Астматикът е човек, който копнее за любов - той иска

„ Астматикът е човек, който копнее за обич - той желае да получава обич, по тази причина и вдишва тол­кова доста. Той обаче не може да дава обич - издишването му е затруднено. “ ~ „ Болестта като път “ (Д-р Рюдигер Далке, Торвалд Детлефсен)

(Portrait of Doctor Gachet, 1890, by Vincent van Gogh)

Дъхът е темп, ритъмът е основата на всичко живо. По отношение на тялото основната функционалност на дишането е обменен развой. Чрез вдишването кис­лородът, който се съдържа във въздуха, се доставя на алените кръвни телца; при издишването изпускаме назад въглеродния диоксид. Дишането обх­ваща полярността на приемането и отдаването, на вземането и даването –това е неговата най-важната символика.

Всички остарели езици употребяват за мирис същата мозъка, както за душа или дух. На латински spirare значи вдишвам и spiritus - дух; същият корен на думата срещаме в инспирация, което буквално ще рече дъхване и е неразривно обвързвано с поемане и взимане (поемане) във вътрешността. На гръцки Psyche значи както мирис, по този начин и душа. В Индия се среща думата atman, в звученето на която не е мъчно да се от­рие родството с немското atmen = вдишвам. Индусите назовават човек, постигнал съвършенство, махатма, което безусловно значи както „ огромна душа “, по този начин и „ огромен мирис “. От индуисткото обучение узнаваме, че дъхът е носителят на виталната мощ, която индусът назовава prana. В библията за сътворението на света се споделя, че Господ влял от своети божествено дихание на завършената буца пръст по този начин основал индивида като „ живо “ създание с душа. Това изложение доста добре демонстрира по какъв начин на материалното тяло, на аспекта форма се вдъхва нещо, което не произлиза от Сътворението, а от божественото дихание. Чрез дъха ние непрекъснато сме свързани с нещо, което е оттатък Сътвореното, оттатък формата. Дъхът е пъпната шнур, през която този живот се влива в нас. Задачата на дъха е ние да не загубим тази връзка. В това се състои неговото значение: дъхът не разрешава на индивида да се изолира изцяло, да се затвори напълно в себе си, да направи своята аз-граница напълно непроницаема. Колкото и драговолно индивидът още веднъж и още веднъж да се капсулира в своето его, дъхът го принуждава да поддържа връзката с не-аза. Нека осъзнаем, че ние дишаме същия въздух, който вдишва и издишва нашият зложелател. Това е същият въз­дух, който дишат животни и растения. Дъхът пос­тоянно ни свързва с всичко. И да му се желае на индивида да се разграничава, дъхът го свързва с всичко и с всеки. Въздухът, който дишаме ни свързва един с различен, желаеме или не желаеме. Следователно дъхът има нещо общо с „ контакт “ и с „ връзка “.

Често един болестен признак може да се прех­върля сред двата контактни органа - бял дроб и кожа: подтиснат обрив на кожата може да се прояви като астма, която посредством лекуване отново да се пре­върне в обрив на кожата. Астмата, както и кожният обрив, показват идентичен проблем: контакт, до­пир, връзка. Нежеланието ни поради дишането да влизаме в контакт с някого да вземем за пример се дължи на конвулсия при издишването, какъвто е казусът при ас­тмата.

Бронхиална астма

След съжденията върху дъха дано разгледаме по-под­робно картината на болестта при бронхиална­та астма - това заболяване, което постоянно е било изключително впечатляващ образец за психосоматични взаимовръзки. „ Като бронхиална астма се дефинира появяващ се на пристъпи зной с особено свиркащо издишване. Налице е притеснение на дребните бронхи и на бронхиолите, което със конвулсия на гладката мускулатура може да провокира възпалително раздразнение на дихателните пътища и алергичен оток и секреция на лигавицата “ (Бройтигам). Астматичният припадък се изживява от пациента като животозастрашаващо задушаване, засегнатият се бори за въздух, диша пъхтейки, при което изключително затруднено е издишването. У астматика разнообразни кръгове проблеми са взаимно свързани, само че макар близостта им по наличие, заради дидактически съображения желаеме да ги разгледаме поотделно:

1. Вземане и предоставяне

Астматикът се пробва да вземе прекомерно мно­го. Той вдишва надълбоко - стига се до пренадуване на белия дроб и отсам - до конвулсия при издишването. Човек поема до вероятния лимит и се препълва до дъно, а когато се постанова още веднъж да отдаде, стига се до конвулсия. Тук ясно виждаме разстройството на равновесието. Противоположните полюси вземам и давам би трябвало да си подхождат, с цел да могат да влязат в темп. Законът на преобразуването съществува с помощта на вътрешното равновесие, а всяка свръхтежест прекъсва потока. Потокът на дъха у астматика се прекъсва таман заради това, че той прекомерно доста мисли за вземането и с това се пресилва. Сега към този момент той не може да дава и заради това не може към този момент и да взема от това, което толкоз доста му се желае. При вдишването ние поемаме О2, при издишването отделяме въг­лероден диоксид. Астматикът желае да задържи всич­ко и с това самичък се трови, тъй като към този момент не може да отдаде изразходваното. Това взимане без предоставяне води безусловно до възприятието за задушаване. Несъответствието сред взимане и предоставяне, кое­то толкоз внушително се соматизира при астма­та, е плодородна тематика за доста хора. Звучи така прос­то, и все пак мнозина се провалят в този пункт. Въпросът не е какво човек желае да има - било пари, популярност, познания, мъдрост, - вземането и даване­то да бъдат в равновесие, в случай че човек не желае да се за­души от взетото. Човекът получава в подобен размер, в какъвто дава. Спре ли даването, прекъсва потокът и нищо повече няма да тече към него. Колко жалки са тези, които безусловно желаят да отнесат знани­ята си в гроба! Те плахо пазят дребното, до ко­ето са могли да се доберат, и се лишават от изоби­лието, което чака всекиго, който се е научил да предава нататък добитото във видоизменена форма. Само да можеше индивидът да схване, че за все­киго съществува свръхизобилие от всичко! Ако някому нещо липсва, то е единствено тъй като той самичък се е изолирал от него. Да вземем за образец астматика. Той се бори за... въздух, въпреки от него да има толкоз доста. Някои хора обаче все не могат задоволително да си натъпчат гушата...

2. Желание за самоизолиране

Астма може да се провокира у всеки човек, в случай че го накарат да вдишва дразнещи газове, да вземем за пример амоняк. При избрана централизация се стига до рефлекторна защитна реакция посредством съгласуваност на ситуацията на диафрагмата, структура на брон­хите и слузоотделянето. Нарича се инстикт на Кречмер. Тази рефлекторна демонстрация е затваряне и заключ­ване, с цел да не бъде позволено нещо, което идва извън, да влезе вътре. Той приема най-безвредните субстанции от околната среда като животозастрашаващи и незабавно се изолира от тях. В предходната глава под­робно говорихме за смисъла на алергията, тъй че тук е задоволително да си напомним цялата тематика за защитата и страха. Астмата най-често е тяс­но обвързвана с тип алергия. На гръцки астма значи тесногръдство, а на латин­ски тясно е angustus, с което пък е сродна немска­та дума angst (страх). Освен това същата латинс­ка дума angustus срещаме в angina (възпаление на сливиците) и в angina pectoris (болезнен сърдечен припадък при притеснение на сърдечните коронарни съ­дове). Струва си да отбележим, че боязън и теснотия са неделимо свързани. Астматичното притеснение също има доста общо със страха. Желанието на астматика непрестанно да се изолира се ускорява, до­като в края на краищата доближи връхната си точка в гибелта. Смъртта е последната възмож­ност да се затвори, да се заключи за живите, да се капсулира.

3. Претенции за доминиране и маловажност

Астматикът има огромни искания за доминира­не, които обаче в никакъв случай не признава и заради това те се изтласкват надолу в тялото, където още веднъж излизат нескрито с „ надутостта “ на астматика. Тази надменност недвусмислено акцентира неговата ароган­тност и претенциите му да господства, които той грижливо е изтрил от съзнанието си. Поради това той обича да се крие зад идеалното и формалистичното. Ако обаче астматикът се сблъска с нечии непознати искания за власт и доминиране (законът за подражанието), ужасът му отива в белите дробове и говорът му секва - говорът, който се модулира точно от издишвания въздух. Той към този момент не съумява да издишва - изкарват му въздуха, задъхва се, зяпва. Астматикът пуска в деяние признаците на своето заболяване, с цел да упражнява власт върху заобикалящата го среда. Домашните животни би трябвало да се махнат, всяка прашинка би трябвало да се почисти, никой няма право да пуши и т. н. Връхната точка на тези искания намира израз в животозастрашаващи пристъпи, които се мате­риализират таман когато човек опълчи на астматика личната си рекламация за власт. Тези изнудващи пристъпи са в действителност застрашава­щи самия болен, тъй като го вкарват в рискови за живота обстановки, които от време на време той към този момент не може да овладее. Поразително усещане прави до каква степен един болен може самичък да си навреди, единствено и единствено да може да господства. В психотерапията постоянно един припадък е последното избавление, когато човек стиг­не прекомерно покрай истината.

Но тази непосредственост с упражняването на власт и саможертвата към този момент ни подсказва двойствеността на такова неосъзнато изживяно доминиране. С непрекъснато възобновяваните искания да господства, с все по-натрапчивото перчене на гърди и надуване про­порционално нараства и противоположния полюс - отпадналост и възприятие за маловажност и безпомощ­ност. Да осъществя и акцептира в съзнанието си тази маловажност, апропо, е урок, който астматикът би трябвало да научи.

В пъченето на гърди има и огромна доза агресив­ност. Астматикът в никакъв случай не се научава съответно да артикулира на говорно равнище агресивността си. Иска му се да откри отдушник, има възприятието, че просто ще се пръсне, само че всяка опция съответно да артикулира агресивността си викайки и ругаейки си остава затворена в дробовете му. Така тези нападателни прояви се задържат на физическо равнище и излизат на бял свят под формата на кашлица и храчки. Да си напомним изрази като - кипя, удушавам се, запъхтявам се от гняв, храча на нещо; задавям се от завист. Агресията се демонстрира и в алергичната компонен­та, която нормално е обвързвана с астмата.

4. Отбрана против тъмните страни на живота

Астматикът обича чистото, спретнатото, ясно­то, стерилното и заобикаля тъмното, дълбокото, зем­ното, което най-ясно личи в избора на алергени. Иска му се да се засели някъде горе, с цел да не влиза в прикосновение с долния полюс. Поради това той нормално е човек, който по-скоро дава превес на главата (учението за детайлите причислява възду­ха към мисленето). Сексуалността, която принадлежи към долния полюс, астматикът изтласква нагоре в гърдите, заради което там се стига до увеличено слузоотделяне - развой, който в действителност би трябва­ло да е непокътнат за половите органи. Астматикът пре­нася тази (прекалено високо) създавана слуз през устата на открито - решение, чиято автентичност ведна­га става ясна на оня, който вижда сходство сред гениталии и уста (в идната глава ще се занимаем по-подробно с въпроса.)

Астматикът копнее за чист въздух. Той предпо­чита да живее във високите планини (желание, което постоянно се извършва под наименованието „ клима­тична терапия “). Тук още веднъж ясно личи негова­та рекламация да господства: изправен горе на върха, гледа надолу тъмните събития в дълбоката равнина, повдигнат на задоволително разстояние, в сферата, къ­дето „ въздухът е още чист “, изкачил се от дълбини­те на инстинктите горе в планината, където животът се е свел до минерална непорочност. Друго място за лекуване е мо­рето с неговия солен въздух. Символиката и тук е същата: солта е знак на пустинята, знак на минералното, знак на безжизненото. Това е сфе­рата, към която астматикът се стреми, тъй като се опасява от виталността.

Астматикът е човек, който копнее за обич - той желае да получава обич, по тази причина и вдишва тол­кова доста. Той обаче не може да дава обич - издишването му е затруднено.

Какво може да му помогне? Както при всички признаци, рецептата е единствено една: схващане и безпощадна почтеност към самия себе си! След като към този момент си е признал страховете, би трябвало да престане да заобикаля сферите, които му навяват боязън, и да се насочва към тях, до момента в който успее да ги обикне и ин­тегрира.

Въпроси, които астматикът би трябвало да си сложи:

1.  В кои сфери желая да вземам, без да давам?

2.  Мога ли умишлено да призная своята настъпателност и какви благоприятни условия имам да я проявя?

3.  Как се оправям с спора „ доминиране/незначи­телност “?

4.  Кои сфери от живота недооценявам и отклонявам? Мога ли да усещам нещо от страха, който се е окопал зад моята ценностна система?

Кои сфери от живота се пробвам да страня, кои считам за мръсни, низки, неблагородни? Не забравяйте! Винаги, когато се почувствате натясно - това е боязън! Единственото средст­во против страха е разширението. Разширение ще постигнете, като допуснете до себе си това, ко­ето сте отбягвали.

Из: „ Болестта като път “, Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке, превод Евелина Банева, Цветана Ташкова, изд. „ Кибеа “
Картина: Portrait of Doctor Gachet, 1890, by Vincent van Gogh; chinaoilpaintinggallery