Албер Камю за чумата, която заплашва човечеството
Албер Камю (1913-1960) е един от най-великите писатели на ХХ век. Носител на Нобелова премия за литература (1957). Написва няколко романа („ Щастлива гибел “, „ Аутсайдерът “, „ Чумата “, „ Падението “), към дузина пиеси („ Въстание в Астурия “, „ Недоразумение “, „ Калигула “, „ Бесове “ и друга ), няколко десетки есета („ Със гибел в душата “, „ Любов към живота “, „ Вътре и лице “, „ Митът за Сизиф “, „ Непокорен човек “, „ Размисли за смъртното наказване “ и други), огромен брой разкази.
Албер Камю се назовава представител на екзистенциализма дружно със Сьорен Киркегор, Карл Ясперс, Мартин Хайдегер, Жан-Пол Сартр. Всяко произведение на Камю (било то разказ, пиеса или есе) е обединение на литература и философия, само че самият Камю не се е считал за мъдрец и възразява, когато го назовават по този начин. От многообразието на неговите произведения се открояват три творби: „ Митът за Сизиф” (Le Mythe de Sisyphe), 1942 г.; “Бунтуващият се човек” (L`Homme révolté), 1951; „ Чумата “ (La Peste), 1957 година
През 2022 година се навършват 80 години от публикуването на есето " Митът със Сизиф " и 75 години от появяването на романа " Чума ". Днес ще приказваме за тях.
Над " Мита за Сизиф ", където Камю за първи път много изчерпателно обрисува своята философия на абсурдизъм и самоубийство, писателят работи пет години. Есето стартира с тези думи: “Настоящите страници преглеждат онази неуместна сензитивност, която е разпръсната в столетието, а не философията на парадокса, която прочее нашето време и не познава. Но не е неефикасно да отбележим в това време, че парадоксът, одобряван до момента като умозаключение, ще бъде обсъждан в това есе като изходна точка. В този смисъл може да се каже, че моят разбор е частично непредумишлен: не би могло да се допусна до каква позиция ще ни изведе той. Тук би трябвало да се търси описанието на една болест на духа в най-чист тип. Засега в нея не са намесени нито метафизика, нито религия. Това са границите и единственото користолюбие на тази книга.”
Философията на самоубийството при Камю е неотделима от философията на абсурдизма, за което създателят и приказва: “Има един-единствен фактически сериозен метафизичен проблем — самоубийството. Да преценим дали си коства, или не, да бъде живян животът, значи да отговорим на главния въпрос на философията. Останалото, дали вселената има три измерения, дали духът има девет или дванадесет категории, идва по-късно. То е единствено забава; по-напред би трябвало да се отговори. Ако е истина, както твърди Ницше, че един мъдрец, с цел да заслужи почитание, би трябвало да убеждава с образец, излиза наяве смисъла на този отговор, тъй като той би трябвало да предшествува окончателното решение. Това са явни дадености, разбираеми за сърцето, само че които би трябвало да бъдат задълбочени, с цел да станат ясни и за разума”.
Камю припомня на читателя уроците на Сократ: преди две и половина хилядолетия великият грък споделя, че главната задача на философията е познаването на самия човек.
Като образци за неуместен живот Камю цитира историята на съблазнителя Дон Жуан, лицемерието на актьорите, ефимерните победи на завоевателите, само че историята на митологичния Сизиф за него е квинтесенцията на парадокса. Този воин се опита да избяга от подземния свят, за което беше осъден: боговете го принуждават да търкаля тежък камък нагоре по планината,който, стигайки до върха, се затъркаля надолу всякога, а Сизиф би трябвало да го бута нагоре по планината още веднъж и още веднъж.
Изостряйки въпроса за смисъла на живота, Камю се пробва да покаже, че човек е като Сизиф и в живота има единствено три благоприятни условия.
Първо: да се спре безсмислената работа с търкалянето на камъка, който постоянно ще се изтъркулва. И да стане равнодушен наблюдаващ на това по какъв начин другите се пробват да търкалят камъни нагоре.
Второ: да се спре с житейските нелепости и човек да се самоубие.
Трето: да се продължи сизифовия труд. Това значи или обречено да се продължи да се търкаля камъка, човек да се помири с безсмислеността на своя труд, или да търкаля камъка с възприятие на митинг, трансформирайки труда в проява на протест против силата на боговете, които са назначили наказването.
Камю избира третия вид. Девет години след публикуването на „ Митът за Сизиф “ излиза есето му „ “Бунтуващият се човек “, където той обрисува окончателната версия на своята философия на протеста. А за европейската левица от 60-те години на предишния век “Митът за Сизиф” се трансформира а в нещо като пътеводна звезда.
Можем да кажем, че при целия си извънреден книжовен и метафизичен гений Камю страда от духовна слепота. Той се бори против стените на пандиза на земното битие, обричайки на парадокса на живота, не виждайки отворен прозорец - вярата в безсмъртието на човешката душа, в съществуването на Бог. Въпреки това, парадоксално, острото слагане в “Мита за Сизиф” от писателя на въпросите за житейския смисъл, кара доста читатели да се извърнат към Бог.
В романа „ Чума “ сюжетът е събития, в чийто център е епидемията. Романът стартира с думите: “Любопитните събития, съставящи сюжета на този летопис, станаха през 194… в Оран.” Оран, град в Алжир на брега на Средиземно море, е бил добре прочут на Албер Камю: писателят е роден във френски Алжир и прекарва там първата половина от живота си. Романът разказва зараза, която гълтам града. Казват, че писателят е дал картина на епидемията, която в действителност избухва през 1857 година, и с въображението си я е пренесъл в 40-те години на идващия век. Чумата в романа е знак. На първо място, това е знак на всяко зло. Второ, това е знак на тези характерни исторически условия от 30-те години на предишния век, когато фашизмът се прокрадва в Европа. Чумата в Оран от Албер Камю е облик на фашистката политическа система, „ кафявата чума “.
Романът демонстрира стадиите на развиване на епидемията. Първите признаци на болест са плъховете, които изпълзяват по улиците на града и умират там. Властите не обръщат внимание на това, а чумата се популяризира. Плъховете, които превземат града в Камю, са знак, предвестител на злополучие. Постепенно болестта се популяризира и измежду хората. Първо хората се погребват по всички правила в гробището, по-късно има толкоз доста трупове, че стартират да се изхвърлят в канавки, след което се изнасят от града и се изгарят. В града се вкарва строга карантина, затварят се входът и изходът от него, запасите от храна се изчерпват, стартира гладът.
Камю разказва в детайли по какъв начин героите на романа реагират на тази обстановка. Някои от тях остават безучастни наблюдаващи на протичащото се. Един от героите се обогатява, като продава артикули на луди цени. И няколко души, водени от доктор Бернар Ри (историята се споделя от негово име), провеждат отряди за избавяне на хора, работещи по двадесет часа дневно. Тези герои са знак на антифашистката опозиция. След година и половина епидемията завършва. Останалите поданици (около половината от първичното население на града) се радват. Замислен е единствен доктор Ри: „ Той знаеше каквото не знаеше тази ликуваща навалица и каквото може да се прочете в книгите – че чумният бацил в никакъв случай не умира, в никакъв случай не изчезва, че може да спи десетилетия някъде в къдриците на мебелите или в куп долни дрехи, че търпеливо чака в спалнята, в мазето, в куфара, в носни кърпички и в хартии и че може би подобен ден ще пристигна и чумата ще разсъни плъховете и ще ги изпрати да умрат по улиците на щастливия град ".
Литературно-философският символизъм на Албер Камю е важен освен за времето, когато е живял и творил този публицист. Дори през днешния ден тя мощно ни припомня, че „ микробът на чумата в никакъв случай не умира “.
Превод: В. Сергеев
Албер Камю се назовава представител на екзистенциализма дружно със Сьорен Киркегор, Карл Ясперс, Мартин Хайдегер, Жан-Пол Сартр. Всяко произведение на Камю (било то разказ, пиеса или есе) е обединение на литература и философия, само че самият Камю не се е считал за мъдрец и възразява, когато го назовават по този начин. От многообразието на неговите произведения се открояват три творби: „ Митът за Сизиф” (Le Mythe de Sisyphe), 1942 г.; “Бунтуващият се човек” (L`Homme révolté), 1951; „ Чумата “ (La Peste), 1957 година
През 2022 година се навършват 80 години от публикуването на есето " Митът със Сизиф " и 75 години от появяването на романа " Чума ". Днес ще приказваме за тях.
Над " Мита за Сизиф ", където Камю за първи път много изчерпателно обрисува своята философия на абсурдизъм и самоубийство, писателят работи пет години. Есето стартира с тези думи: “Настоящите страници преглеждат онази неуместна сензитивност, която е разпръсната в столетието, а не философията на парадокса, която прочее нашето време и не познава. Но не е неефикасно да отбележим в това време, че парадоксът, одобряван до момента като умозаключение, ще бъде обсъждан в това есе като изходна точка. В този смисъл може да се каже, че моят разбор е частично непредумишлен: не би могло да се допусна до каква позиция ще ни изведе той. Тук би трябвало да се търси описанието на една болест на духа в най-чист тип. Засега в нея не са намесени нито метафизика, нито религия. Това са границите и единственото користолюбие на тази книга.”
Философията на самоубийството при Камю е неотделима от философията на абсурдизма, за което създателят и приказва: “Има един-единствен фактически сериозен метафизичен проблем — самоубийството. Да преценим дали си коства, или не, да бъде живян животът, значи да отговорим на главния въпрос на философията. Останалото, дали вселената има три измерения, дали духът има девет или дванадесет категории, идва по-късно. То е единствено забава; по-напред би трябвало да се отговори. Ако е истина, както твърди Ницше, че един мъдрец, с цел да заслужи почитание, би трябвало да убеждава с образец, излиза наяве смисъла на този отговор, тъй като той би трябвало да предшествува окончателното решение. Това са явни дадености, разбираеми за сърцето, само че които би трябвало да бъдат задълбочени, с цел да станат ясни и за разума”.
Камю припомня на читателя уроците на Сократ: преди две и половина хилядолетия великият грък споделя, че главната задача на философията е познаването на самия човек.
Като образци за неуместен живот Камю цитира историята на съблазнителя Дон Жуан, лицемерието на актьорите, ефимерните победи на завоевателите, само че историята на митологичния Сизиф за него е квинтесенцията на парадокса. Този воин се опита да избяга от подземния свят, за което беше осъден: боговете го принуждават да търкаля тежък камък нагоре по планината,който, стигайки до върха, се затъркаля надолу всякога, а Сизиф би трябвало да го бута нагоре по планината още веднъж и още веднъж.
Изостряйки въпроса за смисъла на живота, Камю се пробва да покаже, че човек е като Сизиф и в живота има единствено три благоприятни условия.
Първо: да се спре безсмислената работа с търкалянето на камъка, който постоянно ще се изтъркулва. И да стане равнодушен наблюдаващ на това по какъв начин другите се пробват да търкалят камъни нагоре.
Второ: да се спре с житейските нелепости и човек да се самоубие.
Трето: да се продължи сизифовия труд. Това значи или обречено да се продължи да се търкаля камъка, човек да се помири с безсмислеността на своя труд, или да търкаля камъка с възприятие на митинг, трансформирайки труда в проява на протест против силата на боговете, които са назначили наказването.
Камю избира третия вид. Девет години след публикуването на „ Митът за Сизиф “ излиза есето му „ “Бунтуващият се човек “, където той обрисува окончателната версия на своята философия на протеста. А за европейската левица от 60-те години на предишния век “Митът за Сизиф” се трансформира а в нещо като пътеводна звезда.
Можем да кажем, че при целия си извънреден книжовен и метафизичен гений Камю страда от духовна слепота. Той се бори против стените на пандиза на земното битие, обричайки на парадокса на живота, не виждайки отворен прозорец - вярата в безсмъртието на човешката душа, в съществуването на Бог. Въпреки това, парадоксално, острото слагане в “Мита за Сизиф” от писателя на въпросите за житейския смисъл, кара доста читатели да се извърнат към Бог.
В романа „ Чума “ сюжетът е събития, в чийто център е епидемията. Романът стартира с думите: “Любопитните събития, съставящи сюжета на този летопис, станаха през 194… в Оран.” Оран, град в Алжир на брега на Средиземно море, е бил добре прочут на Албер Камю: писателят е роден във френски Алжир и прекарва там първата половина от живота си. Романът разказва зараза, която гълтам града. Казват, че писателят е дал картина на епидемията, която в действителност избухва през 1857 година, и с въображението си я е пренесъл в 40-те години на идващия век. Чумата в романа е знак. На първо място, това е знак на всяко зло. Второ, това е знак на тези характерни исторически условия от 30-те години на предишния век, когато фашизмът се прокрадва в Европа. Чумата в Оран от Албер Камю е облик на фашистката политическа система, „ кафявата чума “.
Романът демонстрира стадиите на развиване на епидемията. Първите признаци на болест са плъховете, които изпълзяват по улиците на града и умират там. Властите не обръщат внимание на това, а чумата се популяризира. Плъховете, които превземат града в Камю, са знак, предвестител на злополучие. Постепенно болестта се популяризира и измежду хората. Първо хората се погребват по всички правила в гробището, по-късно има толкоз доста трупове, че стартират да се изхвърлят в канавки, след което се изнасят от града и се изгарят. В града се вкарва строга карантина, затварят се входът и изходът от него, запасите от храна се изчерпват, стартира гладът.
Камю разказва в детайли по какъв начин героите на романа реагират на тази обстановка. Някои от тях остават безучастни наблюдаващи на протичащото се. Един от героите се обогатява, като продава артикули на луди цени. И няколко души, водени от доктор Бернар Ри (историята се споделя от негово име), провеждат отряди за избавяне на хора, работещи по двадесет часа дневно. Тези герои са знак на антифашистката опозиция. След година и половина епидемията завършва. Останалите поданици (около половината от първичното население на града) се радват. Замислен е единствен доктор Ри: „ Той знаеше каквото не знаеше тази ликуваща навалица и каквото може да се прочете в книгите – че чумният бацил в никакъв случай не умира, в никакъв случай не изчезва, че може да спи десетилетия някъде в къдриците на мебелите или в куп долни дрехи, че търпеливо чака в спалнята, в мазето, в куфара, в носни кърпички и в хартии и че може би подобен ден ще пристигна и чумата ще разсъни плъховете и ще ги изпрати да умрат по улиците на щастливия град ".
Литературно-философският символизъм на Албер Камю е важен освен за времето, когато е живял и творил този публицист. Дори през днешния ден тя мощно ни припомня, че „ микробът на чумата в никакъв случай не умира “.
Превод: В. Сергеев
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ