Албена ФурнаджиеваСрещаЖената в мене някъде забравих...Препуснах - мускетарка върху коня!...А

Албена Фурнаджиева
Среща
Жената в мене някъде забравих...
Препуснах - мускетарка върху коня!...
А ти на пътя ми ненадейно се изправи
и вятърът въздишки в теб отрони. > Разказа ми за себе си в резюме: 
за възприятието, когато си ме зърнал, 
и по какъв начин животът ти от този момент нататък
напълно закономерно се е преобърнал. > Невярваща, с учудено сърце, 
извадих свойта сабя безразлична
и против теб - лице в лице! - 
последвалите думи аз посичах. > А ти по пътя продължи, само че не обезпокоен - 
спокоен и ухилен все по този начин прелестно, 
че тези удари очаквал си от мен 
и изненада би било за теб противоположното. > --------------> Елка Няголова 
Звездна врата > Хайде в този момент - пръст по пръст ще те превържа.
Кратък е бинтът, къс - също като живота.
Някога можехме Вчера със Утре да вържем...
Ти потърпи, благи мой, аз по този начин си приказвам...> С думи пробвам се да ти ползвам анестезия -
друго си нямам, думите са в обилие,
още и някаква ария, плюс нежен спомен
и едно дълго варено, само че бързо изпито биле.> Ти потърпи единствено - ще ти опиша приказка -
за един август отдалечен, който събирал 
                                в панера
нощем звездите окапали, от обич примерно -
две по две, люлка свободна на плажа 
                           да си намерят.> Пръст по пръст... Като в забравена детска
                                  броилка.
Всеки от тях щампосвам със своите устни.
Стигна ли до десетия, ще ти се върне 
                                 силата -
проход в небето ще можеш да прокопаеш 
                                  изобретателно.> Не за тебе и мен, а за оня наш август 
                                 измислен,
в който синът ни следеше с пръст линията 
                              в дланта ми.
Проходът измежду небето ще е съвсем 
                            като същински,
единствено че звезден и няма за нас да е в никакъв случай
                                  мрачно...> Виждаш ли, към този момент превързах твоята дива болежка?
А пък на плажа от благополучие двете звезди
                                 догарят...
С пръсти, благи, четеш по мене писмото
                                   любовно.
А те болят, тъй като така дълго със тях 
                               си ме галил.> ------------------>
Даниела Добрева > Светли дати > Кървави сълзи рони земята ни,
с тъга през рев ни приказва.
Екот от стъпки и гриви развяти
изригва от земните пори.
Тътен от борби, тътнеж, офанзиви,
команди: " На щит! " и " На нож! "
съдбовното Време препуска, не чака
в утробата с гневна мощност.
И няма невръстни, млади и остарели
други да молят за тоя ярем.
Време разделно душите изгаря
и прави ги заплашителен НАРОД.
Всичките думи са към този момент написани,
всичките песни от дълго време изпяти
и ние - днешните, в грижи улисани,
си тръгваме ято след ято.
Забравяме смут и жертви, и борби.
Оставяме постепенно Батак да кърви.
Вторачени долу газим из плиткото,
а горе на Вола отново някой гърми.
Все още вероятен е някъде Изходът
за душата ни българска -
да се извиси,
на светлите дати най-малко да желаяме
незрящото в себе си да опростим.> ---------> Стоянка Боянова > Амбиция > Помолих да бъда като небето, 
което цяла нощ изтичаше с дъжда 
и на сутринта остана цяло.> Помолих да бъда като реката, 
която непрекъснато тече 
и не пресъхва, а бърза по пътя си.> Помолих да бъда като вятъра, 
който духа по улици и площади, 
по градове и страни, а свири зад мен.> Помолих да бъда като планината, 
която твърдо стои от епохи -
носи гори, реки, поляни, птици...> И осъзнах - упоритост движи света, 
само че прекомерно амбициозният  
е нездравословен за хармонията.> Бог е основал всичко както би трябвало. 
И аз съм тази, която би трябвало да бъда.> --------------> Виолета Станиславова > * * *> Толкова неща напират в мен,
а не мога да ги изрека със думи.
Само се привеждам и изправям безмълвно.
Като дърво, което вятърът люлее.
Като сърна на пасище през юни.
Като пламък от огнище,
в който някой е хвърлил стръкче от бор.
Над мен високо Черни връх белее.
Разбирам - време е нагоре
по скатовете да поемам. Да бързам. Защото
доста дни и нощи са минали. А би трябвало
себе си най-сетне да намеря.
И своите духовни светове - в безкрайната 
                                   вселена
да открия. Светлината погледа ми заслепява.
Долавям някакво бумтене по върховете.
Притъмнява. Буря може би ще има.
Подслон не виждам. Няма! Няма!
И в случай че ще би трябвало да се пазя пред света -
ще мога единствено с тъга и безмълвие.> ----------->
Петя Цолова > Среднощно преброяване > Не, няма да си потегли от света,
без да върна най-малко шепа любов на всеки,
който, въпреки и искрица от нея,
в сложен час ми е дал.
Не идва сънят и аз на пръсти броя
тези кредитори мои скъпи.
Ще ми стигнат несъмнено пръстите и на 
                            едната ръка.
Но ето, свършват пръстите и на двете
и към този момент над имената единствено с мисъл кръжа.
Как не съм се запитвала до момента
на какъв брой ли хора - близки, далечни - 
невърната любов дължа?
Дъхав дъжд ромони по стъклата,
напредва нощта, само че не идва сънят.
Затова пък идват всички, повикани 
                                 с мисъл,
натрупат се до главата ми и мълчат.
Едни - пристигнали на срещата ни среднощна
чак от Отвъдното. Други - извървели назад
на години забравени дългия път.
Трети - на крачка до мене до неотдавна крачили.
Четвърти - те още паралелно с мене вървят.
Пети... Шести... И всички светят,
подготвени любов още веднъж да ми дарят?
И никой не чака нещо да му се връща.
Значи и аз невърната любов никому не дължа?
Боже мой, та аз съм била непристойно богата,
в действителност... Въздъхвам и меко пропадам в сън,
който първият пролетен дъжд зад стъклата
цялостни с бисерен звън.> ----------->
Виктория Катранова> ***
Очите - цялостни със мемоари, 
а душата е празна.
Като пукната дамаджана -
с обич и ненавист.> Като осиротели маси -
с кафе недопито.
Като преполовени чаши,
с фантазии, на дъното скрити.> Спомени пълнят очите.
Душата отпива от виното.
На стомната пукнатините
трансферират мост над предишното.> ----------> Надя Попова >
***> Не си избирах по избор адресите,
само че постоянно живеех против къщи,
избрани за срутване,
а след това дълги месеци, години -  
против разхвърляни градежи.> Така и не разбрах какво е дом.> Аз, наемателката на въздушни кули,
щастлива съм,
че ще ми бъдеш посетител.
Но апелирам те, внимавай като идваш
и още повече - като си тръгваш,
тъй като не познавам тропот,
по-ужасен
от сриването
на въздушна
кула.>