Алехандро Ходоровски е роден на 7 февруари 1929 г. в

Алехандро Ходоровски е роден на 7 февруари 1929 година в Чили, в фамилията на съветски евреи – емигранти от Украйна. В детството си той е новобранец и в фамилната си среда, и в обществото. Днес е е публицист, артист, кино и сценичен режисьор, художник и мъдрец, прочут с крайната си екстравагантност.

Ходоровски е многообразен гений – мим от трупата на Марсел Марсо, създател на паметни филми и на книги по психомагия, стихосбирки и комикси. На него е наименуван и метеорит – 261690 Ходоровски – защото Международният астрономически съюз е нарекъл на негово име едно петкилометрово парче канара, обикалящо в орбита сред Марс и Юпитер.

(The therapeutist, 1937, Rene Magritte)

Някои люде са сравними с астероиди - тези тъмни парчета, които могат в избран миг да се сблъскат със Земята, причинявайки големи вреди, - а други са като комети, блестящи небесни тела, и биха могли да допринесат с витални детайли.

Живеем в действителност, която изобилства от чудеса, но тях ги виждат само тези, които са развили усещанията си.

Птиците родени в клетка, мислят, че летенето е болест.

Ако детето в пустинята затвори длан, то взема за себе си шепичка пясък, в случай че я отвори, цялата пустиня може да мине през нея...

Би трябвало да имаш правото да не бъдеш подложен на критика, в случай че избереш път, който не е бил в проектите на твоите родители; да обичаш индивида, който желаеш, без потребност от одобрение; а когато се почувстваш кадърен, да напуснеш родния си дом и да заживееш личен живот; да надминеш родителите си, да стигнеш по-далеч от тях, да постигнеш каквото те не са могли, да живееш повече години. И най-после, би трябвало да имаш правото да избереш момента на гибелта си, без някой срещу волята ти да те задържа в лоното на живота.

Обичам да пиша. Обичам да мисля. Имам плодороден разум, мога. Всеки ден пущам по 15 туита: това е хайкуто на ХХI век! Правя го за наслаждение. Убеден съм, че би трябвало да разширяваме съзнанието, своето и на другите, тъй като сегашната народна власт е робия на посредствеността.

Онези, дето смятаха, че ме познават, бяха опознали в действителност маските на един труп. В тези тягостни години всички произведения, които сътворих, както и любовните ми връзки, бяха упойка, която ми оказа помощ да понеса паниката, глождеща душата ми. И въпреки всичко в най-съкровеното си кътче неясно знаех, че това положение на непрестанна мъка е болест и би трябвало да я церя, ставайки терапевт на самия себе си. В края на краищата не се постановяваше да диря магически филтър, който да ме защищити от умиране, а основно да се науча да умра щастливо.

Веднъж ме питаха: какви ще са последните ти думи? И отговорих: ха-ха-ха. Баща ми беше безбожник и когато бях на 4 години, съобщи: " Няма Бог, няма нищо – изгниваш и край. " И ме вкара в невроза, която ме държа до 40-ата ми година. 

Поезията провокира коренна смяна в държанието ми. Престанах да виждам света през очите на татко си. Беше ми разрешено да се опитам да бъда себе си. Въпреки това, с цел да опазя тайната, всеки ден изгарях стиховете си. Душата, голата девственица, огряваше пътя ми с пламтяща пеперуда.

Където мога, влагам схващане. Човек едва ли самичък ще промени света, само че може да стартира смяната. Аз постоянно съм започвал и от време на време съм успявал. Щом ми се е случвало да повлияя на цели страни, значи обособеният субект може.

Истината е, че колкото повече време минава – природата и космосът са мъдри – толкоз повече осъзнаваш: старостта не е зло, а нужда. Фантастично е намислено – колкото повече остаряваш, толкоз повече се откъсваш от егото си. Нали най-големият ни смут е да изгубим характерността си. По-страшна от гибелта е загубата на паметта. Е, със старостта последователно приемаш, че ще изчезнеш.

Имам упоритостта да пребивавам 300 години. Няма да пребивавам 300 години. Може би ще пребивавам единствено още една. Но имам упоритостта.

Да се одобри гибелта е солиден проблем за всекиго. Все още се опасявам от гибелта, от физическото страдалчество, само че духовно съм го преодолял. Вече го одобрих. Имах наследник, който умря. Това беше моментът, в който стартира разпадането на егото ми. Това беше моментът, в който имах ужасяваща среща с действителността.

Каквото и да бъде подлог, сказуемо е постоянно Вселената.

Не да се съпротивляваме или да бягаме от казуса, а да влезем в него, да бъдем част от него, да го използваме като детайл от освобождението.

Когато осъществяваме познанието в душата, в плътта ни се конфигурира субтилна бистрота.

Всеки закон, концепция или идея, като стеснен израз на непознаваемото Цяло, годен само за индивида или обществото, което го произнася в сегашния миг, а по-късно в бъдещето, се трансформира в лекомислен. Човешката мисъл, фрагментирана и показана като “сериозна ”, в действителност е комична. Мъдростта се състои в откривне на комичното в мисъл, която като мислена част,  е постоянно наказана на неточност. Осмиването, смехът разкрива границите й и доближава мисълтта до тоталното. Комично е това, което като част, се приема за Цяло.

Индивидът не може да познава Цялото. Той може да познае единствено част от Цялото. Но тази част е единствено доближаване, тъй като, с цел да я познае, има нужда да я свърже с Цялото. Приближавайки се към цялото, не е допустимо това да стане по акуратен метод. Частта можем да приближим единствено към едно мислено Цяло, наречено “Свят ”.

Съзнателното създание осъзнава границите си. Усещайки се като част, то се стреми да се слее в Цялото. Съзнанието е непрестанно разложение посредством порив, аспирация към тоталното.

Неосъзнатият човек приема границите си за Цяло. Несъзнанието е струпване на граници в предпочитание на човек да се изяви.

Всяка част зависи от Цялото. Причината за всеки резултат идва постоянно от Цялото. Да се мисли за избрани лимитирани аргументи е заблуда. Нищо не може да се реализира с едно само (изолирано) деяние. Никой резултат не е стеснен. Всеки резултат е безконечен, тъй като се основава в Цялото, той е аспект на Цялото. Никога няма една единствена жертва. Никога няма един единствен отговорен.

Ако твърдим, че Цялото е нещо по-голямо от сумата на частите си, значи, че Цялото е непознаваемо от тях. Тъй като всяка от тях е част от Цялото, никоя част не може да опознае изцяло друга. Не е допустимо да опознаем една част, в случай че не познаваме всички елементи.

Всички качества принадлежат на Цялото. Част, която си приписва качество, приключва със страдалчество. Основното качество, което може да си припише частта, е да се одобри за част. Частите не са част от себе си, а са част от Цялото. Когато частта се остави на Цялото, страданието изчезва.

Кога ставаме мощни? Когато се научиш да не причиняваш болежка на никого.

Изображение: The therapeutist, 1937, Rene Magritte