Поетесата и драматург Мирела Иванова пред Lupa.bg: Духовните и мислещи хора винаги са малцинство, но те крепят всички
24 май – Денят на българската култура и просвета и на славянската книжовност е най-светлият български празник. Празникът на Светите братя Кирил и Методий се празнува от най-дълго време в близката ни история. Това е денят, който постоянно е обединявал българите по целия свят.
Lupa.bg беседва в навечерието на празника на българската словесност с Мирела Иванова - стихотворец, публицист, драматург на Народния спектакъл, книжовен критик и откривател, журналист и преводач. Тя от дълго време е основала и утвърдила своето име в европейското писателско семейство. Вероятно и датата, на която е родена - 11 май, когато църквата уважава Светите братя Кирил и Методий, ненапълно е предопределила Мирела Иванова да се посвети на словото и на духовността.
Поезията, разказите, есетата и пиесите й разкриват необятния свят на една жена и създател – по едно и също време деликатна, сърдечна и обичаща, само че в това време борбена и непредаваща се пред житейски и професионални компликации. Тя учи в Немската гимназия в столицата и приключва българска лингвистика в Пловдивския университет „ Паисий Хилендарски “. Дебютира в сп. " Родна тирада " през 1977 година Дълги години е основен организатор на къща-музей " Иван Вазов ” в София, а от 2016 година е драматург в Народния спектакъл " Иван Вазов ".
Мирела Иванова е един от основателите и дейни участници в поетичното общество “Петък 13 ”. Заедно с сътрудника си Бойко Ламбовски е била създател и водещ на телевизионните излъчвания “Петък 13 ” и “Остров за блажени ” по Българска национална телевизия. В продължение на години е книжовен наблюдаващ в редица медии. Сценарист на документални кино лентата за патриарха на българската литература Иван Вазов. Съставител е и на поетични антологии. От 2003 година до 2016 година води своя коментарна графа в „ Дойче веле “.
Мирела Иванова е създател на над 10 книги с лирика и прозаичност, притежател на голям брой награди, измежду които националната премия за модерна литература “Христо Г.Данов ” и европейската премия за съвременна лирика „ Херман Ленц ”. Като самопризнание за приноса си в европейската литература и развиването на българо-немските културни връзки през 2008 година Мирела Иванова получава едногодишна писателска стипендия в интернационалния креативен дом “Вила Конкордия ” в Бамберг, Бавария.
През предходната година е номинирана за огромната премия „ Европейски стихотворец на свободата “, която ще бъде присъдена през 2024 година в полския град Гданск. На двете камерни подиуми на Народния спектакъл с триумф се играят пиесите й „ Бележките под линия “ и „ О, ти, която и да си… “
С Мирела Иванова беседваме за силата на словото, за поезията, прозата, публицистиката, драматургията, както и за днешна България. Денят на българската култура и просвета е и прелестен мотив да поговорим за патриарха на българската литература Иван Вазов.
Снимка: Агнес Методиева
- Мирела, по какъв начин възприемате 24 май като празник?
- Това е най-вълнуващият празник във всичките ми възрасти: в чистия и огрян свят на детството, когато украсявахме портрета на Светите братя с божури и картоп и поемахме на възторжено шествие след величествения химн „ Върви народе възродени, закичени с лентите „ Отличник “. В юношеството и студентските ми години 24 май бе единствената наложителна манифестация, на която тръгвах без опозиция и отвращение, с цялата си същина усещах, че това е и моят празник, изпитвах самобитна, ликуваща даже душевна церемониалност, присъща на младостта.
Днес зная, че 24 чай е най-всеобемащият, най-автентичният български празник и горещо поддържам концепцията да бъде одобрен като наш народен празник. Мисля си какъв брой доста исторически и нравствен възторг съдържа, каква протяжна и величествена мощ да удържим и спасим във времето своите настоящи 30 неповторими букви, далечни сенки от глаголицата и кирилицата, само че неповторими, единствени, очевидци на разликата ни и наши ангели-хранители.
Помислете единствено: 30 букви, с които можем да съставим думи, които посочват и персоналния ни необят, и уникалността на живота, и любовта, и милостта, и състраданието и възторга от науката и знанието, и благородството на тъгата– белким не е знамение в разтърсената ни от рецесии, закани, самоубийствени омрази актуалност?
- Родена сте на 11 май – деня, в който Българската православна черква отбелязва паметта на Светите братя Кирил и Методий. Смятате ли, че ориста има пръст в задачата да се посветите на словото?
- Хубаво е непрестанно да живеем в някакви си високи, красиви персонални митологии. (усмихва се) В рамките на сходна персонална митология, която се случва да си попреговарям мислено, доста ми харесва, че съм родена на 11 май и че Светите братя и техните ореоли и аури са осветили пътя ми. Но би звучало изцяло маниакално да го настоявам съществено. Казвам го полунашега, само че въпреки това и полунаистина. Аз съм родена на неслучайна дата и тя е предопределила пътя ми.
- Предполагам, че за вас е било вълнуващо да пристъпите за първи път в дома на Иван Вазов в София, както и в Народния спектакъл, носещ неговото име. Сякаш целия ви живот минава под знака на словото, на Вазов и той ви въодушевява да творите.
- Често обичам да споделям, че това е един доста тежък подарък, който ориста ми направи - да бъда сместена и в сянката на Вазов, с изключение на във всички сенки, които са надвесени над мен. (усмихва се) Безценна бе опцията да населявам дома на ъгъла на „ Раковска “ и „ Иван Вазов “ – в миналото улица „ Вълкович “, да узная толкоз неща, съвсем премълчани, съвсем неназовими, тъй като са по едно и също време познание и вътрешен глас, да узная в тишината на този дом и неща, които граничат с прозрения, освен за Вазов, само че и за смисъла на поезията, за смисъла на посвещението, за смисъла на стоицизма и достолепието.
Много е изключително, доста е трепетно и в това време доста мъчително това чувство, че ти е обещано да научиш толкоз доста за Вазов и за пътя на поезията, и за пътя на поета изобщо.
Снимка: Личен списък
- Вие сте споменавали, че откакто толкоз дълго сте работили в къщата-музей на Вазов е било напълно разумно да пресечете " Раковска " и да отидете да работите в Народния спектакъл. Сега сте драматург тук към този момент 7 години. Какво е за вас театърът като чувство?
- Да, обичам да споделям, че пресякох ул. „ Раковски “ и от битовото Вазово място пристигнах в символното. Театърът за мен е голяма пристрастеност още от ученическите ми години. Тогава съществуваше един студентски спектакъл, управителен от прелестния режисьор Любомир Дековски и аз още като ученичка в немската гимназия отидох там, участвах в кастинга, одобриха ме, макар че нарушавах разпоредбите и не бях студентка.
Общувах с неповторими хора като Любомир Дековски и Стоян Камбарев, който тогава беше аспирант в Техническия университет и още не беше признат в НАТФИЗ, само че беше налегнат от театъра. Той също е един от светлите образци за светли хора, отдадени на театъра, на изкуството, на пътя си. Имах опцията още тогава да поддържам връзка и с огромната драматургия, тъй като във времето, в което играех в този спектакъл Любомир Дековски сложи „ Домът на Бернарда Алба “ и „ Опит за хвърчене “.
Страстта ми към театъра проличава и в моите стихове. Винаги съм знаела, че у мен „ тлее и тътне “ сценичен заряд, податливост, напряко двигателна сила към играта, към посвещението на играта. Разбирам, че е било и част от естеството на пътя ми да пресека улица „ Раковска “ и да попадна в Народния спектакъл.
Много величествени сенки населяват тази изключителна постройка, това място, което е храм и е добре да не забравяме, че театърът е храм. Така с този удивителен промисъл са го основали огромните духовни строители на България – проф. Иван Шишманов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Владимир Василев и огромните режисьори и артисти. Нека не забравяме какво място е Народният спектакъл. Аз най-малко не го не помня в нито един момент.
Ненчо Костов, Биляна Петринска, Параскева Джукелова, Радина Боршош и Ева Тепавичарова в спектакъла " О, ти, която и да си... " по пиесата на Мирела Иванова и под режисурата на Бойка Велкова
- Две ваши пиеси се играят с огромен триумф към този момент две години на сцената на Народния спектакъл. Едната е „ О, ти, която и да си... “ и както вие я описвате – това е поетичен колаж от стихове, писма и мемоари на Иван Вазов. Вие сте от най-големите откриватели на неговия живот и творчество. Дълги години бяхте и шеф на Къщата-музей на Иван Вазов в София. Бихте ли споделили за какво посвещавате огромна част от живота си на проучване на Вазов?
- Според мен всички се движим по ръба на взаимоизключващите се изказвания, че знаем всичко за Вазов или че нищо не знаем за Вазов. А истината е някъде по средата. Вазов е толкоз необхватен и всеки би могъл да избере един откъс, едни род, един пътепис или повест, роман или стихотворение, да откри едно съзвучно на него очакване в цялостното, неизбродно литературно хранилище на националния ни публицист.
Струва ми се значимо да се каже, че Вазов е последната монолитна фигура в българската просвета и история, последният огромен български план, приключен открай до дъно. Събрал е две столетия, събрал е всички жанрове, даже ги е основал и ни е дал голямата опция да избираме в този безспир.
Естествено още в учебно заведение ние сме атакувани, заредени с необикновен вид патриотични, силови, тежки като камъни клишета и се отчуждаваме от своя народен публицист. Не се замисляме, че в действителност Вазов е националният публицист, който ни трансформира в същински европейци, в същински цивилизован народ, тъй като всеки народ има подобен народен публицист, сътворител на неговия същински космос.
Ние и до през днешния ден живеем във Вазовите книги, във Вазовата „ Нова земя “. И в случай че бяхме чели същински с обич и користолюбие своя огромен народен публицист щяхме да знаем доста повече и за себе си.
Винаги пропущаме значими неща от творчеството, пък и от живота на Вазов. Пропускаме доколко той е наш преподавател по достолепие и достойнство. Вазов в никакъв случай не издребнява. Стърчи като един нравствен Балкан посред литературната и същинска география на България, чийто граници също е описал в стиховете си.
Беше прелюбопитно да създадем този театър дружно с четири прелестни актриси - Параскева Джукелова, Ева Тепавичарова, Биляна Петринска и Радина Боршош, с артиста Ненчо Костов и с режисьорката Бойка Велкова. Всички научавахме още повече и още повече за Вазов, работейки над това зрелище.
Цялата провокация и цялото ентусиазъм пристигна от едно предложение на прелестната Параскева Джукелова. Тя беше прочела персоналните стихотворения на Вазов и изиска да създадем театър с друга, необикновена позиция, в която националният ни стихотворец е огрян от обич – от любовта към майката, към музите, към тайнствените дами в живота и най-много от другата непомерна, величествена до несвяст обич към България.
Това е театър оттатък клишетата, с доста красиво наличие и на поезията, и на спомените, и на танца. Ако се уповаваме на Вазов ще бъдем надалеч по-силни, само че всеки има своя Вазов и всяко българско дете се ражда, благословено от националния ни стихотворец със стихотворението „ Аз съм българче “.
Какво по-красиво от това? Когато работех в музея на Вазов виждах по какъв начин децата сами пожелават да споделят детските стихотворения на Вазов, тъй като душата на поета и душата на детето са съзвучни в своята непорочност, доверчивост и великолепие.
Драматургът на Народния спектакъл поставя цветя на гроба на Иван Вазов през 2021 година на 100-годишнината от неговата кончина. Дълги години Мирела Иванова бе основен организатор на Къщата-музеий на писателя в София. Снимка: Божидар Марков
- У вас по какъв начин се породи тази любов към Иван Вазов?
- Аз също обичам Вазов от дете. От дете та до ден сегашен знам наизуст много Вазови стихотворения, към този момент са се трансформирали в здрави вътрешни фундаменти за мен. Носещи колони в този крепко разлюлян живот, по какъв начин ви се коства? Може би моята майка, която доста обичаше Вазов и ми го четеше в най-ранните детски години, сътвори у мен тази обич, това поклонение и този боязън да възприемам оттатък клишетата, оттатък общоприетото.
После дълги години, повече от 17, работих в дома на Вазов в София и там, разглеждайки и неговите достоверни документи, потапяйки се в патината на тази толкоз скромна и по едно и също време величествена атмосфера, съумях да си изградя едно схващане за силата и могъществото на словото, на посвещението.
Защото дано да бъдем почтени, Вазов основава настина неповторим свят. Създава език, езика, на който и до момента приказваме. И той е голям, необхватен, Вазов го събира отвред, заема го от френския, от съветския, от турския, от диалектите, от речниците на Найден Геров и Дюверноа, придава му мощ, мощност, въздейственост, само че най-същностното е, че през целия си нелек живот той осъзнава своята задача на народен публицист и подчинява цялото си съществувание на нея.
Неговият отвод от толкоз доста персонални неща, условията на обществото, на фамилията му да бъде артистът на България, в действителност са трагическия по своя темперамент, и все пак той им се подчинява, запазвайки своята невероятна външност, своя издръжливост и най-много своята обич.
Параскева Джукелова, Мария Каварджикова, Вяра Табакова и Ирина Митева в постановката на Катя Петрова " Бележките под линия " на драматурга Мирела Иванова
- Още една ваша пиеса се играе на сцената на Народния – „ Бележките под линия “. Това е един театър за дами с разнообразни ориси, с разнообразни характери, друго светоусещане. Какво ги сплотява и какво ви предизвика като драматург да проучване женския свят?
- Бях предизвикана от обстоятелството, че дамите са по-интересните и по-сложни облици на нашето съвремие и през историите на дамите желаех да опиша един откъслек от историята и от времето, в което живеем, тъй като то безспорно е доста забавно, преизпълнено до без мирис. Но всяко забавно, разтърсващо време си заслужава да бъде разказано, да бъде запомнено през човешките ориси.
И в историите на шест дами, заплетени в неразгадаем възел, аз се пробвах да опиша и да назова таман това – моето чувство и чувството на мнозина за турбуленциите, за пропастите, за пропаданията и силата да устоиш на тестванията в едно доста трагично раздрано и разкъсващо време.
Много истории и опитности съм събрала в тази пиеса, само че не съм позволила грешката, която мнозина млади създатели позволяват - да пожелаят да кажат всичко. Не споделям всичко, споделям единствено това, което ми се коства неотменно, знаково, достоверно в смислите си през историята на една майка и нейните три дъщери.
Моделът с майката и/или бащата и трите дъщери – този типичен сценичен възел - се разплита още от античната драматургия та до ден сегашен. И все си остава вълшебен прелъстителен, привлекателен, истински Бермудски триъгълник за драматурзите.
Множеството гледни точки, които завързват, оплитат и разплитат в края на краищата по неосъществим метод орисите на шестте героини не настояват, че са „ женска “ пиеса. Тъй като светът на дамата в трагичното ни разполовено време й вмени тя да зашие с черни и бели конци пропастта, която се отвори в живота на всички, за положително или неприятно, тя да обърне хастара и да облече още веднъж съществуването, ме накара да се замисля и да напиша тази пиеса.
Всъщност имаше напълно съответен мотив, защото множеството героини в действителността имат свои прототипи. Никога не съм виждала задачата си като преписвач на действителността. Напротив, одухотворих и изпълних с други смисли и с лирика, и с комизъм героините си. Много желаех тази пиеса да се движи по ръба на трагикомичното. Смятам, че най-успешните драматургични произведения се движат точно по този борд.
Пиесата не разказва дамата с всичките й лудости, а времето ни с всичките му лудости, смях, рев. Затова доста се зарадвах, когато моята сестра, която е 10 години по-млада от мен, гледайки за повторно представлението сподели: „ Това е най-хубавото, како Мими! Хем е леко, хем е тежко “.
Режисьорката Катя Петрова има големи заслуги това зрелище да бъде по едно и също време и трагично, и комично, да се люшка по ръба, да граничи с парадокса, да бъде изпълнено с този дух, с който заслужава да бъде изпълнено. Това се случва и с помощта на шестте прелестни актриси, всяка, от които има лична незабравима роля и по едно и също време те дружно са един необикновен отбор. Благодарна съм постоянно за това, че се сътвори подобен неповторим театър.
Благодарна съм и на режисьорката, и на актрисите, и на целия екип, който доста си обича представлението. То е хамелеоново, от време на време звучи трагично, от време на време комично, а от време на време в действителност съумява даже на мен да ми внуши смисъла и магията на огромния спектакъл.
Едно надарено писателско семейство - Мирела Иванова и акад. Владимир Зарев
- Самотна игра ли е писането?
- Да, писането е самотна игра. След толкоз време считам, че в действителност е по този начин. Още по-категорично мога да кажа, че макар толкоз доста любов, незаменима фамилна топлина и съгласие, близки другари, човек остава самичък, а в писането удвоено и утроено е самичък. Благодарна съм, задето го разбрах в точния момент, в най-ранната си младост, че открих сили и смелост да се „ сдобря “ с това нелесно схващане и да го последвам, обичайки и живота, и околните си, и най-много думите.
- Вие самата сте от основателите на един книжовен кръг и лиричен пърформанс, носещ името „ Петък 13 “. Какво е за вас „ Петък 13 “?
- „ Петък 13 “ бе самата независимост в навечерието на свободата. Събрахме се млади съидейници, поети, писатели, имахме страхотни фантазии, хоризонти, искахме да разбием на пух и прахуляк всичко овехтяло, остаряло, написахме собствен манифест и доста се веселя, че към момента има хора, които си спомнят за този прелестен хепънингов, освобождаващ лиричен театър, който основно с сътрудника ми – поета Бойко Ламбовски, изнасяхме из цяла България.
Спомням си удивителни прекарвания, когато правехме 13-часови спектакли и големите зали се пълнеха и пукаха по шевовете. Защото това се случи в подстъпите на самото ни освободено общество, във времето, в което очакванията бяха изцяло завъртели главите ни, бяхме почтени и мечтателни романтици и смятахме, че нещата ще се случат по най-хубавия метод, доста по-бързо и елементарно. Поезията ни въодушевяваше да мислим и да работим по този начин.
Сега „ Петък 13 “ към този момент е единствено една дата, която всеки възприема съгласно личните си вътрешния убеждения, потенциали, настройки, настройки. „ Петък 13 “ е и едно прелестно стихотворение от Шарл Бодлер, което не трябва да забравяме, една мистична дата, в която можем да прочетем голям брой знаци, стига да имаме въображението и куража да го създадем.
Иначе „ Петък 13 “ като литературно събитие и като литературно проявяване към този момент е в учебниците по литературна история, в докторатите. Написаха се цели комплицирани текстове за това събитие, само че то е събитие, което беше извънредно съзвучно с освобождаващата мощ на времето. Освобождаващата мощ на времето се сля с копнежа за независимост на поезията и по тази причина „ Петък 13 “ беше толкоз важен, освен за нас, неговите основатели, съучастници, другари от един книжовен кръг, само че и за голям брой хора, които изпълваха залите и желаеха да се осланят на високия дух на поезията.
Поетесата е номинирана за огромната премия „ Европейски стихотворец на свободата “, която ще бъде присъдена през 2024 година в полския град Гданск
- Какво значеше за вас стипендията, с която ви награди баварския министър на културата?
- Това беше от дълго време, само че беше огромен подарък от ориста, тъй като ненадейно получих покана и бях наградена с тази едногодишна писателска стипендия в интернационалния креативен дом вила „ Конкордия “ в Бамберг. В началото това хубавичко ме разклати и в положителния, и в комплицирания смисъл на битието ми, защото значи да се изтръгнеш за една цяла година от личния си подтекст, да въвлечеш фамилията си в този подарък.
Но ориста по доста забавен метод подреди нещата, тъй като втората писателска стипендия бе дадена на Владимир Зарев. Никой не знаеше, че той е мой брачен партньор, че ние сме едно семейство и в края на краищата получихме разнообразни ателиета и цяла една година съществувахме в подареното време. Казвам харизано, тъй като там имахме всички условия да работим и пишем.
Аз като немскоезичен човек направих цяла серия от разнообразни акции – проведох „ Дългата нощ на българската лирика “, изнесох голям брой просветителски сказки и отчети на тематика „ България, една неоткрита Европа “ пред най-различни публики, а също и поетични четения под дърво и камък, на фестивали, в аулата на Бамбергския университет, даже и в пандиза за малолетни нарушители „ Ебрах “. В Бамберг написах и книгата си „ Бавно “, най-екстравагантната книга, която съм издала – две в едно, 11 стихотворения, илюстрирани от Греди Асса и 11 описа.
Много пъти по-сетне още веднъж и още веднъж ме канеха на разнообразни конгреси и събития в това необикновено, неописуемо място. Няколко месеца преди да избухне епидемията от Ковид и светът да се затвори за известно време, участвах във фестивала „ Нежният рок на поетесите “, полемики, четения, златна есен, постоянно се намира какво да си спомня, налегне ли ме отчаянието… (Смее се.)
- Мирела, по какъв начин публицистът във вас би описал обстановката, в която се намира България сега?
- Публицистът в мен избра да замълчи преди време, само че в този момент тревогата не ме оставя, когато виждам по какъв начин са ни понесли екстазите на разрушението. Виждам цялото самоизяждане и самоизтребление. Небесата на националния ни нихилизъм като че ли са се продънили. Много горчива е чашата, която сами избрахме да изпием. Струва ми се, че забравихме доста от фундаменталните, същностни правила на общия народен живот. На първо място всички ние можем и би трябвало да можем да беседваме между тях.
Инак и политиците се оказват несъстоятелни в невъзможността да се оправят с метода, по който се търкаляме безусловно надолу към пропастта. И всички ние, всеки един българин поотделно, и всички ние дружно, без значение дали живеем тук или отвън страната, ще се окажем несъстоятелни и непотребни, щом не можем да приказваме между тях.
Струва ми се, че би трябвало да обърнем плочата или палачинката, да се осъществим със съзнание, че всичко и най-много ориста на страната ни зависи от всеки един поотделно и от всички нас дружно. Не можем да изключваме просто по този начин цели групи от хора и да се носим само по страшното надолнище. Време е да се спрем.
- А какво би могло да ни спре да се спускаме стремително по нанадолнището? Вярвате ли, че във времена на рецесия културата и изкуството могат да ни изтеглят от блатото, в което се намираме?
- Вярвам изначално в задачата, в смисъла на изкуството и културата. Но ми се коства неправилна необятно възприетата и май клиширана социална теза, че интелектуалците, изкуството и културата „ ще ни избавят “. Не, общуването с културата, с изкуството основават огромни и трайни вътрешни размери у индивида, укрепват високите сводове на духа и мисълта му… Подсказват му „ усойни места “ за къси и преизпълващи бягства – един концерт, една книга, една изложба…
Но не е реалистично и не е редно да чакаме и пожелаваме от хората, посветили се на изкуството, задоволително уязвими така и така, разтърсени от своята персонална мъка, да бъдат и морални стожери, да ни показват пътя. Изглежда традицията у нас по този начин се е поставила: да натоварваме най-много своите поети и писатели с публични задачи, с публични задания.
На Деня на националните будители Мирела Иванова стана притежател на премията на Литературен клуб " Перото " за лирика през 2018 година
- Вас какво ви въодушевява в днешно време? Пишете интензивно и лирика, и разкази, и журналистика, и пиеси.
- Съвсем почтено ще призная, че всичко ме въодушевява и предизвика. Смятам, че преназовавайки в думи протичащото се, съм намерила единствения метод, по който да му устоя. Преобръщайки с хастара на открито баналността на съществуването, на всекидневието, аз съумявам да се изтръгна от нея, да я разруша и пренапиша по трагичен метод.
Преди време някой показа с мен удивлението си, че съм съумяла да трансформира в лирика всичко, което е антипоезия. Признавам си, че като постоянно напрегнат, обезпокоителен, разлюлян и сантиментален съизвършител и в себе си, и в протичащото се в близост, нерядко изпитвам и своите страхове, че мога непремерено да разплискам в думи цялата тази буря, по тази причина все се старая да ходя по ръба сред трагизма и (само)иронията… Поезията е едновременност на силата и уязвимостта.
В другите жанрове е иначе, с разнообразни ритуали и музи. Когато пиша разкази, ме вълнуват характерите, надникването в дълбокото на психологизма, сюжета, който да е тънка, само че неразкъсана нишка и най-много мъничката, персонална история на индивида, в която е отразена историята на времето. Багряна има подобен стих: „ …както слънцето се отразява в капката роса. “
Всъщност писането е доста величествено свръхсъсредоточаване, обясненията идват след това. Затова и стига съм се обяснявала.
- Къде виждате в този момент вяра?
- Надеждата ми е, че постоянно съществуват хора, които разчитат на духовността. Няма за какво да се заблуждаваме. Духовните, мислещи, градивни хора постоянно са в малцинство и в случай че те въпреки всичко съумеят да запазят тази своя мощ, която духовността и изкуството им дават, тогава постоянно ще има темел, на който да се опрат останалите.
Снимка: Агнес Методиева
- Как бихте желали да наподобява през днешния ден Площад „ България “?
- „ Площад „ България “ е книга, която събра огромна част от моите публицистични есета, предавани по Радио „ Дойче веле “. Издателят на книгата Стойо Вартоломеев загатна на премиерата й, че в нея са събрани есета, които споделят по какъв начин не би трябвало да се случи нашият преход.
Естествено, че бих желала да видя родината си по друг метод - без тези страшни, самоунищожителни сили, които ни владеят. С повече общ дух за строеж, за смисъл, с повече обич посред ни. Ние сме шепа хора. Какво ни пречи дружно, всеки съгласно силите и дарбите си, да изградим Площад „ България “?
Винаги съм имала опция да си потегли от България, само че постоянно огромната ми фантазия и същинската ми, дълбока същностна визия е била, че аз ще пребивавам в България като свободен човек, който отпътува и се завръща. Ще пребивавам в необята на личния си прелестен български език, който Вазов е основал особено за нас и който за жалост ние през днешния ден, уви, не ценим. Вазов мисли и написа с безброй думи, мисли нашироко и далеко, а ние свихме живота си до 200-300 думи и множеството са засегнатост, хула, изтъкване с пръст на другите. Нека да си върнем безкрая на езика и безкрая на живота.
- За вас коя е най-обичната дума?
- Аз обичам две думи – едната е на Яворов, а другата е на Вазов. Написала съм и цяло есе с Яворовата дума „ самси “. Това е в пъти повече от самичък, това е непомерната самотност.
„ Аз самичък не съм, ни тук самси - в заключената стая “, това е стих от поемата „ Нощ “.
Другата ми обичана дума е на Вазов. Подписвал е някои от писмата и картичките си до Евгения Марс с „ всепредан “. Едновременно „ самси “ и „ всепредан “ – това е поетът и това са моите думи.
Lupa.bg беседва в навечерието на празника на българската словесност с Мирела Иванова - стихотворец, публицист, драматург на Народния спектакъл, книжовен критик и откривател, журналист и преводач. Тя от дълго време е основала и утвърдила своето име в европейското писателско семейство. Вероятно и датата, на която е родена - 11 май, когато църквата уважава Светите братя Кирил и Методий, ненапълно е предопределила Мирела Иванова да се посвети на словото и на духовността.
Поезията, разказите, есетата и пиесите й разкриват необятния свят на една жена и създател – по едно и също време деликатна, сърдечна и обичаща, само че в това време борбена и непредаваща се пред житейски и професионални компликации. Тя учи в Немската гимназия в столицата и приключва българска лингвистика в Пловдивския университет „ Паисий Хилендарски “. Дебютира в сп. " Родна тирада " през 1977 година Дълги години е основен организатор на къща-музей " Иван Вазов ” в София, а от 2016 година е драматург в Народния спектакъл " Иван Вазов ".
Мирела Иванова е един от основателите и дейни участници в поетичното общество “Петък 13 ”. Заедно с сътрудника си Бойко Ламбовски е била създател и водещ на телевизионните излъчвания “Петък 13 ” и “Остров за блажени ” по Българска национална телевизия. В продължение на години е книжовен наблюдаващ в редица медии. Сценарист на документални кино лентата за патриарха на българската литература Иван Вазов. Съставител е и на поетични антологии. От 2003 година до 2016 година води своя коментарна графа в „ Дойче веле “.
Мирела Иванова е създател на над 10 книги с лирика и прозаичност, притежател на голям брой награди, измежду които националната премия за модерна литература “Христо Г.Данов ” и европейската премия за съвременна лирика „ Херман Ленц ”. Като самопризнание за приноса си в европейската литература и развиването на българо-немските културни връзки през 2008 година Мирела Иванова получава едногодишна писателска стипендия в интернационалния креативен дом “Вила Конкордия ” в Бамберг, Бавария.
През предходната година е номинирана за огромната премия „ Европейски стихотворец на свободата “, която ще бъде присъдена през 2024 година в полския град Гданск. На двете камерни подиуми на Народния спектакъл с триумф се играят пиесите й „ Бележките под линия “ и „ О, ти, която и да си… “
С Мирела Иванова беседваме за силата на словото, за поезията, прозата, публицистиката, драматургията, както и за днешна България. Денят на българската култура и просвета е и прелестен мотив да поговорим за патриарха на българската литература Иван Вазов.
Снимка: Агнес Методиева
- Мирела, по какъв начин възприемате 24 май като празник?
- Това е най-вълнуващият празник във всичките ми възрасти: в чистия и огрян свят на детството, когато украсявахме портрета на Светите братя с божури и картоп и поемахме на възторжено шествие след величествения химн „ Върви народе възродени, закичени с лентите „ Отличник “. В юношеството и студентските ми години 24 май бе единствената наложителна манифестация, на която тръгвах без опозиция и отвращение, с цялата си същина усещах, че това е и моят празник, изпитвах самобитна, ликуваща даже душевна церемониалност, присъща на младостта.
Днес зная, че 24 чай е най-всеобемащият, най-автентичният български празник и горещо поддържам концепцията да бъде одобрен като наш народен празник. Мисля си какъв брой доста исторически и нравствен възторг съдържа, каква протяжна и величествена мощ да удържим и спасим във времето своите настоящи 30 неповторими букви, далечни сенки от глаголицата и кирилицата, само че неповторими, единствени, очевидци на разликата ни и наши ангели-хранители.
Помислете единствено: 30 букви, с които можем да съставим думи, които посочват и персоналния ни необят, и уникалността на живота, и любовта, и милостта, и състраданието и възторга от науката и знанието, и благородството на тъгата– белким не е знамение в разтърсената ни от рецесии, закани, самоубийствени омрази актуалност?
- Родена сте на 11 май – деня, в който Българската православна черква отбелязва паметта на Светите братя Кирил и Методий. Смятате ли, че ориста има пръст в задачата да се посветите на словото?
- Хубаво е непрестанно да живеем в някакви си високи, красиви персонални митологии. (усмихва се) В рамките на сходна персонална митология, която се случва да си попреговарям мислено, доста ми харесва, че съм родена на 11 май и че Светите братя и техните ореоли и аури са осветили пътя ми. Но би звучало изцяло маниакално да го настоявам съществено. Казвам го полунашега, само че въпреки това и полунаистина. Аз съм родена на неслучайна дата и тя е предопределила пътя ми.
- Предполагам, че за вас е било вълнуващо да пристъпите за първи път в дома на Иван Вазов в София, както и в Народния спектакъл, носещ неговото име. Сякаш целия ви живот минава под знака на словото, на Вазов и той ви въодушевява да творите.
- Често обичам да споделям, че това е един доста тежък подарък, който ориста ми направи - да бъда сместена и в сянката на Вазов, с изключение на във всички сенки, които са надвесени над мен. (усмихва се) Безценна бе опцията да населявам дома на ъгъла на „ Раковска “ и „ Иван Вазов “ – в миналото улица „ Вълкович “, да узная толкоз неща, съвсем премълчани, съвсем неназовими, тъй като са по едно и също време познание и вътрешен глас, да узная в тишината на този дом и неща, които граничат с прозрения, освен за Вазов, само че и за смисъла на поезията, за смисъла на посвещението, за смисъла на стоицизма и достолепието.
Много е изключително, доста е трепетно и в това време доста мъчително това чувство, че ти е обещано да научиш толкоз доста за Вазов и за пътя на поезията, и за пътя на поета изобщо.
Снимка: Личен списък
- Вие сте споменавали, че откакто толкоз дълго сте работили в къщата-музей на Вазов е било напълно разумно да пресечете " Раковска " и да отидете да работите в Народния спектакъл. Сега сте драматург тук към този момент 7 години. Какво е за вас театърът като чувство?
- Да, обичам да споделям, че пресякох ул. „ Раковски “ и от битовото Вазово място пристигнах в символното. Театърът за мен е голяма пристрастеност още от ученическите ми години. Тогава съществуваше един студентски спектакъл, управителен от прелестния режисьор Любомир Дековски и аз още като ученичка в немската гимназия отидох там, участвах в кастинга, одобриха ме, макар че нарушавах разпоредбите и не бях студентка.
Общувах с неповторими хора като Любомир Дековски и Стоян Камбарев, който тогава беше аспирант в Техническия университет и още не беше признат в НАТФИЗ, само че беше налегнат от театъра. Той също е един от светлите образци за светли хора, отдадени на театъра, на изкуството, на пътя си. Имах опцията още тогава да поддържам връзка и с огромната драматургия, тъй като във времето, в което играех в този спектакъл Любомир Дековски сложи „ Домът на Бернарда Алба “ и „ Опит за хвърчене “.
Страстта ми към театъра проличава и в моите стихове. Винаги съм знаела, че у мен „ тлее и тътне “ сценичен заряд, податливост, напряко двигателна сила към играта, към посвещението на играта. Разбирам, че е било и част от естеството на пътя ми да пресека улица „ Раковска “ и да попадна в Народния спектакъл.
Много величествени сенки населяват тази изключителна постройка, това място, което е храм и е добре да не забравяме, че театърът е храм. Така с този удивителен промисъл са го основали огромните духовни строители на България – проф. Иван Шишманов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Владимир Василев и огромните режисьори и артисти. Нека не забравяме какво място е Народният спектакъл. Аз най-малко не го не помня в нито един момент.
Ненчо Костов, Биляна Петринска, Параскева Джукелова, Радина Боршош и Ева Тепавичарова в спектакъла " О, ти, която и да си... " по пиесата на Мирела Иванова и под режисурата на Бойка Велкова
- Две ваши пиеси се играят с огромен триумф към този момент две години на сцената на Народния спектакъл. Едната е „ О, ти, която и да си... “ и както вие я описвате – това е поетичен колаж от стихове, писма и мемоари на Иван Вазов. Вие сте от най-големите откриватели на неговия живот и творчество. Дълги години бяхте и шеф на Къщата-музей на Иван Вазов в София. Бихте ли споделили за какво посвещавате огромна част от живота си на проучване на Вазов?
- Според мен всички се движим по ръба на взаимоизключващите се изказвания, че знаем всичко за Вазов или че нищо не знаем за Вазов. А истината е някъде по средата. Вазов е толкоз необхватен и всеки би могъл да избере един откъс, едни род, един пътепис или повест, роман или стихотворение, да откри едно съзвучно на него очакване в цялостното, неизбродно литературно хранилище на националния ни публицист.
Струва ми се значимо да се каже, че Вазов е последната монолитна фигура в българската просвета и история, последният огромен български план, приключен открай до дъно. Събрал е две столетия, събрал е всички жанрове, даже ги е основал и ни е дал голямата опция да избираме в този безспир.
Естествено още в учебно заведение ние сме атакувани, заредени с необикновен вид патриотични, силови, тежки като камъни клишета и се отчуждаваме от своя народен публицист. Не се замисляме, че в действителност Вазов е националният публицист, който ни трансформира в същински европейци, в същински цивилизован народ, тъй като всеки народ има подобен народен публицист, сътворител на неговия същински космос.
Ние и до през днешния ден живеем във Вазовите книги, във Вазовата „ Нова земя “. И в случай че бяхме чели същински с обич и користолюбие своя огромен народен публицист щяхме да знаем доста повече и за себе си.
Винаги пропущаме значими неща от творчеството, пък и от живота на Вазов. Пропускаме доколко той е наш преподавател по достолепие и достойнство. Вазов в никакъв случай не издребнява. Стърчи като един нравствен Балкан посред литературната и същинска география на България, чийто граници също е описал в стиховете си.
Беше прелюбопитно да създадем този театър дружно с четири прелестни актриси - Параскева Джукелова, Ева Тепавичарова, Биляна Петринска и Радина Боршош, с артиста Ненчо Костов и с режисьорката Бойка Велкова. Всички научавахме още повече и още повече за Вазов, работейки над това зрелище.
Цялата провокация и цялото ентусиазъм пристигна от едно предложение на прелестната Параскева Джукелова. Тя беше прочела персоналните стихотворения на Вазов и изиска да създадем театър с друга, необикновена позиция, в която националният ни стихотворец е огрян от обич – от любовта към майката, към музите, към тайнствените дами в живота и най-много от другата непомерна, величествена до несвяст обич към България.
Това е театър оттатък клишетата, с доста красиво наличие и на поезията, и на спомените, и на танца. Ако се уповаваме на Вазов ще бъдем надалеч по-силни, само че всеки има своя Вазов и всяко българско дете се ражда, благословено от националния ни стихотворец със стихотворението „ Аз съм българче “.
Какво по-красиво от това? Когато работех в музея на Вазов виждах по какъв начин децата сами пожелават да споделят детските стихотворения на Вазов, тъй като душата на поета и душата на детето са съзвучни в своята непорочност, доверчивост и великолепие.
Драматургът на Народния спектакъл поставя цветя на гроба на Иван Вазов през 2021 година на 100-годишнината от неговата кончина. Дълги години Мирела Иванова бе основен организатор на Къщата-музеий на писателя в София. Снимка: Божидар Марков
- У вас по какъв начин се породи тази любов към Иван Вазов?
- Аз също обичам Вазов от дете. От дете та до ден сегашен знам наизуст много Вазови стихотворения, към този момент са се трансформирали в здрави вътрешни фундаменти за мен. Носещи колони в този крепко разлюлян живот, по какъв начин ви се коства? Може би моята майка, която доста обичаше Вазов и ми го четеше в най-ранните детски години, сътвори у мен тази обич, това поклонение и този боязън да възприемам оттатък клишетата, оттатък общоприетото.
После дълги години, повече от 17, работих в дома на Вазов в София и там, разглеждайки и неговите достоверни документи, потапяйки се в патината на тази толкоз скромна и по едно и също време величествена атмосфера, съумях да си изградя едно схващане за силата и могъществото на словото, на посвещението.
Защото дано да бъдем почтени, Вазов основава настина неповторим свят. Създава език, езика, на който и до момента приказваме. И той е голям, необхватен, Вазов го събира отвред, заема го от френския, от съветския, от турския, от диалектите, от речниците на Найден Геров и Дюверноа, придава му мощ, мощност, въздейственост, само че най-същностното е, че през целия си нелек живот той осъзнава своята задача на народен публицист и подчинява цялото си съществувание на нея.
Неговият отвод от толкоз доста персонални неща, условията на обществото, на фамилията му да бъде артистът на България, в действителност са трагическия по своя темперамент, и все пак той им се подчинява, запазвайки своята невероятна външност, своя издръжливост и най-много своята обич.
Параскева Джукелова, Мария Каварджикова, Вяра Табакова и Ирина Митева в постановката на Катя Петрова " Бележките под линия " на драматурга Мирела Иванова
- Още една ваша пиеса се играе на сцената на Народния – „ Бележките под линия “. Това е един театър за дами с разнообразни ориси, с разнообразни характери, друго светоусещане. Какво ги сплотява и какво ви предизвика като драматург да проучване женския свят?
- Бях предизвикана от обстоятелството, че дамите са по-интересните и по-сложни облици на нашето съвремие и през историите на дамите желаех да опиша един откъслек от историята и от времето, в което живеем, тъй като то безспорно е доста забавно, преизпълнено до без мирис. Но всяко забавно, разтърсващо време си заслужава да бъде разказано, да бъде запомнено през човешките ориси.
И в историите на шест дами, заплетени в неразгадаем възел, аз се пробвах да опиша и да назова таман това – моето чувство и чувството на мнозина за турбуленциите, за пропастите, за пропаданията и силата да устоиш на тестванията в едно доста трагично раздрано и разкъсващо време.
Много истории и опитности съм събрала в тази пиеса, само че не съм позволила грешката, която мнозина млади създатели позволяват - да пожелаят да кажат всичко. Не споделям всичко, споделям единствено това, което ми се коства неотменно, знаково, достоверно в смислите си през историята на една майка и нейните три дъщери.
Моделът с майката и/или бащата и трите дъщери – този типичен сценичен възел - се разплита още от античната драматургия та до ден сегашен. И все си остава вълшебен прелъстителен, привлекателен, истински Бермудски триъгълник за драматурзите.
Множеството гледни точки, които завързват, оплитат и разплитат в края на краищата по неосъществим метод орисите на шестте героини не настояват, че са „ женска “ пиеса. Тъй като светът на дамата в трагичното ни разполовено време й вмени тя да зашие с черни и бели конци пропастта, която се отвори в живота на всички, за положително или неприятно, тя да обърне хастара и да облече още веднъж съществуването, ме накара да се замисля и да напиша тази пиеса.
Всъщност имаше напълно съответен мотив, защото множеството героини в действителността имат свои прототипи. Никога не съм виждала задачата си като преписвач на действителността. Напротив, одухотворих и изпълних с други смисли и с лирика, и с комизъм героините си. Много желаех тази пиеса да се движи по ръба на трагикомичното. Смятам, че най-успешните драматургични произведения се движат точно по този борд.
Пиесата не разказва дамата с всичките й лудости, а времето ни с всичките му лудости, смях, рев. Затова доста се зарадвах, когато моята сестра, която е 10 години по-млада от мен, гледайки за повторно представлението сподели: „ Това е най-хубавото, како Мими! Хем е леко, хем е тежко “.
Режисьорката Катя Петрова има големи заслуги това зрелище да бъде по едно и също време и трагично, и комично, да се люшка по ръба, да граничи с парадокса, да бъде изпълнено с този дух, с който заслужава да бъде изпълнено. Това се случва и с помощта на шестте прелестни актриси, всяка, от които има лична незабравима роля и по едно и също време те дружно са един необикновен отбор. Благодарна съм постоянно за това, че се сътвори подобен неповторим театър.
Благодарна съм и на режисьорката, и на актрисите, и на целия екип, който доста си обича представлението. То е хамелеоново, от време на време звучи трагично, от време на време комично, а от време на време в действителност съумява даже на мен да ми внуши смисъла и магията на огромния спектакъл.
Едно надарено писателско семейство - Мирела Иванова и акад. Владимир Зарев
- Самотна игра ли е писането?
- Да, писането е самотна игра. След толкоз време считам, че в действителност е по този начин. Още по-категорично мога да кажа, че макар толкоз доста любов, незаменима фамилна топлина и съгласие, близки другари, човек остава самичък, а в писането удвоено и утроено е самичък. Благодарна съм, задето го разбрах в точния момент, в най-ранната си младост, че открих сили и смелост да се „ сдобря “ с това нелесно схващане и да го последвам, обичайки и живота, и околните си, и най-много думите.
- Вие самата сте от основателите на един книжовен кръг и лиричен пърформанс, носещ името „ Петък 13 “. Какво е за вас „ Петък 13 “?
- „ Петък 13 “ бе самата независимост в навечерието на свободата. Събрахме се млади съидейници, поети, писатели, имахме страхотни фантазии, хоризонти, искахме да разбием на пух и прахуляк всичко овехтяло, остаряло, написахме собствен манифест и доста се веселя, че към момента има хора, които си спомнят за този прелестен хепънингов, освобождаващ лиричен театър, който основно с сътрудника ми – поета Бойко Ламбовски, изнасяхме из цяла България.
Спомням си удивителни прекарвания, когато правехме 13-часови спектакли и големите зали се пълнеха и пукаха по шевовете. Защото това се случи в подстъпите на самото ни освободено общество, във времето, в което очакванията бяха изцяло завъртели главите ни, бяхме почтени и мечтателни романтици и смятахме, че нещата ще се случат по най-хубавия метод, доста по-бързо и елементарно. Поезията ни въодушевяваше да мислим и да работим по този начин.
Сега „ Петък 13 “ към този момент е единствено една дата, която всеки възприема съгласно личните си вътрешния убеждения, потенциали, настройки, настройки. „ Петък 13 “ е и едно прелестно стихотворение от Шарл Бодлер, което не трябва да забравяме, една мистична дата, в която можем да прочетем голям брой знаци, стига да имаме въображението и куража да го създадем.
Иначе „ Петък 13 “ като литературно събитие и като литературно проявяване към този момент е в учебниците по литературна история, в докторатите. Написаха се цели комплицирани текстове за това събитие, само че то е събитие, което беше извънредно съзвучно с освобождаващата мощ на времето. Освобождаващата мощ на времето се сля с копнежа за независимост на поезията и по тази причина „ Петък 13 “ беше толкоз важен, освен за нас, неговите основатели, съучастници, другари от един книжовен кръг, само че и за голям брой хора, които изпълваха залите и желаеха да се осланят на високия дух на поезията.
Поетесата е номинирана за огромната премия „ Европейски стихотворец на свободата “, която ще бъде присъдена през 2024 година в полския град Гданск
- Какво значеше за вас стипендията, с която ви награди баварския министър на културата?
- Това беше от дълго време, само че беше огромен подарък от ориста, тъй като ненадейно получих покана и бях наградена с тази едногодишна писателска стипендия в интернационалния креативен дом вила „ Конкордия “ в Бамберг. В началото това хубавичко ме разклати и в положителния, и в комплицирания смисъл на битието ми, защото значи да се изтръгнеш за една цяла година от личния си подтекст, да въвлечеш фамилията си в този подарък.
Но ориста по доста забавен метод подреди нещата, тъй като втората писателска стипендия бе дадена на Владимир Зарев. Никой не знаеше, че той е мой брачен партньор, че ние сме едно семейство и в края на краищата получихме разнообразни ателиета и цяла една година съществувахме в подареното време. Казвам харизано, тъй като там имахме всички условия да работим и пишем.
Аз като немскоезичен човек направих цяла серия от разнообразни акции – проведох „ Дългата нощ на българската лирика “, изнесох голям брой просветителски сказки и отчети на тематика „ България, една неоткрита Европа “ пред най-различни публики, а също и поетични четения под дърво и камък, на фестивали, в аулата на Бамбергския университет, даже и в пандиза за малолетни нарушители „ Ебрах “. В Бамберг написах и книгата си „ Бавно “, най-екстравагантната книга, която съм издала – две в едно, 11 стихотворения, илюстрирани от Греди Асса и 11 описа.
Много пъти по-сетне още веднъж и още веднъж ме канеха на разнообразни конгреси и събития в това необикновено, неописуемо място. Няколко месеца преди да избухне епидемията от Ковид и светът да се затвори за известно време, участвах във фестивала „ Нежният рок на поетесите “, полемики, четения, златна есен, постоянно се намира какво да си спомня, налегне ли ме отчаянието… (Смее се.)
- Мирела, по какъв начин публицистът във вас би описал обстановката, в която се намира България сега?
- Публицистът в мен избра да замълчи преди време, само че в този момент тревогата не ме оставя, когато виждам по какъв начин са ни понесли екстазите на разрушението. Виждам цялото самоизяждане и самоизтребление. Небесата на националния ни нихилизъм като че ли са се продънили. Много горчива е чашата, която сами избрахме да изпием. Струва ми се, че забравихме доста от фундаменталните, същностни правила на общия народен живот. На първо място всички ние можем и би трябвало да можем да беседваме между тях.
Инак и политиците се оказват несъстоятелни в невъзможността да се оправят с метода, по който се търкаляме безусловно надолу към пропастта. И всички ние, всеки един българин поотделно, и всички ние дружно, без значение дали живеем тук или отвън страната, ще се окажем несъстоятелни и непотребни, щом не можем да приказваме между тях.
Струва ми се, че би трябвало да обърнем плочата или палачинката, да се осъществим със съзнание, че всичко и най-много ориста на страната ни зависи от всеки един поотделно и от всички нас дружно. Не можем да изключваме просто по този начин цели групи от хора и да се носим само по страшното надолнище. Време е да се спрем.
- А какво би могло да ни спре да се спускаме стремително по нанадолнището? Вярвате ли, че във времена на рецесия културата и изкуството могат да ни изтеглят от блатото, в което се намираме?
- Вярвам изначално в задачата, в смисъла на изкуството и културата. Но ми се коства неправилна необятно възприетата и май клиширана социална теза, че интелектуалците, изкуството и културата „ ще ни избавят “. Не, общуването с културата, с изкуството основават огромни и трайни вътрешни размери у индивида, укрепват високите сводове на духа и мисълта му… Подсказват му „ усойни места “ за къси и преизпълващи бягства – един концерт, една книга, една изложба…
Но не е реалистично и не е редно да чакаме и пожелаваме от хората, посветили се на изкуството, задоволително уязвими така и така, разтърсени от своята персонална мъка, да бъдат и морални стожери, да ни показват пътя. Изглежда традицията у нас по този начин се е поставила: да натоварваме най-много своите поети и писатели с публични задачи, с публични задания.
На Деня на националните будители Мирела Иванова стана притежател на премията на Литературен клуб " Перото " за лирика през 2018 година
- Вас какво ви въодушевява в днешно време? Пишете интензивно и лирика, и разкази, и журналистика, и пиеси.
- Съвсем почтено ще призная, че всичко ме въодушевява и предизвика. Смятам, че преназовавайки в думи протичащото се, съм намерила единствения метод, по който да му устоя. Преобръщайки с хастара на открито баналността на съществуването, на всекидневието, аз съумявам да се изтръгна от нея, да я разруша и пренапиша по трагичен метод.
Преди време някой показа с мен удивлението си, че съм съумяла да трансформира в лирика всичко, което е антипоезия. Признавам си, че като постоянно напрегнат, обезпокоителен, разлюлян и сантиментален съизвършител и в себе си, и в протичащото се в близост, нерядко изпитвам и своите страхове, че мога непремерено да разплискам в думи цялата тази буря, по тази причина все се старая да ходя по ръба сред трагизма и (само)иронията… Поезията е едновременност на силата и уязвимостта.
В другите жанрове е иначе, с разнообразни ритуали и музи. Когато пиша разкази, ме вълнуват характерите, надникването в дълбокото на психологизма, сюжета, който да е тънка, само че неразкъсана нишка и най-много мъничката, персонална история на индивида, в която е отразена историята на времето. Багряна има подобен стих: „ …както слънцето се отразява в капката роса. “
Всъщност писането е доста величествено свръхсъсредоточаване, обясненията идват след това. Затова и стига съм се обяснявала.
- Къде виждате в този момент вяра?
- Надеждата ми е, че постоянно съществуват хора, които разчитат на духовността. Няма за какво да се заблуждаваме. Духовните, мислещи, градивни хора постоянно са в малцинство и в случай че те въпреки всичко съумеят да запазят тази своя мощ, която духовността и изкуството им дават, тогава постоянно ще има темел, на който да се опрат останалите.
Снимка: Агнес Методиева
- Как бихте желали да наподобява през днешния ден Площад „ България “?
- „ Площад „ България “ е книга, която събра огромна част от моите публицистични есета, предавани по Радио „ Дойче веле “. Издателят на книгата Стойо Вартоломеев загатна на премиерата й, че в нея са събрани есета, които споделят по какъв начин не би трябвало да се случи нашият преход.
Естествено, че бих желала да видя родината си по друг метод - без тези страшни, самоунищожителни сили, които ни владеят. С повече общ дух за строеж, за смисъл, с повече обич посред ни. Ние сме шепа хора. Какво ни пречи дружно, всеки съгласно силите и дарбите си, да изградим Площад „ България “?
Винаги съм имала опция да си потегли от България, само че постоянно огромната ми фантазия и същинската ми, дълбока същностна визия е била, че аз ще пребивавам в България като свободен човек, който отпътува и се завръща. Ще пребивавам в необята на личния си прелестен български език, който Вазов е основал особено за нас и който за жалост ние през днешния ден, уви, не ценим. Вазов мисли и написа с безброй думи, мисли нашироко и далеко, а ние свихме живота си до 200-300 думи и множеството са засегнатост, хула, изтъкване с пръст на другите. Нека да си върнем безкрая на езика и безкрая на живота.
- За вас коя е най-обичната дума?
- Аз обичам две думи – едната е на Яворов, а другата е на Вазов. Написала съм и цяло есе с Яворовата дума „ самси “. Това е в пъти повече от самичък, това е непомерната самотност.
„ Аз самичък не съм, ни тук самси - в заключената стая “, това е стих от поемата „ Нощ “.
Другата ми обичана дума е на Вазов. Подписвал е някои от писмата и картичките си до Евгения Марс с „ всепредан “. Едновременно „ самси “ и „ всепредан “ – това е поетът и това са моите думи.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ