Знаеш ли кое е най-важно в любовта? Да помниш, че

Знаеш ли кое е най-важно в любовта? Да помниш, че единият е продължение на другия. Не е ли по този начин, не е обич. Ако е било по този начин, любовта е минало. Сега и отсега нататък не би трябвало да забравяме, че потребността да съществуваме дружно е взаимна.

Болките са тези, които ни карат да осъзнаем нуждата от тъгата, с цел да бъдем съзидателни отсега нататък. Отношенията посред ни са като растения, нуждаещи се от непрестанни грижи. Чувствата не трябва да повяхват от несъгласията, каквито любовта не припознава като свои. Затова от време на време, когато се атакуваме с неприятни думи, би трябвало да го одобряваме като част от спектакъла на живота. Представлението свършва, завесата пада и ние още веднъж се озоваваме двама. Аз и ти, оглушали от бурните аплаузи на аудитория, която няма да срещнем повече, само че която към този момент се отъждествила с мимолетния ни „ скандал “.

Едни от най-незабравимите моменти са тези, които ни завръщат един към различен след мигове на яростни нападки, изричайки неща, които не мислим. Прегръдките са нашият кей в морето на (не)лекия живот, който имаме щастието да изживяваме дружно. Защото когато сме двама, не е просто по-лесно, тогава сме същински живи.

Напук на мисълта, че нищо не е постоянно, би трябвало да прекосяваме през дните си с убеждението, че това изказване си заслужава да бъде оборвано. Подобна решителност даже математиката не познава. Често две плюс две не е равно на четири и това ни припомня непрестанно самият живот. Увереността побеждава всяка релативност, по тази причина е неотложно да се обичаме категорично.

Възраженията са възможни, стига да засягат други тематики, други уравнения.

Не постоянно е значимо какво мислим, по-важно е какво усещаме. Затова неприятните думи отминават като пролетни облаци – бели, леки, подвластни на всеки лъх напразно, който оставя след себе си дълбокото синьо на небето чисто, все едно е било непокътнато.

Не постоянно е от голяма важност и какво сме пропуснали да си кажем, в случай че жестовете посред ни непрекъснато припомнят, че най-истинските страсти сред двама от време на време не могат да бъдат разказани с думи – на любовта по този начин ѝ отива да бъде няма! Достатъчно е да е обозрима, да не губим вярата си в нея и да не стопираме да гледаме на нея като на най-верния си сателит и в положително, и в неприятно.

Затова, каквото и да става, не спирай да тъгуваш за мен. Подобна горест е наложителна, в случай че не преставаш да помниш, че аз съм просто твоето продължение. Аз и ти – двете страни на едно цяло, което се припознава в обич, каквато другите няма по какъв начин да знаят. Защото любовта, това сме ние.

Поетът Добромир Банев, особено за Lupa.bg