разказала, че някакъв доктор от Страсбург ѝ махнал детето, само че не ми показа детайлности, с изключение на " толкоз ме болеше, че счупих ръба на мивката, в който се бях вкопчила ". Аз също бях подготвена да се вкопча в мивката. През разум не ми минаваше, че бих могла да умра.

Три дни откакто бях скъсала здравното, че съм бременна, в двора на факултета срещнах Жан Т., женен и работещ студент, поради който преди две години бях влезнала на една лекция за Виктор Юго, тъй като той не можеше да участва. Пламенното му говорене и революционните му хрумвания ми пасваха. Отидохме да изпием по нещо в " Метропол " на площада " Гар ". В един миг завоалирано му споделих, че съм бременна, безспорно тъй като мислех, че би могъл да ми помогне.

Знаех, че членува в полунелегалната организация Семейно обмисляне, и евентуално се надявах на помощ от тази посока. На лицето му неотложно се изписа любознание и приятност, като че ли си ме представяше с разтворени крайници и препоръчана вулва. А може би изпитваше наслаждение от неочакваното преобразяване на довчерашната добра студентка в момиче в невъзможност. Искаше да знае от кого съм бременна и от кой момент. Той беше първият човек, на който споделях за ситуацията си. И въпреки сега да не можеше да ми предложи решение, любознанието му беше като отбрана. Предложи да ме заведе на вечеря у тях, в предградията на Руан. Нямах предпочитание да се озова отново сама в стаята ми в общежитието.

Когато пристигнахме, жена му хранеше детето им, настанено във високо столче. Жан Т. единствено ѝ сподели, че имам неприятности. Появи се и техен другар. След като постави детето да спи, тя ни сервира заек със спанак. От зеления цвят под частите месо ми се догади. Мислех си, че в случай че не помятам, следващата година щях да наподобявам на дамата на Жан.

След вечерята тя излезе с приятеля да търсят някакви материали за учебното заведение, където преподаваше, а ние с Жан се захванахме да измием чиниите. Той ме взе в прегръдките си и сподели, че имаме време да се обичан. Освободих се и продължих да мия чиниите. В прилежащата стая детето плачеше, а аз желаех да повърна. Жан Т. се натискаше в мен откъм гърба, без да стопира да бърше посудата. Изведнъж се върна към нормалния си звук и сподели, че желал да изпита моралната ми мощ. Жена му се прибра и ми предложи да остана. Станало беше късно и нито един от двамата нямаше смелостта да ме заведе назад. Спах на надуваем дюшек в дневната. На идната заран се прибрах в стаята си в общежитието, откъдето предходния ден следобяд бях тръгнала с нещата си за лекции. Леглото беше непокътнато и всичко си беше същото, а беше минало съвсем денонощие. Точно с този вид детайлности започваме да измерваме началото на безредието в живота си.

Ани Ерно и паметта за (съ)преживяното

Не смятах, че Жан Т. се беше държал с мен надменно. За него аз бях минала от категорията на девойките, за които не се знае дали одобряват да се чукат, в тази на девойките, които сигурно са се чукали. В едно време, когато различаването на двете беше извънредно значимо и определяше държанието на момчетата по отношение на девойките, той се показваше на първо място прагматичен и сигурен, че няма да ме забремени, тъй като аз към този момент бях такава. Епизодът беше противен, само че без значение във връзка с моето положение. Обещал ми беше да откри адреса на доктор, а пък и аз не можех да разгадавам на никой различен.

Два дни по-късно отидох в кабинета му и той ме заведе да хапнем в бирария на кея, покрай автогарата, в един опустошен от войната квартал, построен още веднъж от бетон, където в никакъв случай не ходех. Започвах да се смотавам, да излизам от пространството и местата, където обитавах всекидневно с другите студенти в едни и същи часове. Той поръча сандвичи. Възбудата му не намаляваше. През смях ми сподели, че може с другари да ми вкара вакуумна сонда. Не бях сигурна дали се майтапи. След това ми заприказва за Б., семейство, дамата от което направила аборт преди две или три години. " Едва не пукна, апропо. "

Нямаше адреса на Б., само че съм можела да се свържа с Л. Б. в редакцията на вестника, в който работела като редактор. Познавах я по физиономия, тъй като дружно бяхме ходили на лекции по литературознание, дребно кестеняво момиче с дебели очила и непоколебим тип. Беше получила страхотни похвали от преподавателя за един собствен разбор. Че момиче като нея беше предписание аборт, ме успокояваше.

Като си изядохме сандвичите, Т. се излегна в стола си, като се усмихваше по този начин необятно, та се виждаха всичките му зъби: " Хубаво е да хапне човек ". Сърцето ми се свиваше и се почувствах напълно сама.

Започвах да възприемам, че не му се забъркваше много-много в тази работа. Момичетата, които желаеха да помятат, не се вместваха в моралната рамка, обрисувана от " Семейно обмисляне ", част от което той беше. Това, което искаше, беше да остане на първия ред и да научи продължението на моята история. Нещо като да види всичко, без да заплаща нищо: предизвестил ме беше, че като член на съдружие, борещо се за мечтаното майчинство, нямало да е " морално " да ми даде пари, с цел да направя престъпен аборт. (В бележника: " Хапнах с Т. на крайбрежната. Проблемите се натрупат ".)

Търсенето беше почнало. Трябваше да намеря Л. Б. Съпругът ѝ, който постоянно бях виждала да раздава листовки в студентския стол, сякаш не идваше към този момент. На обяд и вечер обикалях аудиториите, стоях на пост до вратата във фоайето.

Две следващи вечери чаках Л. Б. пред редакцията на Париж-Нормандия. Не смеех да вляза и да попитам пристигнала ли е към този момент. Страхувах се моята постъпка да не им се стори подозрителна, а още повече да не тормозя Л. Б. на работното ѝ място за нещо, от което едвам не е умряла. Втората вечер валеше, а аз стоях сама с чадъра си на улицата, като машинално четях страниците от вестника, закачени с габърчета на дъска на стената, като час по час поглеждах към двата края на улица " Лопитал ". Л. Б. беше някъде в Руан и беше единствената жена, която можеше да ме избави, а тя не идваше. Завърнала се в общежитието, в бележника: " Пак чаках Л. Б. на дъжда. Отсъства. Отчаяна съм. Онова нещо би трябвало да си тръгне ".

Нямах никакъв знак, никаква диря.

Макар в доста романи да се загатваше за аборт, те не даваха детайлности по какъв начин тъкмо се е случило това. Имаше празнота сред момента, когато момичето открива, че е бременно, и този, когато към този момент не е. В библиотеката потърсих в картотеката на думата " аборт ".

Референциите насочваха само към медицински списания. Взех две - Медико-хирургически летописи и Списание за имунология. Надявах се да намеря на практика сведения, само че в публикациите ставаше дума само за следствията от " престъпния аборт ", а те не ме интересуваха.

(На форзаца на бележника ми с адреси от това време попадат наименованията и котите Per m 484, n 5 и 6, Norm. Mm 1065. Със необичайно възприятие и неспокойствие виждам надрасканите със синя писалка следи, като че ли тези материални дири съдържаха по някакъв непрогледен и неунищожим метод една действителност, която поради неустойчивостта им нито паметта, нито писането ще разрешат да бъдат наранени.)

Един следобяд излязох от общежитието с желанието да открия доктор, който ще се съгласи да ми направи аборт. Този човек все трябваше да съществува някъде. Руан се беше трансформирал в гора от сиви камъни. Оглеждах месинговите табели и се питах кого ли щях да открия зад тях. Не се решавах да позвъня. Чаках знак.

Годините С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Поех към " Мартенвил ", като си мислех, че в този безпаричен и много кофти квартал лекарите би трябвало да са малко по-разбиращи.

Грееше неясно ноемврийско слънце. Вървях, а в главата ми звучеше припевът на една ария, която се въртеше непрестанно - Доминик ник ник, изпълнявана от Сестра Усмивка, монахиня доминиканка, която си акомпанираше на китара. Думите бяха поучителни и наивни - Сестра Усмивка не знаеше смисъла на глагола niquer, само че мелодията беше радостна и танцувална. И ми вдъхваше храброст за издирването. Стигнах на площад " Сен Марк ", пазарските сергии бяха насъбрани едни върху други. В дъното виждах мебелния магазин " Фроже ", където като момиченце бях идвала с майка ми, с цел да купим дрешник. Дори не гледах табелките по вратите, просто се разхождах напразно.

Всичко, което би трябвало да знаете за: