Ана Карима губи в съда делото с Евгения Марс
„Една неспокойна душа, която копнее за мир, само че когато й го предложат, ще го отхвърли.“ Така сбито, само че тъкмо журналистът Христо Бръзицов характеризира една от „странните птици“ в нашата литература – писателката Ана Карима. Този псевдоним си избира шуменската учителка Ана Тодорова Велкова, когато през 1891 година разгласява в социалистическото списание „Ден“ първия си роман.
Дъщеря на преселник в Украйна, доброволец в Кримската война, челник на чета и участник в Руско-турската освободителна война, тя явно е наследила неговия непослушен дух, тъй като цялостен живот води война. И на литературния, и на персоналния, и на публичния фронт.
17-годишна, Ана се омъжва за известния социалдемократ Янко Сакъзов и му ражда две дъщери и наследник. Той обаче се влюбва във Вера, дамата на писателя Георги Стаматов, и я напуща. Следва цивилизован бракоразвод. Тъкмо съжителството с „интелигент с турско образование и с доста неприятна свекърва“, признава тя по-късно, ще я накарат да се захване с женския въпрос – да търси излаз за
„спасението на поробената, беззащитна жена“
По „мой си начин“, акцентира в изявлението си пред Христо Бръзицов Карима, ужасена от еманципацията, демонстрирана от Вела Благоева с нейната рязана коса и неописуема немарливост в облеклото, с неспирната цигара в устата и метнат крайник върху крайник.
В битката си за женско пълноправие писателката е в действителност неуморима. През 1897 година, към този момент преселила се в София, тя основава женско просветително сдружение „Съзнание“, което незабавно подава петиция до Народното събрание, пледирайки за допускане на дамите в университета. Една от основателките и първа председателка на Българския женски съюз /1901 г./и на неговия орган в.“Женски глас“, Карима е отстранена с обвиняване, че е присвоила пари.
Според литературоведката Катя Кузмова-Зографова същинската причина е нейното оригиналничене и несговорчивост, които постоянно ще я вършат неуместна. На дело тя ще влезе
във война с всички
– и с писателското съсловие, и с критиците, чиито отрицания, а постоянно и прям подбив, ще са единомислещи. Ще си завоюва насмешките на Яворов, който сама ще вземе на мушка, ще стане първообраз на основната героиня в Ст. Л. Костовата комедия „Мъжемразка“, ще затъне в тежка правосъдна свада с подложената на критика от нея Евгения Марс…
Ана Карима обаче демонстрира забележителна сила в отстояването на правилата и концепциите си. Обикаля неуморно страната със сказки по женския въпрос, написа ред публицистични публикации под мъжкия псевдоним В. Самуров, а през 1908 година основава нов съюз „на напредничавите жени“, наименуван „Равноправие“, с едноименен печатен орган. Тъкмо тя открива в София през 1916 година първото ни женско комерсиално учебно заведение. Ще я забележим като самарянка на фронта по време на Балканската война, като дейна деятелка по основаване на сдружение „Инвалид“ и на интернат за сираци от войните.
След атентата в църквата „Св. Неделя“ писателката отпътува за Париж, където написа „Апел за мира – за България“, който изпраща до всички членове на Обществото на народите в Женева. Говори на манифестации против цанковисткия режим и дава на Анри Барбюс изобличителни сведения за белия гнет у нас, влезнали в книгата му „Палачите“, която по-късно превежда.
В края на 1926 година Карима отпътува за Съюз на съветските социалистически републики – страна, която й е близка и по кръв – майка й е украинка, самата тя е родена в Украйна. Плод на това пътешестване е един доверчив апотеоз на руската реалност, излязъл през 1928 година под заглавие „В днешна Русия“.
Най-драматичната борба на тая нашенска амазонка обаче е със сестра по пол и предопределение – председателката на Клуба на българските писателки Евгения Марс.
Вазовата приятелка от дълго време е бодил в очите
на Ана Карима – още през 1906 година в своето списание „Нова струя“ тя афишира разказите й за „написани бръщолевения“, а и по-късно все гледа да я „клъвне“ в публикациите си. Според Жана Николова-Гълъбова, съвременничка и писателка, Карима просто завиждала на красивата, ухажвана и щастливо женена Марс. Самата тя била прекомерно неугледна на тип и ходела облечена „като френска субретка“.
Мъжкарана и по държание – през 1917 година дори я осъдили за нанесена телесна щета – феминистката била напряко „цапната“ в устата. Държала се провокационно на събранията в Писателския съюз и току се провиквала: „Стига,бе!“, „Чакай,бе!“, „Млъкни, бе!“ Тъкмо на нейната опозиция се приписва късното приемане на Евгения Марс в Съюза – чак през 1940-а.
Скандалът избухва
с оповестеното на 12 февруари 1937 година във в. „Дневник“ антрефиле „За клуба на писателките“, с което Карима атакува основно неговата председателка. Тя е упрекната, че е продала „обсебения от нея сребърен венец“, национален подарък на Вазов за 25-годишния му празник. Карима не пропуща и злъчно да съобщи, че огромният ни стихотворец писал разказите и драмите на приятелката си и ги прокарвал в Народния спектакъл.
Това към този момент Марс не може да изтърпи и тя подава в Софийския областен съд просба за засегнатост на достойнството й. Дело номер 227 продължава с доста премеждия съвсем цяла година. Ана Карима е изоставена от очевидците си – най-голямата й вяра, първият критик-отрицател на Марс Антон Страшимиров, изрично отхвърля да даде показания. На 7 март 1938 година Карима е наказана на един месец тъмничен затвор и по знамение го отървава посредством помиловката на цар Борис III. Тя обаче не мирясва и още същата година печата брошурата „Чудесата на Евгения Марс“.
Останала самотна до края на дните си, Ана Карима умира през 1949 година в хотел „Славянска беседа“.
Дъщеря на преселник в Украйна, доброволец в Кримската война, челник на чета и участник в Руско-турската освободителна война, тя явно е наследила неговия непослушен дух, тъй като цялостен живот води война. И на литературния, и на персоналния, и на публичния фронт.
17-годишна, Ана се омъжва за известния социалдемократ Янко Сакъзов и му ражда две дъщери и наследник. Той обаче се влюбва във Вера, дамата на писателя Георги Стаматов, и я напуща. Следва цивилизован бракоразвод. Тъкмо съжителството с „интелигент с турско образование и с доста неприятна свекърва“, признава тя по-късно, ще я накарат да се захване с женския въпрос – да търси излаз за
„спасението на поробената, беззащитна жена“
По „мой си начин“, акцентира в изявлението си пред Христо Бръзицов Карима, ужасена от еманципацията, демонстрирана от Вела Благоева с нейната рязана коса и неописуема немарливост в облеклото, с неспирната цигара в устата и метнат крайник върху крайник.
В битката си за женско пълноправие писателката е в действителност неуморима. През 1897 година, към този момент преселила се в София, тя основава женско просветително сдружение „Съзнание“, което незабавно подава петиция до Народното събрание, пледирайки за допускане на дамите в университета. Една от основателките и първа председателка на Българския женски съюз /1901 г./и на неговия орган в.“Женски глас“, Карима е отстранена с обвиняване, че е присвоила пари.
Според литературоведката Катя Кузмова-Зографова същинската причина е нейното оригиналничене и несговорчивост, които постоянно ще я вършат неуместна. На дело тя ще влезе
във война с всички
– и с писателското съсловие, и с критиците, чиито отрицания, а постоянно и прям подбив, ще са единомислещи. Ще си завоюва насмешките на Яворов, който сама ще вземе на мушка, ще стане първообраз на основната героиня в Ст. Л. Костовата комедия „Мъжемразка“, ще затъне в тежка правосъдна свада с подложената на критика от нея Евгения Марс…
Ана Карима обаче демонстрира забележителна сила в отстояването на правилата и концепциите си. Обикаля неуморно страната със сказки по женския въпрос, написа ред публицистични публикации под мъжкия псевдоним В. Самуров, а през 1908 година основава нов съюз „на напредничавите жени“, наименуван „Равноправие“, с едноименен печатен орган. Тъкмо тя открива в София през 1916 година първото ни женско комерсиално учебно заведение. Ще я забележим като самарянка на фронта по време на Балканската война, като дейна деятелка по основаване на сдружение „Инвалид“ и на интернат за сираци от войните.
След атентата в църквата „Св. Неделя“ писателката отпътува за Париж, където написа „Апел за мира – за България“, който изпраща до всички членове на Обществото на народите в Женева. Говори на манифестации против цанковисткия режим и дава на Анри Барбюс изобличителни сведения за белия гнет у нас, влезнали в книгата му „Палачите“, която по-късно превежда.
В края на 1926 година Карима отпътува за Съюз на съветските социалистически републики – страна, която й е близка и по кръв – майка й е украинка, самата тя е родена в Украйна. Плод на това пътешестване е един доверчив апотеоз на руската реалност, излязъл през 1928 година под заглавие „В днешна Русия“.
Най-драматичната борба на тая нашенска амазонка обаче е със сестра по пол и предопределение – председателката на Клуба на българските писателки Евгения Марс.
Вазовата приятелка от дълго време е бодил в очите
на Ана Карима – още през 1906 година в своето списание „Нова струя“ тя афишира разказите й за „написани бръщолевения“, а и по-късно все гледа да я „клъвне“ в публикациите си. Според Жана Николова-Гълъбова, съвременничка и писателка, Карима просто завиждала на красивата, ухажвана и щастливо женена Марс. Самата тя била прекомерно неугледна на тип и ходела облечена „като френска субретка“.
Мъжкарана и по държание – през 1917 година дори я осъдили за нанесена телесна щета – феминистката била напряко „цапната“ в устата. Държала се провокационно на събранията в Писателския съюз и току се провиквала: „Стига,бе!“, „Чакай,бе!“, „Млъкни, бе!“ Тъкмо на нейната опозиция се приписва късното приемане на Евгения Марс в Съюза – чак през 1940-а.
Скандалът избухва
с оповестеното на 12 февруари 1937 година във в. „Дневник“ антрефиле „За клуба на писателките“, с което Карима атакува основно неговата председателка. Тя е упрекната, че е продала „обсебения от нея сребърен венец“, национален подарък на Вазов за 25-годишния му празник. Карима не пропуща и злъчно да съобщи, че огромният ни стихотворец писал разказите и драмите на приятелката си и ги прокарвал в Народния спектакъл.
Това към този момент Марс не може да изтърпи и тя подава в Софийския областен съд просба за засегнатост на достойнството й. Дело номер 227 продължава с доста премеждия съвсем цяла година. Ана Карима е изоставена от очевидците си – най-голямата й вяра, първият критик-отрицател на Марс Антон Страшимиров, изрично отхвърля да даде показания. На 7 март 1938 година Карима е наказана на един месец тъмничен затвор и по знамение го отървава посредством помиловката на цар Борис III. Тя обаче не мирясва и още същата година печата брошурата „Чудесата на Евгения Марс“.
Останала самотна до края на дните си, Ана Карима умира през 1949 година в хотел „Славянска беседа“.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ