Аз на себе си не простих
… Вървях по мокрия сняг, желаех да пия нещо. Пушех нервно и започнах да си припомням. Как тя си тръгна… Тя остави в мен мириса на своето тяло и хвана първия автобус, обещавайки да се върне след ден. Някакви проблеми на работа или… За една седмица.
Без нея не ми се правеше нищо. Абсолютно нищо. Тя беше с мен постоянно и на всички места. И я обичах до полуда. Получавах единствено деликатност, колкото не бях получавал в никакъв случай и й имах вяра. Тя ме обичаше. Защо ми беше този ден?
Беше студено. Много. Отивах на ваучър при брат ми. В главата ми към този момент съзряваше проект по какъв начин ще направя предложение на моята Марина, когато получих предлагането от брат ми. Беше ми скучно. Така, през днешния ден е 15-ти… тя ще пристигна на 16-ти към среднощ. Цяло денонощие…
Събудих се от това, че ми беше безумно топло. Махнах одеялото, предполагайки, че ще видя своята жълта стая, само че видях спалнята в дома на брат ми. Бавно възвърнах събитията…
На стола лежеше дребна тюркоазена рокля. Шум на вода. Тя беше най-красивата на купона. Не знам по какъв начин се бе озовала там, само че цяла вечер се взирах в гърдите й… Всички я желаеха. Но никой не знаеше коя е. Идеална фигура, усмивка…
Осмелих се да я повикам. Тя се усмихна и потегли към мен. И тази дяволска тюркоазена рокля заслепи очите ми.. Не помня по какъв начин се озовахме в леглото. Така я желаех, толкоз бях зашеметен, че даже не можех да си смъква панталоните.
Гледах я в очите, тя ми се усмихваше, отметна косата си назад… Марина… Целувайки краката й се пробвах да намеря обичаното й родилно леке под коленете. „ Навярно съм прекомерно пийнал “ – помислих си тогава.
Посрещнах я на летището. Така ми липсваше, по този начин чаках този ден… И не съумях да я прегърна. Аз я бях предал. Тази, която желаех през всичките си 26 години.
Струваше ми се, че мога да се гръмна тогава, когато се промени лицето й, какъв брой надълбоко обезсърчение и болежка се появи в очите й, когато й казах… Признах й всичко Тя ми елементарни. Толкова ме обичаше. Всичко разбра, всичко претърпя. Само от време на време мълчеше тъжно до мен. Без да споделя нищо.
Тя ми елементарни. а аз си потеглих. Не можех. Не можех да бъда още веднъж с нея. Не можех да се докосна до нея. Не желаех да я очерням. С мръсотията, с която се оцапах за нея след онази нощ. Тя ми елементарни! Аз на себе си не простих.
