Ако можете да си простите, кармата просто изчезва
Ако можете да си простите, кармата просто изчезва. Това за следващ път потвърждава какъв брой сме могъщи. Трябва да извиним на всички, които са ни предизвикали болежка, даже да ни се коства, че направеното от тях е непростимо. Простете не за това, че те заслужават амнистия, а за това, че вие не желаете повече да страдате и търпите тази болежка всякога, когато си спомните по какъв начин са ви наранили.
И не е значимо тъкмо по какъв начин са ви обидили, - простете им, нали не желаете повече да страдате. Прошката е нужна за вашето лично духовно излекуване. Вие простите, тъй като сте състрадателни към самия себе си.
Вземете за образец една разведена жена. Представете си, че е била омъжена 10 години, а по-късно са се скарали с мъжа си поради някаква негова ужасна постъпка.
Тя се е развела и откровено ненавижда брачна половинка си. Дори единствено споменаването на името му провокира конвулсии в корема и повръщане. Емоционалната отрова е толкоз мощна, че тя няма сили да я преглътне.
Нужна й е помощ и тя отива на психотерапевт. Тя споделя: „ Мъчно ми е. Всичко в мен кипи от яд, ревнивост и отвращение. Такова нещо е непростимо! Мразя този човек! “
Психотерапевтът дава отговор: „ Трябва да изхвърлите тези страсти, да говорите, да се освободите от гнева си. Дайте воля на раздразнението си: вземете възглавница и я бийте, късайте! Нека да излезе яростта ви! “
Тя си отива и си спретва една истерична сцена – умишлен изблик на страсти. Става й по-леко. Жената дава стотина $ на психотерапевта с думите: „ Благодаря, докторе! Сега ми е доста по-добре! “
За първи път от доста време стартира да се усмихва. Излиза от кабинета и познайте единствено кой минава по улицата край нея? При типа на някогашния й брачен партньор, нейната гняв избухва доста по-силно от преди. Тя като стрела се втурва към психотерапевта, бута му още стотачка и прави още едно „ разреждане “.
Избликът на страсти в дадения случай може да донесе единствено краткотрайно облекчение. Да, оказва помощ човек да се избави от някаква част от яда си, за някакво време се усеща по-добре, само че самата рана не се лекува по този метод. Единственият път за лечение на раната е прошката. На тази жена й е належащо да елементарни на някогашния си брачен партньор за нанесената й засегнатост.
Как да разберем дали сме дали прошка същински на даден човек? Срещата с него към този момент не разсънва старите усеща. Името на този човек към този момент не провокира прочувствени реакции.
Казано по различен метод, докосването до раната към този момент не предизвиква болежка – това и значи, че същински сме дали прошка. Разбира се, белегът остава в прочувственото тяло по този начин както и на кожата остава диря от рана.
Случилото се остава в паметта, ти помниш всичко, което си претърпял, само че раната е заздравяла и към този момент не боли. Възможно е да си помислите в този момент: „ Лесно е да кажеш: елементарни на другите! Бих се радвал, само че не се получава “
Имаме стотици аргументи и оправдания за какво не можем да извиним. Но не е по този начин. Истината е, че ние не умеем да прощаваме, тъй като сме привикнали да не прощаваме.
Никога не сме опитвали да прощаваме, усвояваме единствено навика да не прощаваме
Имало е време, когато у нас, децата, прошката е била в кръвта ни. Преди да се заразим от всеобщия нравствен кусур, ние сме прощавали без никакви старания и това се е случвало от единствено себе си. Обикновено сме прощавали на практика незабавно.
Наблюдавайте деца, които играят дружно: поскарали се, даже сбили се, някой със сълзи на очи бяга към майка си: „ Мамо, той ме удари! “ Двете майки си устройват драма, а децата след пет минути към този момент си играят дружно все едно нищо не се е случило. А майките им? Те са се намразили до края на живота си! Работата даже не е там, че би трябвало да се научим да прощаваме – ние това го умеем по рождение. Но какво се случва? Учат ни на противоположното и ние непрекъснато се упражняваме в не-прощаваме.
Разбира се, с времето ние просто отвикваме да прощаваме. Каквато и засегнатост да ни нанесе някой човек – за нищо на света няма да му извиним, вечно ще го зачеркнем от живота си. Започва война на самолюбието. Защо? Защото, когато не прощаваме, укрепва възприятието ни за личната ни значимост. Мнението звучи доста по-тежко, в случай че заявим: „ Каквото и да става, в никакъв случай няма да му простя! Такова нещо не се прости! “ Но действителният проблем е в гордостта. Гордостта и самовлюбеността ни карат да наливаме масло в огъня на нанесената засегнатост, непрекъснато да си подсещаме, че е невероятно да извиним това!
Освен това, ние привикваме да страдаме единствено за това да накажем този, който ни е обидил. Държим се като дребни деца, които истерично крещят единствено с цел да привлекат внимание към себе си.
Причиняваме си болежка, заявявайки: „ Виждаш ли какво върша поради теб! “ Шегата настрани, само че точно това се случва.
Захвърлете на боклука самолюбието си, хвърлете го! Забравете за личната си значимост и просто поискайте амнистия. Отначало съставете лист на всички, от които би трябвало да поискате амнистия съгласно вас, а по-късно се извинете на всеки.
Ако нямате време да се видите с някой или опция да му позвъните, помолете за амнистия в молитвите си или насън.
След това направете лист на всичко, които са ви обидили – тези, които би трябвало да ви изискат амнистия.
Простете на всички, осъзнайте: каквото и да са създали, вие нямате нищо общо. Помнете, че всеки сънува своя личен Сън .
Рано или късно ще разберете, че би трябвало да простите на себе си за всички рани и яд, за всички премеждия, които сте си причниили, създавайки точно подобен сън.
И когато си простиш, настава естетика със себе си, укрепва любовта към самия себе си. Това е висшата амнистия – когато, най-сетне, простиш на самия себе си.
Вярванията за това какво е положително и зло провокират позор за това, което считаме за неуместно. Ние се признаваме за отговорни, уверени сме, че заслужаваме наказване и се караме със себе си.
Убедени сме, че направеното от нас е толкоз мръсно, че имаме потребност от ликвидиране. А в случай че откровено вярваш, то – „ Да бъде Твоята воля “ – става напълно действително. В този смисъл ние творим своята карма и сме длъжни да се разплащаме с това, което сме основали като свое поверие.
Това за следващ път демонстрира какъв брой сме могъщи. Така че да се избавиш от остарялата карма е просто: задоволително е да се отхвърли тази позиция, да се откажеш да вярваш в нея – и кармата към този момент я няма.
Не е належащо да страдате, не е належащо да се разплащате за каквото и да било: край. Точка.
Ако можете да си простите, кармата изчезва. От този миг нататък като че ли животът ви стартира изначало.
Източник: gnezdoto.net
И не е значимо тъкмо по какъв начин са ви обидили, - простете им, нали не желаете повече да страдате. Прошката е нужна за вашето лично духовно излекуване. Вие простите, тъй като сте състрадателни към самия себе си.
Вземете за образец една разведена жена. Представете си, че е била омъжена 10 години, а по-късно са се скарали с мъжа си поради някаква негова ужасна постъпка.
Тя се е развела и откровено ненавижда брачна половинка си. Дори единствено споменаването на името му провокира конвулсии в корема и повръщане. Емоционалната отрова е толкоз мощна, че тя няма сили да я преглътне.
Нужна й е помощ и тя отива на психотерапевт. Тя споделя: „ Мъчно ми е. Всичко в мен кипи от яд, ревнивост и отвращение. Такова нещо е непростимо! Мразя този човек! “
Психотерапевтът дава отговор: „ Трябва да изхвърлите тези страсти, да говорите, да се освободите от гнева си. Дайте воля на раздразнението си: вземете възглавница и я бийте, късайте! Нека да излезе яростта ви! “
Тя си отива и си спретва една истерична сцена – умишлен изблик на страсти. Става й по-леко. Жената дава стотина $ на психотерапевта с думите: „ Благодаря, докторе! Сега ми е доста по-добре! “
За първи път от доста време стартира да се усмихва. Излиза от кабинета и познайте единствено кой минава по улицата край нея? При типа на някогашния й брачен партньор, нейната гняв избухва доста по-силно от преди. Тя като стрела се втурва към психотерапевта, бута му още стотачка и прави още едно „ разреждане “.
Избликът на страсти в дадения случай може да донесе единствено краткотрайно облекчение. Да, оказва помощ човек да се избави от някаква част от яда си, за някакво време се усеща по-добре, само че самата рана не се лекува по този метод. Единственият път за лечение на раната е прошката. На тази жена й е належащо да елементарни на някогашния си брачен партньор за нанесената й засегнатост.
Как да разберем дали сме дали прошка същински на даден човек? Срещата с него към този момент не разсънва старите усеща. Името на този човек към този момент не провокира прочувствени реакции.
Казано по различен метод, докосването до раната към този момент не предизвиква болежка – това и значи, че същински сме дали прошка. Разбира се, белегът остава в прочувственото тяло по този начин както и на кожата остава диря от рана.
Случилото се остава в паметта, ти помниш всичко, което си претърпял, само че раната е заздравяла и към този момент не боли. Възможно е да си помислите в този момент: „ Лесно е да кажеш: елементарни на другите! Бих се радвал, само че не се получава “
Имаме стотици аргументи и оправдания за какво не можем да извиним. Но не е по този начин. Истината е, че ние не умеем да прощаваме, тъй като сме привикнали да не прощаваме.
Никога не сме опитвали да прощаваме, усвояваме единствено навика да не прощаваме
Имало е време, когато у нас, децата, прошката е била в кръвта ни. Преди да се заразим от всеобщия нравствен кусур, ние сме прощавали без никакви старания и това се е случвало от единствено себе си. Обикновено сме прощавали на практика незабавно.
Наблюдавайте деца, които играят дружно: поскарали се, даже сбили се, някой със сълзи на очи бяга към майка си: „ Мамо, той ме удари! “ Двете майки си устройват драма, а децата след пет минути към този момент си играят дружно все едно нищо не се е случило. А майките им? Те са се намразили до края на живота си! Работата даже не е там, че би трябвало да се научим да прощаваме – ние това го умеем по рождение. Но какво се случва? Учат ни на противоположното и ние непрекъснато се упражняваме в не-прощаваме.
Разбира се, с времето ние просто отвикваме да прощаваме. Каквато и засегнатост да ни нанесе някой човек – за нищо на света няма да му извиним, вечно ще го зачеркнем от живота си. Започва война на самолюбието. Защо? Защото, когато не прощаваме, укрепва възприятието ни за личната ни значимост. Мнението звучи доста по-тежко, в случай че заявим: „ Каквото и да става, в никакъв случай няма да му простя! Такова нещо не се прости! “ Но действителният проблем е в гордостта. Гордостта и самовлюбеността ни карат да наливаме масло в огъня на нанесената засегнатост, непрекъснато да си подсещаме, че е невероятно да извиним това!
Освен това, ние привикваме да страдаме единствено за това да накажем този, който ни е обидил. Държим се като дребни деца, които истерично крещят единствено с цел да привлекат внимание към себе си.
Причиняваме си болежка, заявявайки: „ Виждаш ли какво върша поради теб! “ Шегата настрани, само че точно това се случва.
Захвърлете на боклука самолюбието си, хвърлете го! Забравете за личната си значимост и просто поискайте амнистия. Отначало съставете лист на всички, от които би трябвало да поискате амнистия съгласно вас, а по-късно се извинете на всеки.
Ако нямате време да се видите с някой или опция да му позвъните, помолете за амнистия в молитвите си или насън.
След това направете лист на всичко, които са ви обидили – тези, които би трябвало да ви изискат амнистия.
Простете на всички, осъзнайте: каквото и да са създали, вие нямате нищо общо. Помнете, че всеки сънува своя личен Сън .
Рано или късно ще разберете, че би трябвало да простите на себе си за всички рани и яд, за всички премеждия, които сте си причниили, създавайки точно подобен сън.
И когато си простиш, настава естетика със себе си, укрепва любовта към самия себе си. Това е висшата амнистия – когато, най-сетне, простиш на самия себе си.
Вярванията за това какво е положително и зло провокират позор за това, което считаме за неуместно. Ние се признаваме за отговорни, уверени сме, че заслужаваме наказване и се караме със себе си.
Убедени сме, че направеното от нас е толкоз мръсно, че имаме потребност от ликвидиране. А в случай че откровено вярваш, то – „ Да бъде Твоята воля “ – става напълно действително. В този смисъл ние творим своята карма и сме длъжни да се разплащаме с това, което сме основали като свое поверие.
Това за следващ път демонстрира какъв брой сме могъщи. Така че да се избавиш от остарялата карма е просто: задоволително е да се отхвърли тази позиция, да се откажеш да вярваш в нея – и кармата към този момент я няма.
Не е належащо да страдате, не е належащо да се разплащате за каквото и да било: край. Точка.
Ако можете да си простите, кармата изчезва. От този миг нататък като че ли животът ви стартира изначало.
Източник: gnezdoto.net
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ