Знаете ли че на северняка в Добрич му викат карасинанският

Знаете ли че на северняка в Добрич му викат карасинанският вятър. Защо ли? Защото като завее и зафучи зимата изгаря сърцата по този начин, както преди време е изгоряло сърцето на Кара Синан. Навлиза в душата, загради не познава. Поривите следват един след различен, до момента в който не трансформира всеки в тъжна ледена висулка. После, идва ден и южнякът се завръща. Птиците заемат още веднъж местата си под сачака, само че сърце замразено от карасинанския вятър повече се не затопля.

Да каже някой че знае по кое време е живял Кара Синан, ще излъже. Ще потракват юзчетата в механата, вино ще се лее, ще се развържат езиците на добруджанци и един през различен ще почнат да описват. След това, в случай че се намирате в Росеново, Паскалево или Божурово, неизбежно ще заговорят за Кара Синан. В разгара на разногласието побеляла бабичка ария ще запее, тъжна и жална за хубавата мома Лиляна и за клетата й обич с Кара Синан.

Така и аз заседнах една вечер в Росеново. Душите се отпуснаха от виното и след това моите домакини сбъркаха грубо. Разказаха ми легенда даже без да подозират че аз ще я открадна.

Кара Синан бе черен и противен. Висок и наедрял, сходен на горила. Изправи ли се, като че ли планина напира. Още щом го зърнеха, децата зареваваха неутешимо, сгушили се в полите на майките си. Беят на селото бе Кара Синан. Но да кажеше някой че е тиранин, надали можеше да посмее. Навярно добротата и грозотата постоянно вървят ръка за ръка. Красивите хора са зли, грозните в никакъв случай. Настанеше ли празник, я Коледа или Великден, я пък някой от Байрамите, развързваше кесията Кара Синан и гощаваше наред. Мюсюлмани, християни не подбираше, раздаваше с цялостни шепи. Може би и по тази причина хората го обичаха. Е, случваше се и да се поскара на някой лентяй, само че къде без толкова. Диви времена тогава бяха. Хайдути и хаймани кръстосваха горите. Тук ограбили човечец, там зачернили женица, на някой стадото затрили. Така си беше. Но да припари някой в селото на Кара Синан? Десетките му гавази препускаха навсякъде с конете и не позволяваха и пиле да прехвръкне, камо ли разбойник.

И може би всичко щеше да продължи да си тече безшумно и умерено, в случай че един ден Кара Синан не бе излязъл да наглежда нивята си. Беше по време на беритба. Качен на коня си отдалече долови жетварска ария. Носеше се по вятъра жално и тъжно. Достигаше с прекъсвания, ту по-силни, ту по-слаби. Подбутна коня си и скоро към този момент дочуваше всяка дума. Дълго слуша по този начин, седнал на инкрустираното си седло. Беше застинал и конят, наострил уши, а да откъсне тревичка и през разум не му минаваше. Накрая, стигна до жетварите беят, а песента не преставаше. Отново дълго слуша, без дума да пророни.

Когато най-сетне привърши песента, Кара Синан подкара коня си към момичето изляло по този начин жално душата си. Искаше да види кое е то с този благ глас, който дърпаше нежни струни от самото му сърце и не му даваше мирис да поеме.
– Останете на място – подреди на гавазите си.
Самата луна се бе скрила под забрадката. Дълго я гледа беят, а сърцето му през това време се разтуптя и примря хиляди пъти. Стоеше по този начин, а да продума не намираше сили в себе си. Накрая се опита, само че устните му сухи, сухи, залепнали. Нямаше мощ на света, която да ги отдели една от друга. Попреглътна няколко пъти, след това се поизкашля и въпреки всичко съумя да издаде някакви нечленоразделни звуци. Гавазите му незабавно притичаха с вода.
– Как се казваш, моме – изрече най-сетне, когато щедро поля устните си.
– Лиляна – отвърна момичето.
– А не те ли е боязън да пееш по този начин пред мене?
– Че за какво да ме е боязън? Да не ядеш хора, бей ефенди – отвърна момичето и се засмя.
Дружен смях се понесе измежду жътварите.
– Тогава... Щом не те е боязън, от в този момент нататък ще пееш единствено на мен. Довечера ще проводя хората си при татко ти – рече беят и пришпори коня.

Така, заживя Лиляна в къщата на бея. Като наложница, тъй като жена той към този момент си имаше. Сложи си кърпа и се помюсюлманчи, само че името си реши да резервира, а и беят не се възпротиви. Лиляна – по този начин и си я наричаше постоянно. Вдигна огромна забава беят. Беше есента, когато всичката годишна продукция бе прибрана. Често се чуваше гласът на Лиляна от конака. Хората се поспираха и дълго се вслушваха в ангелските й трели. Разцъфтя и беят и като че ли към този момент не бе толкоз черен и малко побеля. Така мина зимата. Снеговете се стопиха, земята се подготви за нов живот и цветята още веднъж разтвориха своите чашки, устремени към небето синьо.

Имаше брат Кара Синан – Ези бей. Притежаваше прилежащото село. Колкото черен бе самият той, толкоз бял беше и брат му. Сякаш не бе ги раждала една майка. Денят и нощта, утрото и залезът, пролетта и есента, бялото и черното, положителното и злото..., родени от една вътрешност. Колкото добър бе Кара Синан, толкоз злобен бе Ези бей. Красавец за знамение и приказ, а душата му черна, черна... Беше се популяризирал навсякъде. Молби и просби пред него не вървяха. Издърпваше сабята си и самичък, на момента наказваше провинилия се пред него. Прословута бе и алчността му към пари. Освен султанските данъци самичък измисляше десетки налози и ги събираше от хората. Да рече някой да избяга от селото... Гавазите му ги съсичаха, където ги настигнат. Без съд и без присъда. Разправяха че бил приближен на самия султан. Толкова данъци му събирал. Говореше се че дори неведнъж е бил на самата султанска софра, а и той прескачал постоянно на посетители на Ези бей. Акостирал с кораба си в Балчик, а оттова какъв брой е. Беше по-малък от Кара Синан и той даваше благо и драго за него. По-скоро му бе татко, а не брат. Угаждаше му и задоволяваше всичките му стремежи. Що земи му подари. Ей по този начин... Идваше Ези бей на посетители и започваше да разправя какъв брой му е харесала еди-коя си равнища на Кара Синан. И оня незабавно я подаряваше. Докато не хареса и Лиляна.

Дошъл бе Ези бей още веднъж на посетители и Лиляна им сервира кафе. После приседна до тях и дълго си приказваха. Тогава се влюби проклетникът в нея.
– Искам да ми подариш тази наложница – изрече преди да тръгне на брат си.
Кара Синан незабавно съжали за нелепостта си да покаже обичаната си пред различен, та бил той и брат. Покажеш ли обичаната си, постоянно някой различен я харесва, влюбва се в нея и след това желае да ти я отнеме. И какво да прави един бей тогава? Фереджето на главата, с цел да не я види никой различен и с цел да не я пожелае.
– Виж, братко – отвърна тогава Кара Синан – Дадох ти толкоз доста земи. Поискай ми и още ще ти дам. Воденицата, долу на реката, и нея ти подарих. Коне... Колко бяха? Дори към този момент не помня. И стада ти дадох. И живота си мога да ти дам. Но Лиляна... в никакъв случай. Запомни го. А и тя не ми е наложница.
– Че каква ти е като не ти е наложница?
– Лиляна е моят живот. Без нея аз не коствам нищо. Ще бъде или моя или ничия. Мога да унищожа целия свят поради нея.
– И ще вдигнеш ръка против брат си?
– Казах целия свят.
– Или моя или ничия – повтаряше си и Ези бей, когато потегли от конака на Кара Синан – Или моя или ничия.

Идваше толкоз постоянно в конака и може би по тази причина не му обърнаха внимание гавазите на Кара Синан. Дойде и просто метна Лиляна на коня. Така и останаха загледани всички след тях. Когато потегли потерята, Ези бей с хората си към този момент напускаше селото. Настигнаха ги долу, в долината, където тече реката и през лятото пресъхва, само че в този момент бе пролет и тя бе придошла. Запря се конят на Ези бей. Така и си остана на брега на реката с Лиляна заметната пред него. Пришпорваше го към чифлика си, а той изцвилваше лудо и забиваше копита. Обърнеше ли се към селото на Кара Синан, се успокояваше и хукваше напред.
– Дяволска работа – изругаваше Ези бей и пришпорваше коня още веднъж и още веднъж. И тогава се уплаши.

А Лиляна бе свалила металната кука от косата си и я забиваше във врата на коня. Обърнеше ли се коня, изкарваше куката с цел да я забие още веднъж, в случай че тръгнеше да се отдалечава от селото на Кара Синан. Внимавайте с дамите. Ако желаят – желаят. Ако не желаят – не желаят.

Така и ги свари потерята на Кара Синан – заврени в дерето. Беше като полудял Кара Синан. А горите бяха обкръжили бежанците отвсякъде. Дори не се наложи хората на Кара Синан да влязат в пердах. Сам изкла двайсетината бойци на Ези бей. Дори не схванаха от кое място им пристигна, изправени пред дивото и черно страшилище. Ревът на Кара Синан ехтеше в долината. Тогава видя брат си и Лиляна посред реката. Ези бей бе издърпал кинжала си и го опрял във врата на Лиляна. Усмихваше се ехидно.
– Или моя или ничия, братко – повтаряше непрекъснато.
– Или моя или ничия, братко – отвърна и той и потегли към брат си с окървавената си сабя в ръка.
Ези бей натисна кинжала. Направи го постепенно, със удовлетворение на лицето. Студеният метал проникна нежно в меката плът на Лиляна. Очите й се разшириха и се насочиха безмълвно към безкрая. Ези бей я пусна и тя се свлече във водата.
– Или моя или ничия, братко – продължаваше да се хили злорадо Ези бей – Просто наложница. Обикновена наложница. Ще ти купя друга, братко.

Ревът на Кара Синан продъни гората. Отекна и в най-далечния й край. Толкова болежка имаше в него. Дори не се замисли и замахна със сабята си. Тя просто мина сред тялото и главата на Ези бей. Той, безверен, изначало коленичи. После главата му се търкулна на една страна и потегли по течението надолу. Кара Синан пристъпи. Прегърна Лиляна и я взе в ръце. Още дълго се чуваше ревът му. Рев на болежка, изтръгнат от дълбините на животно, голямо и черно. Едва ли човек бе кадърен на сходен плач. Пренесе я на ръце. Погребаха я съгласно християнските ритуали в средата на поляната, където двамата бяха седяли толково дълго.

До главата й засади люляк. След това никой повече не видя Кара Синан. Удари заплашителен мор. Селото се раздели на две. Без кара Синан, турците се реалокираха и основаха днешното село Божурово. Българите също се реалокираха и нарекоха селото си Росеново. Българите и турците от Ези бей продължиха да живеят дружно. Днес селото се назовава Паскалево.

Ако през пролетта ти се случи да минеш през Добруджа, читателю. Отдели време и посети местността Люляка. Има цяла гора от разцъфнал люляк. Ароматът се носи навсякъде и по този начин омайва. Откъде знам ли? Живея малко по-нагоре по реката. Трябват ми единствено минути с цел да стигна до там. Присядам на брега и дълго поемам аромата на любовта. Неусетно настъпва вечер. Месечината огрява небосвода. Звездният покров разстила заплаща си навсякъде. Ненадейно, плач тъмата сякаш с нож разцепва. Дали е звяр ранен? Или на караконджул див прощален зов? Но аз знам! Това е карасинанският вятър, извиращ от самотно и премръзнало сърце.

Д-р Хасан Ефраимов
31.12.2017