Инициатива на ФАКТИ: Гласът на българите в чужбина, част 18. Яна, която пази България в сърцето и ума си
За да останем верни на себе си като медия с каузи и позиции и въпреки заливащите ни ежедневно актуални събития, за които Ви информираме своевременно, ФАКТИ продължаваме и своите рубрики. В конкретния случай Ви представяме разговор от инициативата ни " Гласът на българите " с една българка, живееща от повече от десетилетие в САЩ. Яна Събева ни разказа доста любопитни неща и представи своята гледна точка по различни теми, като в края на разговора ни позволи да публикуваме и нейно стихотворение.
Яна Събева
Интервюто ни с нея четете в следващите редове:
- Яна, радвам се и благодаря, че имаме възможност да разговаряме. Да започнем от това, кога напуснахте България каква беше причината за това?
- Аз благодаря! Нещата станаха доста неочаквано. През 2003 случайно разбрах от семеен приятел за инициатива, която да може да ми позволи да проверя терена, грубо казано, в САЩ с оглед обучение във филмовата сфера, за което винаги бях мечтала. Към този момент аз се бях устремила към университетско обучение в обещаващите НАТФИЗ или НБУ в София, като първо стъпало поне. Нямах голяма представа за света въобще - извън английската ми гимназия, в която в даден момент учех и доста немски език, като в тази връзка си мислех и за евентуално развитие в Германия на някакъв етап.
Накратко, излязох от страната с цел да видя какви възможности има навън за образование в сферата на киното. По това време за себе си по-солидно изучавах филми, пишех поезия, сценарии и малко музика. От малка рисувах, пеех и откакто се помня мечтаех за някаква реална възможност за изява един ден, с която по някакъв начин да мога да допринеса в позитивна насока изобщо. И така смятах това бъдещо образование - в интердисциплинарната област на киното - да бъде начало за такава опция.
- С какво се занимавате в САЩ?
- Аз дойдох тук като непълнолетна, без никакви познати, контакти и с много малко пари, както може да се очаква. А пък и нека бъдем откровени, това стана в една от най-трудните епохи за имиграцията в американската история: след 11-ти септември, което, както местни и хора от всякъде другаде потвърждават, обръща имиграционната система в САЩ на 180 градуса.
Минавала съм през различни сфери в кариерно отношение, много от които далеч не са били и най-обкръжени от слава. Превъртайки напред, в настоящия момент работя върху развитието си в различни посоки, например сомелиерство.
След като взех магистратурата по кино от Ню Йорк, където и впоследствие преподавах на колежанско ниво, участвам в някои международни състезания с поезия и оставям да кристализира още известно време един от по-сериозните като тематика най-скорошен филмов проект, върху който работим от известно време.
- Споделихте ми, когато се запознахме, че сте живели 13 години в метрополиса Ню Йорк. Какво преживяване бе за Вас това?
- За тези неща наистина бих могла да напиша книги, ако не и да се развие цял нов дял в психологията! Шегата настрана, мога да го разделя на различни етапи: ниво културен/космополитен шок, ниво търсене/опит за намиране на себе си - в голяма степен и във функция от политическата обстановка, дори и в крехката ми възраст тогава. При това без никой наоколо да ми помага по пътя. И най-накрая, ниво опит за създаване на форма на вторo “Аз ", самоличност - тема за която не се говори, но въпреки това заема челно място в ежедневния личен опит на всеки новодошъл: как се вписваме в обществото, случва ли се адаптацията или успешна ли е “асимилацията”, правим ли ние някаква промяна или прогрес в желана посока за себе си или което е от значение и т.н..
Ню Йорк е един невероятен град с призната уникална енергия и динамика и в същото време е едно от най-трудните за оцеляване места, в което само Господ не може да се срещне.
Друг урок е, че дори чуждестранен акцент да се редуцира или отпадне, кръвта и темпераментът на човек остават. Те трябва да останат. Верни на истинската му същност.
Ню Йорк ме научи на някои по-tежки “tough love”, както се казва, уроци, но и също на това, че е добре и възможно да третираме всички уважително - не да “идолизираме”, но и не да “забравяме” или “продаваме” на дребно или по-едро себе си. Но е горчиво да виждаш малцинства, или пък мнозинствата от други култури, много различни от твоята, да бъдат третирани с привилегия по политически причини - в широкия и прекия смисъл, и дори на подсъзнателно ниво. И най-тъжното е да чувстваш как няма кой да застане на твоя страна, защото твоите хора са пръснати, не фигурират " на картата ", нямат самоуважение, ефективно се крият от собствената си култура и/или я презират. Няма нищо по-срамно и тежко в това отношение, нека се замислим. Как бихте се чувствали да виждате хора, идващи направо от джунглата (буквално, извинете), да имат по-високо самочувствие, сила, значимост и по-добро третиране само заради числеността и сплотеността си, а на всичкото отгоре могат да си позволят да ви говорят от позицията на силата заради това.
Ню Йорк ме научи също, че макар и да не сме най-напред, ние българите имаме човечност, темперамент, история, душевност и същност, за която някои култури само могат да мечтаят. Че дори да сме все още назад в някои измерения в сравнение с определени страни, не е необходимо да сме като тях във всяко отношение и съм толкова благодарна, когато видях миналата година в България как някои толкова коренни консервативни ценности са все още - и слава Богу! - съвсем живи при нас. А други, като чистото родолюбие и опит да допринесем за страната с каквото можем и да я представим добре, което е дълг на всеки един от нас, тепърва сякаш все повече се пробуждат с пътуването на българите по света. Ако такива стремежи са " отживели неща " в света на глобализацията, или пък ни правят " изостанали и непрогресивни ", аз с удоволствие бих останала на това място.
Ню Йорк ме срещна на живо с хора като палестинците, които нямат собствена страна! Това ме накара да се замисля колко е хубаво да си имаш държава и колко е важно да изберем правилните лидери, които да ни поведат към добро бъдеще, учейки се от грешките в историята ни. За нас все още не е късно да запазим държавата си, макар и уж да сме най-бързо " топящата се " страна - не само заради не високата раждаемост, но и най-вече емиграцията ни навън в момента.
- Сега сте в Лос Анджелис. Как се чувствате там?
- Лос Анджелис е чуден град сам по себе си. Лос Анджелис е град на отворени врати, повече милост и сърце, но и опасни подводни рифове, ако човек не тръгне по пътя на ценностите, които няма да открие по постерите тук, а всички възможни обратни на това неща греят на показ. На горе-долу всеки билборд. Дори в името на почти всеки ресторант. В модата на всеки сезон. В празнотата на изкуството. В изкуствеността на плътта. И така нататък. Но ако се търси изява, вярата е тук, че може и нещо да се случи. Отново моята болка, и то неoписуема като чувство, е, че в Холивуд почти няма репрезентация на хора от Източна Европа - с малки изключения, разбира се, и почти винаги, отново с малки изключения, в негативни или незначителни роли. Това трябва да се промени и вярвам, че ще започне да се случва повече.
- Отново преди интервюто, споделихте ми, че миналата година за първи път след 16 години сте се завърнали в България. Преживяхте ли културен шок и как всъщност Ви се стори България толкова години по-късно?
- Изживяването беше наистина невероятно емоционално и трудно описуемо. Само в стихотворна форма бих могла да направя опит наистина да изразя повече. Нещата се случиха доста бързо и преди да проумея. Помня, че очаквах да видя горе-долу същата България от детството ми, но видях следното, на най-повърхностно ниво: една модерна европейска страна на пръв поглед, хора, които се грижат за външния си вид, без да са като роботи, имат социален живот, имат интерес към досег с близките си. Общност има все още, както и културата ни я има, слава Богу. Слава Богу има и много форми на човечност, която от космополитния град бях забравила трагично. Мъчното е, че много от младите хора и съседи са все другаде, но и това може да се промени. Аз вярвам. Трябва всеки от нас да допринесе това да стане с времето. С молитва и с действия, каквито сърцето му покаже. Дори с инвестиции и това, което правим ежедневно. Друго, което забелязах е, че дрехите се късат, продуктите се чупят за няколко дни или седмици и също бях изненадана от постоянния ремонт на пътищата. И още е едно нещо: националното самочувствието на хората сякаш не е пораснало много, но народът ми се стори в по-добро настроение като цяло.
- А защо за толкова дълго решихте да се откъснете от Родината?
- Както споменах имах някои лични причини и такива, свързани с решения, продиктувани от статуквото, но важното е, че мисълта върви с нея, Родината, и целта е да се допринесе към нея и да се постави и гнезденце там. Както и другите сънародници в тази рубрика казват, не е лесен животът другаде и никоя страна не е, не може да бъде и няма да бъде България, точно както е и с майката на един човек. Дори Ванга някога е казвала, че неслучайно билките на една страна са направени да лекуват най-вече хората от тази страна. Бог така е отредил.
- Именно през миналата година в България имаше масови, дълготраели протести срещу правителството и главния прокурор на Републиката ни. Какво мислите за тях и включихте ли се, както направиха доста българи, живеещи изцяло или предимно в чужбина?
- Абсолютно! Бях там и даже опитах да агитирам и други да се присъединят към мен пред президентството. Опитах да направя нещо по въпроса и онлайн с групи, в които българи участват или биха участвали.
Както е казал Мартин Лутер Кинг: " Промяната не идва на колелата на неизбежността, а само с продължителна борба. И така, трябва да изправим гърбовете си и да работим за тази свобода. Никой не може да те язди, ако гърбът ти не е превит.”
За щастие има и достойни хора, които до момента са показали само най-чист патриотизъм - като например г-н Костадин Костадинов, който възприемам като истински апостол. За да настане промяна в страната ни, да имаме мощ като такава, хората ни да се завърнат и т.н., трябва да осъзнаем кои сме. След това трябва да изчистим националните си " богатства " - като нашите кисело мляко, българското сирене, уникално розово масло, от чуждестранни посегателства и да ги утвърдим като български продукти. Българското вино трябва да се върне на достойното си 4-то място по износ в света. И така бидейки в този град, или онази страна, по тази или онази причина сега или когато и да е, ние ще знаем кои сме и “защо сме “, както моята баба казва.
- Горе-долу по същото време през миналата година и в Америка имаше протести на Black Lives Matter. Какво бе отношението Ви към тях?
- Тази тематика наистина ме кара да ставам много емоционална като човек, имащ колеги и приятели от много раси, и дори бих предпочела да се въздържа от голяма конкретност в отговора. Освен всичко друго, тези протести са крайно политизирани и има много елементи дори около истинската цел и спонсориране на това движение, които са доста мъгляви.
Аз по принцип съм тотално против насилието. Господ вижда всичко, наказва и награждава според делата ни и помислите ни - точно затова всички трябва да имаме човешко отношение, уважение към другите около нас и понеже не може да се изб
Яна Събева
Интервюто ни с нея четете в следващите редове:
- Яна, радвам се и благодаря, че имаме възможност да разговаряме. Да започнем от това, кога напуснахте България каква беше причината за това?
- Аз благодаря! Нещата станаха доста неочаквано. През 2003 случайно разбрах от семеен приятел за инициатива, която да може да ми позволи да проверя терена, грубо казано, в САЩ с оглед обучение във филмовата сфера, за което винаги бях мечтала. Към този момент аз се бях устремила към университетско обучение в обещаващите НАТФИЗ или НБУ в София, като първо стъпало поне. Нямах голяма представа за света въобще - извън английската ми гимназия, в която в даден момент учех и доста немски език, като в тази връзка си мислех и за евентуално развитие в Германия на някакъв етап.
Накратко, излязох от страната с цел да видя какви възможности има навън за образование в сферата на киното. По това време за себе си по-солидно изучавах филми, пишех поезия, сценарии и малко музика. От малка рисувах, пеех и откакто се помня мечтаех за някаква реална възможност за изява един ден, с която по някакъв начин да мога да допринеса в позитивна насока изобщо. И така смятах това бъдещо образование - в интердисциплинарната област на киното - да бъде начало за такава опция.
- С какво се занимавате в САЩ?
- Аз дойдох тук като непълнолетна, без никакви познати, контакти и с много малко пари, както може да се очаква. А пък и нека бъдем откровени, това стана в една от най-трудните епохи за имиграцията в американската история: след 11-ти септември, което, както местни и хора от всякъде другаде потвърждават, обръща имиграционната система в САЩ на 180 градуса.
Минавала съм през различни сфери в кариерно отношение, много от които далеч не са били и най-обкръжени от слава. Превъртайки напред, в настоящия момент работя върху развитието си в различни посоки, например сомелиерство.
След като взех магистратурата по кино от Ню Йорк, където и впоследствие преподавах на колежанско ниво, участвам в някои международни състезания с поезия и оставям да кристализира още известно време един от по-сериозните като тематика най-скорошен филмов проект, върху който работим от известно време.
- Споделихте ми, когато се запознахме, че сте живели 13 години в метрополиса Ню Йорк. Какво преживяване бе за Вас това?
- За тези неща наистина бих могла да напиша книги, ако не и да се развие цял нов дял в психологията! Шегата настрана, мога да го разделя на различни етапи: ниво културен/космополитен шок, ниво търсене/опит за намиране на себе си - в голяма степен и във функция от политическата обстановка, дори и в крехката ми възраст тогава. При това без никой наоколо да ми помага по пътя. И най-накрая, ниво опит за създаване на форма на вторo “Аз ", самоличност - тема за която не се говори, но въпреки това заема челно място в ежедневния личен опит на всеки новодошъл: как се вписваме в обществото, случва ли се адаптацията или успешна ли е “асимилацията”, правим ли ние някаква промяна или прогрес в желана посока за себе си или което е от значение и т.н..
Ню Йорк е един невероятен град с призната уникална енергия и динамика и в същото време е едно от най-трудните за оцеляване места, в което само Господ не може да се срещне.
Друг урок е, че дори чуждестранен акцент да се редуцира или отпадне, кръвта и темпераментът на човек остават. Те трябва да останат. Верни на истинската му същност.
Ню Йорк ме научи на някои по-tежки “tough love”, както се казва, уроци, но и също на това, че е добре и възможно да третираме всички уважително - не да “идолизираме”, но и не да “забравяме” или “продаваме” на дребно или по-едро себе си. Но е горчиво да виждаш малцинства, или пък мнозинствата от други култури, много различни от твоята, да бъдат третирани с привилегия по политически причини - в широкия и прекия смисъл, и дори на подсъзнателно ниво. И най-тъжното е да чувстваш как няма кой да застане на твоя страна, защото твоите хора са пръснати, не фигурират " на картата ", нямат самоуважение, ефективно се крият от собствената си култура и/или я презират. Няма нищо по-срамно и тежко в това отношение, нека се замислим. Как бихте се чувствали да виждате хора, идващи направо от джунглата (буквално, извинете), да имат по-високо самочувствие, сила, значимост и по-добро третиране само заради числеността и сплотеността си, а на всичкото отгоре могат да си позволят да ви говорят от позицията на силата заради това.
Ню Йорк ме научи също, че макар и да не сме най-напред, ние българите имаме човечност, темперамент, история, душевност и същност, за която някои култури само могат да мечтаят. Че дори да сме все още назад в някои измерения в сравнение с определени страни, не е необходимо да сме като тях във всяко отношение и съм толкова благодарна, когато видях миналата година в България как някои толкова коренни консервативни ценности са все още - и слава Богу! - съвсем живи при нас. А други, като чистото родолюбие и опит да допринесем за страната с каквото можем и да я представим добре, което е дълг на всеки един от нас, тепърва сякаш все повече се пробуждат с пътуването на българите по света. Ако такива стремежи са " отживели неща " в света на глобализацията, или пък ни правят " изостанали и непрогресивни ", аз с удоволствие бих останала на това място.
Ню Йорк ме срещна на живо с хора като палестинците, които нямат собствена страна! Това ме накара да се замисля колко е хубаво да си имаш държава и колко е важно да изберем правилните лидери, които да ни поведат към добро бъдеще, учейки се от грешките в историята ни. За нас все още не е късно да запазим държавата си, макар и уж да сме най-бързо " топящата се " страна - не само заради не високата раждаемост, но и най-вече емиграцията ни навън в момента.
- Сега сте в Лос Анджелис. Как се чувствате там?
- Лос Анджелис е чуден град сам по себе си. Лос Анджелис е град на отворени врати, повече милост и сърце, но и опасни подводни рифове, ако човек не тръгне по пътя на ценностите, които няма да открие по постерите тук, а всички възможни обратни на това неща греят на показ. На горе-долу всеки билборд. Дори в името на почти всеки ресторант. В модата на всеки сезон. В празнотата на изкуството. В изкуствеността на плътта. И така нататък. Но ако се търси изява, вярата е тук, че може и нещо да се случи. Отново моята болка, и то неoписуема като чувство, е, че в Холивуд почти няма репрезентация на хора от Източна Европа - с малки изключения, разбира се, и почти винаги, отново с малки изключения, в негативни или незначителни роли. Това трябва да се промени и вярвам, че ще започне да се случва повече.
- Отново преди интервюто, споделихте ми, че миналата година за първи път след 16 години сте се завърнали в България. Преживяхте ли културен шок и как всъщност Ви се стори България толкова години по-късно?
- Изживяването беше наистина невероятно емоционално и трудно описуемо. Само в стихотворна форма бих могла да направя опит наистина да изразя повече. Нещата се случиха доста бързо и преди да проумея. Помня, че очаквах да видя горе-долу същата България от детството ми, но видях следното, на най-повърхностно ниво: една модерна европейска страна на пръв поглед, хора, които се грижат за външния си вид, без да са като роботи, имат социален живот, имат интерес към досег с близките си. Общност има все още, както и културата ни я има, слава Богу. Слава Богу има и много форми на човечност, която от космополитния град бях забравила трагично. Мъчното е, че много от младите хора и съседи са все другаде, но и това може да се промени. Аз вярвам. Трябва всеки от нас да допринесе това да стане с времето. С молитва и с действия, каквито сърцето му покаже. Дори с инвестиции и това, което правим ежедневно. Друго, което забелязах е, че дрехите се късат, продуктите се чупят за няколко дни или седмици и също бях изненадана от постоянния ремонт на пътищата. И още е едно нещо: националното самочувствието на хората сякаш не е пораснало много, но народът ми се стори в по-добро настроение като цяло.
- А защо за толкова дълго решихте да се откъснете от Родината?
- Както споменах имах някои лични причини и такива, свързани с решения, продиктувани от статуквото, но важното е, че мисълта върви с нея, Родината, и целта е да се допринесе към нея и да се постави и гнезденце там. Както и другите сънародници в тази рубрика казват, не е лесен животът другаде и никоя страна не е, не може да бъде и няма да бъде България, точно както е и с майката на един човек. Дори Ванга някога е казвала, че неслучайно билките на една страна са направени да лекуват най-вече хората от тази страна. Бог така е отредил.
- Именно през миналата година в България имаше масови, дълготраели протести срещу правителството и главния прокурор на Републиката ни. Какво мислите за тях и включихте ли се, както направиха доста българи, живеещи изцяло или предимно в чужбина?
- Абсолютно! Бях там и даже опитах да агитирам и други да се присъединят към мен пред президентството. Опитах да направя нещо по въпроса и онлайн с групи, в които българи участват или биха участвали.
Както е казал Мартин Лутер Кинг: " Промяната не идва на колелата на неизбежността, а само с продължителна борба. И така, трябва да изправим гърбовете си и да работим за тази свобода. Никой не може да те язди, ако гърбът ти не е превит.”
За щастие има и достойни хора, които до момента са показали само най-чист патриотизъм - като например г-н Костадин Костадинов, който възприемам като истински апостол. За да настане промяна в страната ни, да имаме мощ като такава, хората ни да се завърнат и т.н., трябва да осъзнаем кои сме. След това трябва да изчистим националните си " богатства " - като нашите кисело мляко, българското сирене, уникално розово масло, от чуждестранни посегателства и да ги утвърдим като български продукти. Българското вино трябва да се върне на достойното си 4-то място по износ в света. И така бидейки в този град, или онази страна, по тази или онази причина сега или когато и да е, ние ще знаем кои сме и “защо сме “, както моята баба казва.
- Горе-долу по същото време през миналата година и в Америка имаше протести на Black Lives Matter. Какво бе отношението Ви към тях?
- Тази тематика наистина ме кара да ставам много емоционална като човек, имащ колеги и приятели от много раси, и дори бих предпочела да се въздържа от голяма конкретност в отговора. Освен всичко друго, тези протести са крайно политизирани и има много елементи дори около истинската цел и спонсориране на това движение, които са доста мъгляви.
Аз по принцип съм тотално против насилието. Господ вижда всичко, наказва и награждава според делата ни и помислите ни - точно затова всички трябва да имаме човешко отношение, уважение към другите около нас и понеже не може да се изб
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ