Андрей Кончаловски: Човешките права – те са химера
Андрей Михалков е роден на 20 август 1937 година в Москва. Той е наследник на писателя Сергей Михалков и брат на режисьора Никита Михалков, само че приема псевдонима Кончаловски по моминското име на майка си. Първоначално учи пиано в Московската консерватория, само че през 60-те години стартира да се интересува от кино. Запознава се с Андрей Тарковски, дружно с който написа сюжетите на режисираните от Тарковски „ Валяк и цигулка “ (1961) и „ Андрей Рубльов “ (1966). През 1964 година Андрей Кончаловски режисира първия си пълнометражен филм. Филмът му „ Сибириада “ (1979) реализира триумф на Фестивала в Кан, след което той емигрира в Съединените щати. Той режисира няколко кино лентата в Холивуд, преди да се завърне в Русия през 90-те години. След 30 сюжета, 26 кино лентата, извънредно сполучливи театрални постановки, няколко книги, 5 брака, 7 деца и 77 години на тоя свят, популярният режисьор продължава да размишлява за истината, триумфа и човешките взаимоотношения.
Животът – той е болежка, да. Дървото всичко го боли. Но въпреки всичко, това е предивсичко предпочитание. Животът е липса. Изобилието - гибел. Видите ли задоволен взор и неналичието на всякакво предпочитание, това е краят, животът е приключил. Трябва да пестим своите стремежи, до момента в който ги имаме. И творчеството, и всичко останало. Гладът удължава живота. Ситостта приближава до гибелта.
Дефицитът ражда изумително чувство за наслаждение. Когато недояждам или съм на диета, се появява едно напълно различено отношение към храната и усета на хляба. Дефицитът е необходим във всичко. В свободата, дефицитът е необходим, даже нужен. Дайте на индивида всичката независимост на света, и той ще се трансформира в животно.
Човешките права – те са фантазия и лъжливи придвижвания на европейската цивилизация. Те са голяма тирания на лъжата. Правата на индивида на никое място не се съблюдават. Всички велики цивилизации са издигнати на отговорности, не трябва правата на индивида да бъдат поставяни над неговите отговорности. Онези, които не извършват отговорностите си, не могат да имат права. Вижте китайската цивилизация, християнската цивилизация – в тях има най-вече отговорности. Когато човек получи всички права, той, жестоко казано, губи човешкия си образ. Какво значи отговорности? Това е културата! Според мен, демократичната европейска мисъл води към бездна, тъй като тя фетишизира правата. Това е път към Ада. И в този смисъл, аз съм мракобесник.
Глобализацията унищожава суверенитета на страните. Законът на пазара, когато търсенето дефинира предлагането, води до заличаване на културата. Защото търсенето постоянно е по-ниско, в сравнение с би трябвало да бъде. Масовостта е погубваща. На индивида е присъща характерността. Неслучайно в Библията е казано, че пътят нагоре е сложен и стеснен. Човек живее елементарно, като не прави изпитание, а без изпитание няма израстване. Често споделям на своя наследник, че хората, които четат книги, ще ръководят тези, които не четат.
Ние всички се променяме. Не се трансформират единствено идиотите. С възрастта се появяват други илюзии. Защо илюзии? Защото на всеки 10 години си споделяме: О, какъв съм бил простак! На 30 си мислим, че на 20 сме били глупави, а на 40 си мислим, че на 30 сме били наивни. Така е и на 80 – мислим си, че на 70 сме били младежи.
Нужен ли е разум на артиста? Сложна работа. Великите актриси имат колосална мъдрост. Вземете Джулиета Мазина, Ана Маняни, Инна Чурикова – те са велики актриси. Но мъдростта им е феноменална. Великият артист може да бъде и некултурен, доверчив. Актьорът може да бъде доста малоумен човек, само че популярен артист. А може да бъде доста интелигентен, само че неприятен артист. Тук няма формула. Инокентий Смоктуновски – той не беше интелектуалец, само че беше талантлив артист. Има и артисти нарциси – у тях участва избран егоизъм, който издава тяхната същина и демонстрира ниско IQ. Изобщо, за мъжете е противоестествено желанието да се харесат на останалите. Това е чисто женско начало. Желанието да се харесаш е присъщо освен на актьорите, само че и въобще на креативните натури. На писателите, да вземем за пример. Всичко е доста самостоятелно. Мисля, че Бунин е обичал да бъде харесван, а Чехов не е могъл да търпи това. Завиждам на хората, които могат да принуждават другите да плачат без лични сълзи. За мен в този смисъл Константин Симонов е свръхестествен. Неговият прочит на стихотворението му „ Жди меня ”, е шедьовър на мъжкия гений.
Инфо: www.webstage.bg
