Този ад, който измислих сама, ще пазя, ще имам, додето умра ♥ Петя ДУБАРОВА
16-годишната Петя Дубарова и стихотворението, което написа в своето предпоследно лято. 31 август 1978 г.
(Петя на 16 години - ученическа фотография, © Къща музей Петя Дубарова)
♥ Моят пъкъл
Светът загрухтява, заспива преклонен.
Нощта черно расо повлича към мен –
със сива песимистичност на остарял маниак,
с монашеска благост, без искра, без зов
тя пада в тераси, с мъртвешки очи,
в които дълбока богобоязливост мълчи.
И виждам луната – настръхнала, зла,
небето заспало по какъв начин с гол връх закла,
измежду гневния смях на блудни звезди
самичък вятърът сянка на демон роди.
А мракът разтваря злокобно чене
над мене. И мойто треперещо „ Не ”
се губи, ненадейно лишено от тон.
Страхът сгромолясва големия чук
над моите слаби гърди, плещи,
запъхтявам се, крещя, викам: „ Не, не, не. ”
Аз слушам по какъв начин долу – под нашия свят –
разтваря вратите си злобен Дантев пъкъл.
И в черния смут на врящи котли,
измежду гневните оргии на дяволи зли,
за момент виждам себе си някъде там,
заръфана жива от огън и позор.
Въжета от червеи мойте ръце
завързват. Със синьо от болежка лице
аз крещя със кървави тил, плещи
и ужасно е мойто човешко: “Не, не! ”
Пред мен оживява човешкият свят.
Живях без сестра, без другар, без брат.
Аз виждам по какъв начин влажна тъгата мълчи
във доста към мен устремени очи –
на тези, които не чух, не простих.
И най-сетне моят пропуснат млад стих.
Набъбва на устните кървясъл мой зов
пред него – всевластния мощен съдник,
с който измислях си скверни игри,
с който нерядко флиртувах даже.
Сега, в този замърсен, бълбукащ в тиня пъкъл
той иде, дъхтящ на човек и на свят.
Но след това изчезва. Напълно сама
аз ужасно се превивам. В плътта ми срама
забива злокобно гвоздей след гвоздей
и червей, трансформирал човешки мъртвец в престол,
пихтиесто тяло във викот тресе
пред мене – по-жалка от сритано пес.
…
Но в момент се опомням. Отварям очи.
В терасите отново на колене мълчи,
помръдва набожно мъртвешки уста
безплътна, безкръвна, мъртвешка нощта.
Под мене прошавва заспалия свят.
Нима аз измислих сама този пъкъл?
Аз – тази, която нямам доверие в гибелта,
само че имам вяра със свойте 16-сет лета,
че всеки от господ по-успешно даже
самичък хората прави щастливи, положителни,
така както те вършат го мощен и млад.
Аз имам вяра във своя момичешки свят.
Но този пъкъл, който измислих сама,
ще вардя, ще имам, додето умра –
той – страшния мой, най-човешкия пъкъл –
на моята съвест суровия свят.
Тогава съдникът на моя живот
ще бъда сама аз. А бавния ход
на дните, годините тук на света
отрежда ни ярък живот след гибелта,
само че не в пъкъл и парадайс, а във властния глас
и деня на децата, родени от нас!
31 август 1978 година, Тетевен
* Част от стихотворението „ Моят пъкъл “, написано от Петя Дубарова в Тетевен на 31 август 1978 година (факсимиле, списък Дом-музей „ Петя Дубарова “), изд. “Либра Скорп ”
Снимка: Къща музей Петя Дубарова
