Анализ отвъд Океана: САЩ трябва да разменят Венецуела за Украйна
Администрацията на Тръмп и нейните войнствени поклонници в Съединени американски щати приказват с възходяща паника за външна интервенция в царящата във Венецуела вътрешнополитическа рецесия, а също така дават обещание да проявят непримиримост в опълчването с тази " не наша " интервенция. Те настояват, че Русия, Китай, Куба и " Хизбулла " поддържат най-активно оказалото се безусловно под блокада държавно управление на Николас Мадуро.
Според тях, в случай че не е била помощта извън, изключително от страна на Русия и Куба, борещите се за народна власт опозиционни сили към този момент щяха да са принудили Мадуро да се откаже от властта. Когато на 30 април в Каракас избухнаха антиправителствени демонстрации, държавният секретар Майк Помпео съобщи, че Мадуро към този момент е бил подготвен да се качи на самолета и да избяга в Хавана, само че е трансформирал решението си по гледище на руснаците, написа американското списание The National Interest.
По всичко проличава, че американските ръководители преувеличават мащабите на съветската интервенция. Ако разгледаме безкомпромисните дейности на Мадуро по време на всички антиправителствени демонстрации, то изявленията, че е подготвен да избяга от страната наподобяват неправдоподобни. Предаността на венецуелските военни към Мадуро към този момент е непоколебима и той продължава да има поддръжката на лявото гражданско опълчение. Тези фактори изиграха доста по-голяма роля за запазването на властта в ръцете на Мадуро, в сравнение с Русия (или която и да е друга държава).
Въпреки това, Москва несъмнено се намесва в неспокойната политика на Венецуела. Кремъл оказва основна финансова поддръжка на държавното управление на Мадуро, а също така дава и сериозна военна помощ. През декември 2018 година Русия изпрати във Венецуела два стратегически бомбардировача, които могат да носят на борда нуклеарно оръжие, а през март тя изпрати там 200 свои военнослужещи, с цел да укрепи и модернизира противовъздушната защита на Каракас.
Очевидно в страната има и стотици съветски наемници, които оказват помощ на силите за сигурност на Мадуро да се опълчват на съперниците на режима. Венецуелският външен министър в допълнение увеличи безпокойството и недоволството на Вашингтон, като съобщи, че присъединяване на съветските военни в делата на страната му може даже да се усили.
От момента на провъзгласяването на доктрината Монро през 20-те години на XIX век, Съединени американски щати упорстват на нуждата да слагат в областта на въздействието си Западното полукълбо. Руската политика във Венецуела съставлява непосредствено предизвикателство към тази теория и американското управление би трябвало да покаже недвусмислено, че продължаването на тези дейности ще окаже внезапно негативно влияние на двустранните връзки.
Струва си да напомним кубинския образец: държавно управление в Хавана беше военно-политически спътник на външни сили в продължения на десетилетия, макар че доктрината Монро цели да не позволява точно такива обстановки в Западното полукълбо. Съединени американски щати нямат права и учредения да диктуват вътрешното устройство на Венецуела, само че би било неблагоразумно от страна на Вашингтон да се съгласи със съществуването на втора враждебна държава-сателит на външни сили.
Администрацията на Тръмп би трябвало да изиска от Русия почтително отношение към доктрината Монро, с цел да ограничи Москва връзките си с Венецуела до естествени дипломатически и стопански връзки. В същото време, е извънредно значимо американските публични лица да признаят обстоятелството, че Съединени американски щати и техните съдружници в НАТО показват пренебрежение към съветската сфера на въздействие и дори към основната за сигурността на Русия зона в Източна Европа.
Списъкът от пагубни провокации на Вашингтон в този район е доста дълъг. С дейната поддръжка и утвърждението на Съединени американски щати, НАТО непрестанно уголемява границите си в източно направление, достигайки западните граници на Руската федерация и дори включвайки в себе си трите прибалтийски републики, които са влизали в царска Русия и в Съветския Съюз. Започвайки от Джордж Буш-младши, Вашингтон приканва НАТО да се разшири още по-повече с включването на Грузия и Украйна. Съединени американски щати и техните съдружници усилиха доста числеността на войските си в Източна Европа и Черно море и започнаха да вършат военни учения там доста по-често.
Администрацията на Барак Обама се намеси безогледно във вътрешните работи на Украйна през 2014 година, с цел да лиши от власт демократически определеното проруско държавно управление и да сложи на негово място прозападен режим. Оттогава Вашингтон на практика трансформира Украйна в собствен боен съдружник. Той организира маневри с украинската войска, а също така доставя огромно количество оръжия на Киев.
Намесата на Москва в делата на Венецуела, най-малко частично, има за цел да върне на Вашингтон за провокативната интервенционна политика в Източна Европа със същата монета. Следователно, съществуват предпоставки за реализиране на рационално съглашение, предвиждащо нужната въздържаност от двете страни.
Американските водачи би трябвало да осведомят съветските управляващи, че са подготвени да се откажат от опитите си да включат Украйна и Грузия в НАТО и да преустановят всички военни връзки с Киев и Тбилиси, в това число снабдяването с оръжия и взаимни учения. Вашингтон би трябвало също да приключи практиката си да изпраща войски, самолети и кораби в Източна Европа и Черно море на " ротационна основа ". С други думи, Съединени американски щати би трябвало да са подготвени да почитат съветската сфера на въздействие в този район.
Като отплата администрацията на Тръмп би трябвало да изиска от Москва доста понижаване на " присъединяване " в делата на Венецуела и Куба. Администрацията би трябвало също да каже на Кремъл, че би трябвало да спре все по-големите си заигравки с лявото държавно управление на Никарагуа. По-специално, като част от това оттегляне, Русия ще би трябвало да спре да укрепва военното си наличие в цялото Западно полукълбо.
За да създадат такова предложение, американските политически водачи ще би трябвало да покажат повече натурализъм.
Сферите на въздействие постоянно са играли значима роля в интернационалните връзки и макар изявленията на видни представители на американската външнополитическа общественост (относно неморалността на сферите на въздействие и тяхното унищожаване след края на Студената война), те не престават да играят такава роля през днешния ден. Всички велики сили се стремят да наложат волята си на непосредствената си географска среда и с цел да се избегнат непотребни спорове, тази действителност би трябвало да бъде приета и третирана с почитание.
Последните американски администрации нарушават този значим принцип и тяхното държание провокира съпротива и ответни ограничения, което води до повишаване на интернационалното напрежение. Администрацията на Тръмп може да промени тази наклонност, като упорства Русия да се подчини на доктрината Монро и да отхвърли препоръките на ястребите, които считат, че Съединени американски щати могат и би трябвало да затвърдят своето господстващо въздействие в Украйна и други източноевропейски страни.
Би било оправдано от страна на американските ръководители да предложат такава договорка – и по-добре по-рано, в сравнение с късно.
Според тях, в случай че не е била помощта извън, изключително от страна на Русия и Куба, борещите се за народна власт опозиционни сили към този момент щяха да са принудили Мадуро да се откаже от властта. Когато на 30 април в Каракас избухнаха антиправителствени демонстрации, държавният секретар Майк Помпео съобщи, че Мадуро към този момент е бил подготвен да се качи на самолета и да избяга в Хавана, само че е трансформирал решението си по гледище на руснаците, написа американското списание The National Interest.
По всичко проличава, че американските ръководители преувеличават мащабите на съветската интервенция. Ако разгледаме безкомпромисните дейности на Мадуро по време на всички антиправителствени демонстрации, то изявленията, че е подготвен да избяга от страната наподобяват неправдоподобни. Предаността на венецуелските военни към Мадуро към този момент е непоколебима и той продължава да има поддръжката на лявото гражданско опълчение. Тези фактори изиграха доста по-голяма роля за запазването на властта в ръцете на Мадуро, в сравнение с Русия (или която и да е друга държава).
Въпреки това, Москва несъмнено се намесва в неспокойната политика на Венецуела. Кремъл оказва основна финансова поддръжка на държавното управление на Мадуро, а също така дава и сериозна военна помощ. През декември 2018 година Русия изпрати във Венецуела два стратегически бомбардировача, които могат да носят на борда нуклеарно оръжие, а през март тя изпрати там 200 свои военнослужещи, с цел да укрепи и модернизира противовъздушната защита на Каракас.
Очевидно в страната има и стотици съветски наемници, които оказват помощ на силите за сигурност на Мадуро да се опълчват на съперниците на режима. Венецуелският външен министър в допълнение увеличи безпокойството и недоволството на Вашингтон, като съобщи, че присъединяване на съветските военни в делата на страната му може даже да се усили.
От момента на провъзгласяването на доктрината Монро през 20-те години на XIX век, Съединени американски щати упорстват на нуждата да слагат в областта на въздействието си Западното полукълбо. Руската политика във Венецуела съставлява непосредствено предизвикателство към тази теория и американското управление би трябвало да покаже недвусмислено, че продължаването на тези дейности ще окаже внезапно негативно влияние на двустранните връзки.
Струва си да напомним кубинския образец: държавно управление в Хавана беше военно-политически спътник на външни сили в продължения на десетилетия, макар че доктрината Монро цели да не позволява точно такива обстановки в Западното полукълбо. Съединени американски щати нямат права и учредения да диктуват вътрешното устройство на Венецуела, само че би било неблагоразумно от страна на Вашингтон да се съгласи със съществуването на втора враждебна държава-сателит на външни сили.
Администрацията на Тръмп би трябвало да изиска от Русия почтително отношение към доктрината Монро, с цел да ограничи Москва връзките си с Венецуела до естествени дипломатически и стопански връзки. В същото време, е извънредно значимо американските публични лица да признаят обстоятелството, че Съединени американски щати и техните съдружници в НАТО показват пренебрежение към съветската сфера на въздействие и дори към основната за сигурността на Русия зона в Източна Европа.
Списъкът от пагубни провокации на Вашингтон в този район е доста дълъг. С дейната поддръжка и утвърждението на Съединени американски щати, НАТО непрестанно уголемява границите си в източно направление, достигайки западните граници на Руската федерация и дори включвайки в себе си трите прибалтийски републики, които са влизали в царска Русия и в Съветския Съюз. Започвайки от Джордж Буш-младши, Вашингтон приканва НАТО да се разшири още по-повече с включването на Грузия и Украйна. Съединени американски щати и техните съдружници усилиха доста числеността на войските си в Източна Европа и Черно море и започнаха да вършат военни учения там доста по-често.
Администрацията на Барак Обама се намеси безогледно във вътрешните работи на Украйна през 2014 година, с цел да лиши от власт демократически определеното проруско държавно управление и да сложи на негово място прозападен режим. Оттогава Вашингтон на практика трансформира Украйна в собствен боен съдружник. Той организира маневри с украинската войска, а също така доставя огромно количество оръжия на Киев.
Намесата на Москва в делата на Венецуела, най-малко частично, има за цел да върне на Вашингтон за провокативната интервенционна политика в Източна Европа със същата монета. Следователно, съществуват предпоставки за реализиране на рационално съглашение, предвиждащо нужната въздържаност от двете страни.
Американските водачи би трябвало да осведомят съветските управляващи, че са подготвени да се откажат от опитите си да включат Украйна и Грузия в НАТО и да преустановят всички военни връзки с Киев и Тбилиси, в това число снабдяването с оръжия и взаимни учения. Вашингтон би трябвало също да приключи практиката си да изпраща войски, самолети и кораби в Източна Европа и Черно море на " ротационна основа ". С други думи, Съединени американски щати би трябвало да са подготвени да почитат съветската сфера на въздействие в този район.
Като отплата администрацията на Тръмп би трябвало да изиска от Москва доста понижаване на " присъединяване " в делата на Венецуела и Куба. Администрацията би трябвало също да каже на Кремъл, че би трябвало да спре все по-големите си заигравки с лявото държавно управление на Никарагуа. По-специално, като част от това оттегляне, Русия ще би трябвало да спре да укрепва военното си наличие в цялото Западно полукълбо.
За да създадат такова предложение, американските политически водачи ще би трябвало да покажат повече натурализъм.
Сферите на въздействие постоянно са играли значима роля в интернационалните връзки и макар изявленията на видни представители на американската външнополитическа общественост (относно неморалността на сферите на въздействие и тяхното унищожаване след края на Студената война), те не престават да играят такава роля през днешния ден. Всички велики сили се стремят да наложат волята си на непосредствената си географска среда и с цел да се избегнат непотребни спорове, тази действителност би трябвало да бъде приета и третирана с почитание.
Последните американски администрации нарушават този значим принцип и тяхното държание провокира съпротива и ответни ограничения, което води до повишаване на интернационалното напрежение. Администрацията на Тръмп може да промени тази наклонност, като упорства Русия да се подчини на доктрината Монро и да отхвърли препоръките на ястребите, които считат, че Съединени американски щати могат и би трябвало да затвърдят своето господстващо въздействие в Украйна и други източноевропейски страни.
Би било оправдано от страна на американските ръководители да предложат такава договорка – и по-добре по-рано, в сравнение с късно.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ