Сбъдна се мечтата на Любомира да живее на село
Знаете ли, че популацията в българските села се е нараснало с 200 хиляди души през последните две години? Все повече младежи избират да живеят на село, в сравнение с в огромния град.
Днес ще ви срещнем с историята на Любомира Георгиева - нейната фантазия да живее на село се сбъдва двадесет години по-късно.
Изминали са два месеца откогато Любомира и фамилията й са напуснали огромния град и са се преместили да живеят на село - в Куртово Конаре, Пловдивско. Към този миг те населяват къщата на половинката й, само че това е краткотрайно, до момента в който стегнат новопридобитата къща (преди към седмица е изповядана сделката). Тези два месеца за Любомира минават като една седмица - толкоз динамично, толкоз доста задължения и работа за извършване, толкоз доста страсти - дребното й дете е в първи клас, а синът й е записан в ново учебно заведение.
" Имахме премеждия, до момента в който намерим подобаващата къща, едно изгубено капаро заради ред аргументи, няколко други огледи, ангажименти - някои спазени, други след време, трети - въобще ", споделя Любомира. За хората на село тя споделя, че са разнородни, всеки със своята история и навици.
" Свикваме още, тук не е като в огромния град. Всеки те познава, нищо че ти него - не, до момента в който стигна до магазина и се върна назад, върша по няколко моабета с разнообразни хора. Приятно е. Уютно ", откровена е тя.
Любомира признава, че толкоз завършения за толкоз малко време до момента не й се е случвало да преживее.
" За тези два месеца успяхме да употребяваме хирургиите в Пловдив и денонощната ветеринарна клиника (отровиха ни кученцето, само че, популярност Богу, в точния момент я заведохме, избавиха я), насадихме си 4 лехички- две с лук и чесън, две с ягодки, и две дребни направихме повдигнати, на които сега гордо порастват марулки, спанак и рукола (магданоза два пъти го садя и не се хваща, очевидно семето нещо е остаряло, не знам) ", добавя дамата.
" Радвам се. И съм признателна. Цял живот я бленувам ей тази тъкмо къща. С вътрешното стълбище, с трите спални горе, с кухничка и всекидневна долу, с дворчето, на тиха улица ", споделя още Георгиева, която е признателна на Бог, че й е дал този дом.
" Хубавите работи се случват постепенно. Имам да се изучавам още на примирение и на самообладание. Вярвам, че ще стане. Когато човек желае мощно нещо със сърцето си - вселената му спомага. Аз я бленувам от дребна. Летата си прекарвах в " Люлин ", играехме на гоненица сред колите. Приятелите се прибираха, преди да почне учебното заведение, с готин тен и куп разкази. Мечтаех си аз и ето, сбъдна се, 20 години по-късно. Молех родителите си да ми купят село, на което да си гледаме кокошки и цветя. Успях. Имам го. Осигурих на децата мемоари, разкази, детство. Щастливи сме! На село си е друго ", безапелационна е тя.
Гласнюз.бг> >
>
Днес ще ви срещнем с историята на Любомира Георгиева - нейната фантазия да живее на село се сбъдва двадесет години по-късно.
Изминали са два месеца откогато Любомира и фамилията й са напуснали огромния град и са се преместили да живеят на село - в Куртово Конаре, Пловдивско. Към този миг те населяват къщата на половинката й, само че това е краткотрайно, до момента в който стегнат новопридобитата къща (преди към седмица е изповядана сделката). Тези два месеца за Любомира минават като една седмица - толкоз динамично, толкоз доста задължения и работа за извършване, толкоз доста страсти - дребното й дете е в първи клас, а синът й е записан в ново учебно заведение.
" Имахме премеждия, до момента в който намерим подобаващата къща, едно изгубено капаро заради ред аргументи, няколко други огледи, ангажименти - някои спазени, други след време, трети - въобще ", споделя Любомира. За хората на село тя споделя, че са разнородни, всеки със своята история и навици.
" Свикваме още, тук не е като в огромния град. Всеки те познава, нищо че ти него - не, до момента в който стигна до магазина и се върна назад, върша по няколко моабета с разнообразни хора. Приятно е. Уютно ", откровена е тя.
Любомира признава, че толкоз завършения за толкоз малко време до момента не й се е случвало да преживее.
" За тези два месеца успяхме да употребяваме хирургиите в Пловдив и денонощната ветеринарна клиника (отровиха ни кученцето, само че, популярност Богу, в точния момент я заведохме, избавиха я), насадихме си 4 лехички- две с лук и чесън, две с ягодки, и две дребни направихме повдигнати, на които сега гордо порастват марулки, спанак и рукола (магданоза два пъти го садя и не се хваща, очевидно семето нещо е остаряло, не знам) ", добавя дамата.
" Радвам се. И съм признателна. Цял живот я бленувам ей тази тъкмо къща. С вътрешното стълбище, с трите спални горе, с кухничка и всекидневна долу, с дворчето, на тиха улица ", споделя още Георгиева, която е признателна на Бог, че й е дал този дом.
" Хубавите работи се случват постепенно. Имам да се изучавам още на примирение и на самообладание. Вярвам, че ще стане. Когато човек желае мощно нещо със сърцето си - вселената му спомага. Аз я бленувам от дребна. Летата си прекарвах в " Люлин ", играехме на гоненица сред колите. Приятелите се прибираха, преди да почне учебното заведение, с готин тен и куп разкази. Мечтаех си аз и ето, сбъдна се, 20 години по-късно. Молех родителите си да ми купят село, на което да си гледаме кокошки и цветя. Успях. Имам го. Осигурих на децата мемоари, разкази, детство. Щастливи сме! На село си е друго ", безапелационна е тя.
Гласнюз.бг> >
>
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ