(1864 ~ 1938) В училище Когато дойде време да тръгна

(1864 ~ 1938)

В учебно заведение

Когато пристигна време да потегли на учебно заведение, вкъщи всички си отдъхнаха, представлявайки си, че учебното заведение е нещо като шаблон, в който детето се поставя като втасало тесто, а учебното заведение му дава форма и го връща на родителите изпечено.

Училището беше за мен същинска битка за съществуване и самозапазване. Тая битка се прояви на първо време в спора сред мене и татко ми, който ужасно доста се гордееше с това, че синът му върви на учебно заведение, до момента в който аз, гледайки на нещата по-реалистично, не намирах, че той има особени учредения да се гордее с това. След това тази битка се изрази в спора сред мен и учебния лакей, който по молба на татко ми просто ме замъкна в учебно заведение, поради което аз го ухапах. Той ми сподели, че тъкмо по този начин е трябвало да води на учебно заведение и другите членове от нашето семейство. Но основната битка се разви в процеса на самото обучение, когато се сблъскаха две комплицирани и непримирими условия: негативното отношение на някои учители към мен и моето негативно отношение към някои предмети.

Това беше в действителност непрекъсната и продължителна битка, в която на едната страна бяха учителите и науката, а на другата – аз. В тая неравна битка аз, несъмнено, съвсем всеки път бях тоя, който трябваше да отстъпва, утешавайки се постоянно с мъдрата национална сентенция, че по-умният постоянно отстъпва. Впрочем трябваше да правя отстъпка още и по тази причина, тъй като в битката си против мен учителите постоянно си служеха с едно обикнато от тях, само че непочтено средство – било през годината, било на изпита, те изпитват своя съперник постоянно това, което той не знае. По тоя метод ми лишиха опцията да реализира какъвто и да е триумф в битката си за самозапазване.

А в нашия жанр тая битка имаше своите остарели обичаи, в нея бяха взели присъединяване доста мои предшественици и изключително техните потомци. Един мой родственик да вземем за пример, като постъпил в първи прогимназиален клас, четири години не го напуснал, сходно на човек, който не желае да остави парцел, добит от него след дълги и мъчителни правосъдни процеси. Точно по този начин гледал и той на мястото си в първи прогимназиален клас – като наследена недвижима благосъстоятелност, от която никой няма право да го помръдне. Напразно учителите го убеждавали, че един прогимназиален клас не може да се счита за недвижима благосъстоятелност, на вятъра го уверявали, че по силата на закона за образованието той все в миналото ще би трябвало да напусне тоя клас – моят родственик отстоявал твърдо своето мнение и продължавал да посещава същия клас. Най-сетне учителите вдигнали ръце от него и търпеливо чакали да му пристигна време за сватба, та нека тогава напусне учебното заведение.

Един различен мой родственик толкоз обикнал учебното заведение, че даже станал учебен лакей.

Не нарушавайки тия славни обичаи, аз избутах някак си главното учебно заведение не толкоз заради своето старание, колкото с помощта на вниманието на татко ми към учителите. През тези четири години аз старателно ловях мухи, правех по тетрадките големи мастилени петна, дялках с ножче чиновете и се връщах всеки ден вкъщи с нацапани от мастило пръсти, сякаш учех бояджийски поминък, а не главно учебно заведение.

В края на четвъртата година мама ми облече нови облекла, закопча ме деликатно откъм гърба, пъхна ми в джоба чиста и добре сгъната забрадка за нос, среса ме на път по средата и сама ме води в учебно заведение, където аз издекламирах пред многочислените посетители патриотично стихотворение, за което попът ме целуна по челото, окръжният шеф ме помилва, а татко ми се просълзи. Цялата тая гала означаваше, че от тоя миг аз съм прогимназист.

В главното учебно заведение

Детето прекрачва прага на главното учебно заведение с известно предусещане, че му следва да яде пердах. Напразни са всички увещания на родителите, че няма да има такова нещо. Това предусещане е по този начин надълбоко заседнало в душата на детето, че съвсем се трансформира в реалност, а уверенията на родителите си остават единствено подвеждане. Но учителят от главното учебно заведение, при който аз попаднах, беше добър и мил човек, така че пръчката, която висеше под иконата на св. Сава, беше повече педагогическа украса и единствено от време на време инструмент за образование.

Като влязохме в клас, учителят ни подреди по височина и ни настани по чиновете. Най-ниските седнаха на първите, а по-високите на по-задните. По-късно започнаха да ни подреждат по познания – най-добрите възпитаници седяха на първите чинове, по-слабите – зад тях, а най-лошите – на последния чин, който се наричаше магарешки. По времето, когато аз посещавах главното учебно заведение, като възпитателно средство се използуваше и тоя магарешки чин, на който учителите поставяха ония, които в действителност не знаеха нищо. Струва ми се, че това беше един доста прекрасен принцип, тъй като по тоя метод ония, които не знаеха нищо, привикваха с мисълта, че са магарета. Откакто той е отстранен, те все някак си не могат да се помирят с тоя факт и по тази причина в живота нормално магаретата седят в първите редове.

Така подредени на чиновете по величина, ние приличахме на семки в комат любеница – всички идентични, всички безлични, всички сополиви. И въпреки всичко кой би могъл да каже, че тук седят един до различен предстоящ министър и предстоящ бандит, предстоящ свещеник и предстоящ лихвар, предстоящ задържан и предстоящ финансист-милиардер. Какво благополучие би било за човечеството, в случай че можеше още от ранни детски години да се разбере кой какъв ще стане. Ако не друго, то най-малко, до момента в който сме деца, щяхме на воля и до насита да тупаме бъдещия министър, бъдещия свещеник и бъдещия милиардер.

Професията на родителите ни определяше и триумфа и държанието ни. Най-добрият възпитаник да вземем за пример беше синът на колбасаря, а директно след него следваше синът на месаря, след него идваше синът на един бакалин, по-късно – синът на зарзаватчията (и то откакто татко му стартира с изключение на зеленчуци да изпраща пилета и пуйки) и чак на най-последния чин седяха синът на гробаря, на един музикант, на файтонджията и изобщо синове на родители с непродуктивни специалности.

Отначало и моят татко като търговец се числеше към непродуктивните специалности и по тази причина и аз бях неприятен възпитаник. Но откакто два-три пъти (за Коледа, за Великден и за Нова година) занесох на учителя нещо, сгънато в един дребен, бял плик, то аз прекосих в първата редица и известната приказка получи следния тип:

– Имало едно време две момченца – Симо и Ненад. Симо, наследник на един колар, бил неприятен, непокорен, малоумен и тъп, а Ненад, наследник на един търговец, бил…

След свършването на главното учебно заведение можехме умерено да пресметнем какъв брой е похарчил всеки от нас, с цел да се научи да чете и пише…

От „ Автобиография ”