Меланхолия през септември*
Знаех, че ще пристигна петък, само че не бях погледнал календара. Сега откривам, че този петък е Шести септември. Не четвърти или пети, а Шести – с основна писмен знак, денят на Съединението. Изненадата не е в моя изгода, а и да ви занимавам с история – не се усещам движимост. През нашето недавно този популярен ден се отбелязваше незадълбочено, пътем, маркираше се някак в съзнанието на тези, чиито патриотични настройки не им позволяваха да го пропуснат. Незначителни маси даже бяха подсещани каква е тази дата – Шести. Главната писмен знак им убягваше. При това идваше друга такава дата (и тя с основна писмен знак!) и пропускът се заличаваше от единствено себе си. Понякога се събирахме в кръчмата „ Троян " срещу паметника на Патриарх Евтимий да полеем следващата годишнина. Днес кръчмата я няма, както и мнозина от нас – тези възрастни мъже и наши учители във вестникарския поминък, които имаха памет за история и схващане за националност. Кръчмите, както е известно, са и тип пазители на схващане и памет, по тази причина и постоянно ги отстраняват. Но и без тях все по нещо остава незаличено. Ще ви опиша такова скромно възпоминание, на което, в случай че беше рисунка, изпод му щеше да написа „ Без думи ”.
Бях пристигнал рано в редакцията да довърша някакъв текст и да го пратя в печатницата. В двора, под прозореца на културния отдел, водачите миеха жигулито на заместник главния редактор Г.В. Самият В. с гумени ботуши, само че и със сако и вратовръзка, ръководеше процеса. Зарадвах се, тъй като в рейса от „ Младост ” 2 се бях сетил, че в сряда, деня на излизането на вестника, се навършват 90 години от Съединението. Знаех, че в броя не е планувано нищо за годишнината, по тази причина отворих прозореца и оповестих на В. за този пропуск. Той ме изгледа някак несигурно, кимна на бригадата да продължава и отиде да звъни на основния редактор. След малко се върна, огледа си колата и се скара на водачите: за минутка се отделил и те към този момент оплескали работата. И им сподели „ оплесканите ” места. Чак тогава ми обърна внимание: основният не дава отговор, по обяд на редколегия ще вземат решение какво да вършат за годишнината. По обяд се появи самият основен, отвори вратата на отдела и се поинтересува дали съм следвал история. Отговорих, че не съм, и той очевидно се успокои: значи Донков не е експерт, думата му никого не задължава. Не влезе дори, отпраши нагоре по стълбите. Помня тъкмо по какъв начин заместникът му Г. В. пристигна да ми заяви резултата от моя „ сигнал ”. Нахлу в стаята, скастри ни, че доста сме запушили, след това отиде до прозореца, отвори го, с цел да огледа колата под него – изсъхнала, излъскана, по-късно си потегли и чак на вратата се обърна към мен:
решили да пуснат репортаж от АПК-то в град Съединение.
Тоест хем нещо за Съединение (град), хем нищо за Съединението (празник). Проумях, че не съм ги убедил, може би тъй като не бях приключил история.
Така без достолепие и чест се неглижираха великите събития на предишното. На никого не му минаваше през разум, че това чака и другата национална дата, поради която денят на Съединението бе така унизително премълчаван. Освен това, сърбите се дразнели. Но това бе детайлност на ориста – съседите се нервират, когато се съединяваме. Черпят се и се прегръщат, когато се цепим и противопоставяме. Впрочем, както след време смотолеви началството от вестника, „ под септември, хората схващат Девети септември. Всяка друга дата се опълчва на тези настройки. Едната дата не би трябвало да засенчва другата. ” Това, естествено, не го споделях, датите според мен не се „ биеха ”, участваха равноправно, само че не и в съзнанието на такива треперковци и нагаждачи. Но Господ с тях: и тогавашните, и днешните. Септември си оставаше месецът на победилата природа, когато плодът на земята се отронва в шепите на индивида, месецът на спокойната равносметка, в който есента започваше да лепи жълти и червени тапети по околния свят и ни заразяваше с размисъл и въодушевление за амнистия.
Освен това през септември, както към този момент съм ви разказвал, вечерта преди последния взлом на Антантата против дойранските позиции, единият ми дядо избавя другия от сигурна гибел и по този начин става вероятен целият ни следващ жанр, с всичките премеждия и детайлности на извървения път, та даже и този неочакван текст за месец септември. „ Меланхолия през септември ” се споделяше една незабравима ария от младостта ни, това заглавие чудесно показваше светлите елегии, които ни превземаха и ни помиряваха с кръговрата, когато този кръговрат осъзнахме. Познавахме гроздовата му наслада, утихващата суматоха на плодородието, както и благодарствената мелодия, обземаща съществото ни поради неговата благотворителност.
Никога не съм разбирал поетовото „ Септември ще бъде май! ” Защо?
Това в действителност бе възклик поради хрумвания, за битка, за отплата и празненство. Но това ли беше същината на този умиротворен, повлечен в есенния блус сезон? Ако септември станеше май, тогава кой месец щеше да ни бъде септември?
Погледнато от опакото, септември бе месец кървясъл, безсърдечен, лишен от жал и разтуха. Това бе другото му значение, записано в ориста на няколко генерации. Точно с това му значение бяха наименували хубавото благородно списание „ Септември ”, в което работих десетина и нещо години. Така месецът, въпреки и единствено с името си, закупи още едно място в живота ми.
" Септември " бе съществено, качествено списание.
Печаташе добра, определена литература. Продавахме петнайсетина хиляди книжки, а когато имаше добър разказ, „ въртяхме ” от време на време до двайсет-двайсет и пет хиляди. Това ми доставяше наслаждение, работех в стаята, където бе седяла Багряна, по нейно време бях отпечатал първото си стихотворение в столично издание – тъкмо в „ Септември ”. Бях възпитаник в Плевен, това бе от страхотните събития в моя тогавашен свят.
Помествахме лирика от най-хубавите лирици, а също и от най-новите. Младите се подготвяха деликатно, преди да донесат стихове в „ Септември ”. Страниците се отваряха за малко на брой, някои от неуспелите отиваха да се оплачат в... Централен комитет. Двама-трима от тях след време потърсиха възмездие във форума под „ Нерви и утехи ”. Мисля, че през днешния ден е останал най-малко един. Гневът му си е постарому неутешим. Споменавам това само с цел да се види връзката сред това хубаво списание и днешния почитан вестник „ Сега ”. Миналото участва в нашето настоящо също и посредством бездарниците.
През 1989 година в редакцията влезе нов основен редактор - Тончо Жечев.
От прага рече да прекръстим списанието. Това бе почтено литературно издание, не бе опозорило името си. Сега излизаше, че името ще позори изданието. Опитах да се опълчва на прекръщаването. Дори се позовах на Шести, с основната писмен знак. Не оказа помощ. Списанията не са като индивидите. Демонстративната промяна на полезности не минава без диря. С новото име „ Летописи ” нашето списание стартира да губи известност, тиражът се стопи. Веднъж във влака за Пловдив (пътувахме за някакво жури в провинцията) другите писатели в купето присмехулно обявяваха „ Гара Летописи! ” Всъщност, спирахме на гара Септември. Сарказмът им преливаше. Не устоях това и напуснах. Скоро по-късно и списанието изчезна от българския библиография.
Трябва да приключвам, а септември като че ли едвам разпростира своето наличие в паметта. Странното е, че сюжетите стават все по-лични. Ще ги потърся в някой различен септември. А меланхолията? През септември меланхолията прилича осъщественото любовно възприятие – лятото е приключено, а нещо от него към момента се чертае, следва. С такава потиснатост в душата човек може да елементарни даже на себе си.
_______________________
*Не съм сигурен, че подобен „ план ” се задава, само че наподобява има нещо в това: човек да огледа и заключи живота си през всеки месец от годините на живота си, да избере по-значителното и по-занимателното и да го подреди. Нещо като сборен облик на всеки от тях. Първоначалният обзор на събитията в паметта ми открива, че прекарванията през обособените месеци подсказват избрана комбинация, съществува развиване на свързани сюжети и даже през цели десетилетия някои от тях набират скорост и доближават кулминационна точка и развръзка – все в един и същи месец от разнообразни години. А в този момент и от разнообразни епохи.
Е, ще оставим това за по-добри времена, а през днешния ден ще надзърнем единствено в някои септемврийски епизоди – почтени на фона на всичко, което се е разигравало през този месец и с това име. Случваха се съвсем през вчерашния ден, грехота е да ги забравим. А и някаква отговорност носим за тях.
Бях пристигнал рано в редакцията да довърша някакъв текст и да го пратя в печатницата. В двора, под прозореца на културния отдел, водачите миеха жигулито на заместник главния редактор Г.В. Самият В. с гумени ботуши, само че и със сако и вратовръзка, ръководеше процеса. Зарадвах се, тъй като в рейса от „ Младост ” 2 се бях сетил, че в сряда, деня на излизането на вестника, се навършват 90 години от Съединението. Знаех, че в броя не е планувано нищо за годишнината, по тази причина отворих прозореца и оповестих на В. за този пропуск. Той ме изгледа някак несигурно, кимна на бригадата да продължава и отиде да звъни на основния редактор. След малко се върна, огледа си колата и се скара на водачите: за минутка се отделил и те към този момент оплескали работата. И им сподели „ оплесканите ” места. Чак тогава ми обърна внимание: основният не дава отговор, по обяд на редколегия ще вземат решение какво да вършат за годишнината. По обяд се появи самият основен, отвори вратата на отдела и се поинтересува дали съм следвал история. Отговорих, че не съм, и той очевидно се успокои: значи Донков не е експерт, думата му никого не задължава. Не влезе дори, отпраши нагоре по стълбите. Помня тъкмо по какъв начин заместникът му Г. В. пристигна да ми заяви резултата от моя „ сигнал ”. Нахлу в стаята, скастри ни, че доста сме запушили, след това отиде до прозореца, отвори го, с цел да огледа колата под него – изсъхнала, излъскана, по-късно си потегли и чак на вратата се обърна към мен:
решили да пуснат репортаж от АПК-то в град Съединение.
Тоест хем нещо за Съединение (град), хем нищо за Съединението (празник). Проумях, че не съм ги убедил, може би тъй като не бях приключил история.
Така без достолепие и чест се неглижираха великите събития на предишното. На никого не му минаваше през разум, че това чака и другата национална дата, поради която денят на Съединението бе така унизително премълчаван. Освен това, сърбите се дразнели. Но това бе детайлност на ориста – съседите се нервират, когато се съединяваме. Черпят се и се прегръщат, когато се цепим и противопоставяме. Впрочем, както след време смотолеви началството от вестника, „ под септември, хората схващат Девети септември. Всяка друга дата се опълчва на тези настройки. Едната дата не би трябвало да засенчва другата. ” Това, естествено, не го споделях, датите според мен не се „ биеха ”, участваха равноправно, само че не и в съзнанието на такива треперковци и нагаждачи. Но Господ с тях: и тогавашните, и днешните. Септември си оставаше месецът на победилата природа, когато плодът на земята се отронва в шепите на индивида, месецът на спокойната равносметка, в който есента започваше да лепи жълти и червени тапети по околния свят и ни заразяваше с размисъл и въодушевление за амнистия.
Освен това през септември, както към този момент съм ви разказвал, вечерта преди последния взлом на Антантата против дойранските позиции, единият ми дядо избавя другия от сигурна гибел и по този начин става вероятен целият ни следващ жанр, с всичките премеждия и детайлности на извървения път, та даже и този неочакван текст за месец септември. „ Меланхолия през септември ” се споделяше една незабравима ария от младостта ни, това заглавие чудесно показваше светлите елегии, които ни превземаха и ни помиряваха с кръговрата, когато този кръговрат осъзнахме. Познавахме гроздовата му наслада, утихващата суматоха на плодородието, както и благодарствената мелодия, обземаща съществото ни поради неговата благотворителност.
Никога не съм разбирал поетовото „ Септември ще бъде май! ” Защо?
Това в действителност бе възклик поради хрумвания, за битка, за отплата и празненство. Но това ли беше същината на този умиротворен, повлечен в есенния блус сезон? Ако септември станеше май, тогава кой месец щеше да ни бъде септември?
Погледнато от опакото, септември бе месец кървясъл, безсърдечен, лишен от жал и разтуха. Това бе другото му значение, записано в ориста на няколко генерации. Точно с това му значение бяха наименували хубавото благородно списание „ Септември ”, в което работих десетина и нещо години. Така месецът, въпреки и единствено с името си, закупи още едно място в живота ми.
" Септември " бе съществено, качествено списание.
Печаташе добра, определена литература. Продавахме петнайсетина хиляди книжки, а когато имаше добър разказ, „ въртяхме ” от време на време до двайсет-двайсет и пет хиляди. Това ми доставяше наслаждение, работех в стаята, където бе седяла Багряна, по нейно време бях отпечатал първото си стихотворение в столично издание – тъкмо в „ Септември ”. Бях възпитаник в Плевен, това бе от страхотните събития в моя тогавашен свят.
Помествахме лирика от най-хубавите лирици, а също и от най-новите. Младите се подготвяха деликатно, преди да донесат стихове в „ Септември ”. Страниците се отваряха за малко на брой, някои от неуспелите отиваха да се оплачат в... Централен комитет. Двама-трима от тях след време потърсиха възмездие във форума под „ Нерви и утехи ”. Мисля, че през днешния ден е останал най-малко един. Гневът му си е постарому неутешим. Споменавам това само с цел да се види връзката сред това хубаво списание и днешния почитан вестник „ Сега ”. Миналото участва в нашето настоящо също и посредством бездарниците.
През 1989 година в редакцията влезе нов основен редактор - Тончо Жечев.
От прага рече да прекръстим списанието. Това бе почтено литературно издание, не бе опозорило името си. Сега излизаше, че името ще позори изданието. Опитах да се опълчва на прекръщаването. Дори се позовах на Шести, с основната писмен знак. Не оказа помощ. Списанията не са като индивидите. Демонстративната промяна на полезности не минава без диря. С новото име „ Летописи ” нашето списание стартира да губи известност, тиражът се стопи. Веднъж във влака за Пловдив (пътувахме за някакво жури в провинцията) другите писатели в купето присмехулно обявяваха „ Гара Летописи! ” Всъщност, спирахме на гара Септември. Сарказмът им преливаше. Не устоях това и напуснах. Скоро по-късно и списанието изчезна от българския библиография.
Трябва да приключвам, а септември като че ли едвам разпростира своето наличие в паметта. Странното е, че сюжетите стават все по-лични. Ще ги потърся в някой различен септември. А меланхолията? През септември меланхолията прилича осъщественото любовно възприятие – лятото е приключено, а нещо от него към момента се чертае, следва. С такава потиснатост в душата човек може да елементарни даже на себе си.
_______________________
*Не съм сигурен, че подобен „ план ” се задава, само че наподобява има нещо в това: човек да огледа и заключи живота си през всеки месец от годините на живота си, да избере по-значителното и по-занимателното и да го подреди. Нещо като сборен облик на всеки от тях. Първоначалният обзор на събитията в паметта ми открива, че прекарванията през обособените месеци подсказват избрана комбинация, съществува развиване на свързани сюжети и даже през цели десетилетия някои от тях набират скорост и доближават кулминационна точка и развръзка – все в един и същи месец от разнообразни години. А в този момент и от разнообразни епохи.
Е, ще оставим това за по-добри времена, а през днешния ден ще надзърнем единствено в някои септемврийски епизоди – почтени на фона на всичко, което се е разигравало през този месец и с това име. Случваха се съвсем през вчерашния ден, грехота е да ги забравим. А и някаква отговорност носим за тях.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ