Агата Кристи е най-популярният криминален автор в света. Нейните произведения

Агата Кристи е най-популярният престъпен създател в света. Нейните творби са преведени на над 100 езика, продадени допълнително от два милиарда екземпляра. Ексцентрична, непредсказуема и постоянно завладяваща, Агата Кристи е оповестена за „ Първата дама на престъпния род ”.

Нейният роман  " 16:50 от Падингтън " е избран от рецензията като пример за съвършена престъпна история.

Елспет Магликъди пътува към дома си, удовлетворена от коледното извършване на покупки в Лондон. През прозореца на купето става неволна свидетелка на ликвидиране, осъществено в редом пътуващ трен. Но от закононарушението няма безусловно никакви следи! Единственият човек, към който Елспет може да се обърне, е девойка Марпъл. В опит да разплете мистериозния случай, тя попада на прекомерно непредвидена диря... 

Представяме ви фрагмент:

Първа глава
Госпожа Магликъди следваше запъхтяна по перона носача на куфара си. Тя беше ниска и цялостна, а носачът – висок, с необятна крачка. Освен това госпожа Магликъди бе натоварена с многочислени пакети – резултат от целодневното ѝ коледно извършване на покупки. Ето за какво конкуренцията беше неравностойна и носачът зави зад ъгъла в края на перона, до момента в който госпожа Магликъди към момента вървеше напряко.

В момента първи перон не беше напълно претъпкан, защото един трен преди малко бе отпътувал, само че в „ ничията “ земя оттатък него кръжащата навалица се беше втурнала в няколко направления по едно и също време – към и от подлезите, дрешниците, сладкарниците, бюрата за информация, таблата с разписанията на влаковете и към двете порти – за идващи и заминаващи пасажери – към външния свят.

От всички страни блъскаха госпожа Магликъди и пакетите ѝ, само че в последна сметка тя съумя да стигне до входа на трети перон. Остави един пакет в краката си и стартира да търси в чантата билета, който щеше да ѝ разреши да премине около строгия еднообразен чиновник.

В този момент над главата ѝ прогърмя пресипнал и въпреки всичко изтънчен глас:

Влакът на трети перон отпътува в 16:50 за Бракхамптън, Милчестър, Уейвъртън, железопътния възел Карвил, Рокситър и гарите до Чадмът. Пътниците за Бракхамптън и Милчестър да се качат в предната част на влака. Пътниците за Вейнки вършат промяна в Рокситър.

С малко изпращяване гласът замря и по-късно се чу още веднъж, като разгласи идването на влака в 16:35 от Бирмингам и Улвърхамптън.

Госпожа Магликъди откри билета си и го сподели. Служителят го перфорира и промърмори:

– Надясно – предните вагони.

Госпожа Магликъди се повлече по перона и откри носача си пред вратата на третокласен вагон, зареял взор в пространството с отегчен тип.

– Заповядайте, госпожо.

– Аз пътувам в първа класа – съобщи госпожа Магликъди.

– Не казахте нищо – изсумтя носачът. Погледът му надменно обгърна палтото ѝ от пълен вълнен плат меланж, малко мъжки модел.

Госпожа Магликъди, която беше споделила, че пътува в първа класа, не се впусна да разисква въпроса. Беше останала напълно без мирис.

Носачът взе още веднъж багажа и се насочи към прилежащия вагон, където госпожа Магликъди се настани в прелестно усамотение. Влакът в 16:50 не беше от добре поддържаните. Пътниците, ползващи първа класа, избраха или по-бързия утринен експрес, или влака в 18:40, който имаше вагон-ресторант. Госпожа Магликъди даде бакшиш на носача и той го одобри с отчаяние, очевидно тъй като смяташе, че подхожда повече на пасажер в трета, в сравнение с в първа класа. Госпожа Магликъди, въпреки и подготвена да похарчи пари, с цел да пътува комфортно след продължителния път през нощта от Севера и целодневното трескаво извършване на покупки, никога не беше разточителна във връзка с бакшишите.

Тя се разположи с въздишка върху плюшените седалки и отвори списание. След пет минути се чу сигнал и влакът потегли. Списанието се изплъзна от ръката на госпожа Магликъди, главата ѝ клюмна на една страна и след три минути тя към този момент спеше. Сънят ѝ продължи четиресет и пет минути. Събуди се освежена. Оправи шапката си, която се бе изкривила, поизправи се и погледна през прозореца към това, което можеше да се види от бързо преминаващите картини на околния пейзаж. Вече беше много мрачно – тъмен и мъгляв декемврийски ден. Коледа бе единствено след пет дни. Лондон беше мрачен и необщителен, провинцията също, въпреки и понякога да ставаше по-приветлива с неизменимите снопове светлина, когато влакът преминаваше бързо през градове и гари.
– Сервираме последния чай – заяви обслужващият пасажерите, отваряйки внезапно вратата на коридора като някакъв дух. Госпожа Магликъди към този момент си беше похапнала порядъчно в един огромен повсеместен магазин. В момента се усещаше сита. Обслужващият продължи по коридора, повтаряйки монотонно поканата си. Госпожа Магликъди погледна с израз на удовлетворение към багажника, където почиваха многочислените ѝ пакети. Хавлиените кърпи бяха с чудесно качество и тъкмо такива, каквито Маргарет искаше. Въздушната пушка за Роби и зайчето за Джийн бяха доста хубави, а вечерното късо палто бе тъкмо това, от което тя самата се нуждаеше – топло и елегантно. Пуловерът за Хектор – също... Умът ѝ с утвърждение преценяваше рационално направените покупки.

Погледът ѝ задоволено се върна към прозореца. С пронизително изсвирване мина трен, пътуващ в противоположната посока, раздруса прозорците и я стресна. Влакът изтрополи през стрелките и мина през някаква гара.

После ненадейно стартира да понижава, подчинявайки се евентуално на подаден сигнал. В продължение на няколко минути той се движеше постепенно, по-късно спря и още веднъж потегли. Идваща отсреща комбинация мина около тях, въпреки и с по-малка скорост от първия. Влакът още веднъж набра скорост. В този миг различен трен, пътуващ в същото направление, внезапно се приближи към тях. За момент резултатът беше съвсем заплашителен. Известно време двата влака пътуваха паралелно, като ту единият, ту другият изпреварваше. Госпожа Магликъди погледна към прозорците на отсрещните вагони. Повечето завеси бяха спуснати и единствено понякога се виждаха пасажери. Влакът не беше цялостен, имаше празни вагони. В момента, в който двата влака се изравниха и като че ли останаха неподвижни един до различен, едно от пердетата внезапно се подвигна. Госпожа Магликъди погледна към осветения вагон първа класа, който беше единствено на метър-два разстояние.

После си пое шумно мирис и с отворена уста съвсем се изправи на крайници.

Видя мъж, застанал с тил към прозореца. Ръцете му бяха обхванали врата на обърнатата към него жена и той постепенно, безжалостно я душеше. Очите ѝ към този момент излизаха от орбитите, лицето ѝ беше мораво, налято с кръв. Докато госпожа Магликъди наблюдаваше втренчено, краят настъпи, тялото се отпусна и се сгърчи в ръцете на мъжа.

В същия момент влакът на госпожа Магликъди понижи още веднъж, а другият стартира да набира скорост. Отмина напред и по-късно изчезна от погледа ѝ.

Почти автоматизирано ръката на госпожа Магликъди се подвигна към неочакваната спирачка, след това спря колебливо. В последна сметка, какъв смисъл имаше да дърпа неочакваната спирачка на влака, в който пътуваше тя? Ужасът от това, което видя толкоз от близко, и необикновените условия я накараха да се почувства като парализирана. Необходимо беше неотложно да се предприеме нещо, само че какво?

Вратата на купето се отвори и кондукторът извика:

– Моля, билетите!

Госпожа Магликъди се обърна внезапно към него:

– Една жена беше удушена – сподели тя. – Във влака, който преди малко мина около нас. Видях всичко.

Кондукторът я погледна със подозрение.

– Моля, госпожо?

– Един мъж удуши жена! Във влака. Видях го отсам. – Тя уточни прозореца.

Кондукторът я погледна с още по-голямо подозрение.

– Удушена? – попита той недоверчиво.

– Да, удушена! Видях всичко, споделям ви. Незабавно би трябвало да извършите нещо.

Кондукторът се изкашля извинително.

– Не мислите ли, госпожо, че може малко да сте позадрямали и... ъъъ... – спря тактично той.

– Аз в действителност подремнах, само че в случай че смятате, че това е било сън, грешите. Видях го, убеждавам ви.

Погледът на кондуктора падна върху отвореното списание на седалката. На страницата се виждаше по какъв начин душат момиче, до момента в който в това време мъж с револвер заплашваше двойката откъм отворената врата. Кондукторът сподели безапелационно:

– Не мислите ли, госпожо, че сте чели вълнуваща история, за момент сте заспали и сте се събудили малко объркана...

Госпожа Магликъди го прекъсна:

– Видях го. Бях толкоз будна, колкото сте и вие. Погледнах в прозореца на преминаващия около нас трен. Един мъж душеше жена. Искам да знам какво ще извършите във връзка със станалото.

– Амиии...

– Ще извършите нещо, допускам.

Кондукторът въздъхна отегчено и погледна часовника си.

– Точно след седем минути ще бъдем в Бракхамптън. Ще оповестя за това, което ми казахте. В каква посока се движеше влакът, за който споменахте?

– В нашата, несъмнено. Нали не смятате, че бих могла да го видя, в случай че беше профучал в противоположната посока?

Кондукторът гледаше по този начин, като че ли смяташе, че е изцяло допустимо госпожа Магликъди да види всичко и на всички места, където я води фантазията. И въпреки всичко остана вежлив.

– Можете да разчитате на мен, госпожо. Ще рапортувам за вашето известие. Може би ще ми дадете името и адреса си, ако...

Госпожа Магликъди му написа адреса, на който щеше да бъде през идващите няколко дни, и непрекъснатия си адрес в Шотландия. После той си потегли с възприятието на човек, извършил дълга си, справяйки се сполучливо с скучен член на пътуващата общност.

Госпожа Магликъди остана намръщена и не напълно удовлетворена. Дали кондукторът щеше да рапортува за случилото се? Или просто я успокояваше? Мина ѝ през мозъка, че има много възрастни дами, които пътуват по всички страни, изцяло уверени, че са разкрили комунистически заприказва, че ги заплашва ликвидиране, че са видели летящи чинии и секрети галактически кораби или мислени убийства. Ако мъжът я сметнеше за една от тях...

В момента влакът намаляваше, преминавайки през стрелките и край ярките светлини на огромен град.

Госпожа Магликъди отвори чантата си, извади някаква разписка – единственото нещо, което съумя да откри, и с химикалката си небрежно написа записка на гърба ѝ. Постави я в празния плик, който инцидентно носеше, залепи го и го надписа. Влакът постепенно се плъзна около препълнения перон. Обичайният всемогъщ глас напевно редеше:

Влакът, идващ на първи перон, отпътува в 17:38 за Милчестър, Уейвъртън. Рокситър и гарите до Чадмът. Пътниците за Маркет Бейзинг да се качат във влака, композиран на трети перон. На първи непряк перон се открива влакът за Карбъри.

Госпожа Магликъди огледа неспокойно перона. Толкова доста пасажери, а толкоз малко носачи. А, ето един там! Тя му махна упорито.

– Носач! Моля, предайте незабавно това в канцеларията на началник-гарата.

Тя му връчи плика, съпроводен от един шилинг. После с въздишка се облегна обратно. Е, направила беше каквото можеше. Умът ѝ се върна към шилинга с моментно страдание. И шест пенса биха били задоволителни.

После си напомни сцената, на която стана очевидец. Ужасно, в действителност извънредно... Беше жена със здрави нерви, само че потрепери. Какво необичайно, какво фантастично нещо ѝ се случи, на нея, Елспет Магликъди! Ако пердето във вагона не се бе вдигнало... Но това, несъмнено, беше Провидението.

Провидението беше поискало тя, Елспет Магликъди, да стане очевидец на закононарушение. Устните ѝ се свиха твърдо.

Звучаха мощни гласове, свиреха свирки, с тропот се затваряха порти. Влакът, заминаващ в 17:38, напусна постепенно бракхамптънската гара. След час и пет минути той дойде в Милчестър.

Госпожа Магликъди взе пакетите и куфара си и слезе.

Огледа се по перона. Още един път стигна до заключението, че няма задоволително носачи. Тези, които се виждаха, изглеждаха заети с торбите с пощата или с фургоните за багаж. В днешно време пасажерите постоянно би трябвало да са подготвени сами да си носят куфарите. Е, тя не би могла да се оправи с куфара, с чадъра, а и с всичките си пакети.

Щеше да се наложи да чака. Все в миналото щеше да откри носач.

– Такси?

– Надявам се, че някой ще ме посрещне.

На излизане от гарата един таксиметров водач, който наблюдаваше изхода, се приближи към нея. Той заприказва меко на локалния акцент:

– Вие ли сте госпожа Магликъди? За Сейнт Мери Мийд?

Госпожа Магликъди удостовери. Носачът бе заплатен приемливо, въпреки и не доста обилно. Колата, дружно с госпожа Магликъди, куфара и пакетите, отпътува в нощта. Разстоянието беше петнайсет километра. Опъната като струна, госпожа Магликъди не беше в положение да се отпусне. Копнееше да показа възприятията си. Най-после таксито мина по познатата селска уличка и стигна до задачата си. Госпожа Магликъди слезе и потегли по тухлената пътека към вратата. Посрещна ги стара прислужница и водачът внесе багажа, а госпожа Магликъди мина напряко през вестибюла към отворената гостна, където я чакаше домакинята – нежна стара дама.

– Елспет!

– Джейн!

Двете се целунаха и без въведение и заобикалки госпожа Магликъди заприказва бързо:

– О, Джейн! – проплака тя. – Току-що видях ликвидиране.
 


Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.