Писателката Здравка Евтимова пред Lupa.bg: Четвъртък не е за Райко Кръвта, а за драмата на прехода
Здравка Евтимова е родена през 1959 година в Перник. Завършила е британска лингвистика във Великотърновския университет „ Св. св. Кирил и Методий”. Специализира живописен превод в Сейнт Луис, Съединени американски щати. Нейни разкази са оповестени в над трийсет и две страни. Носителка е на голям брой национални и интернационалните награди. Сред тях е и наградата за „ Роман на годината” на Фонд „ 13 века България”, връчен ѝ за романа „ Една и съща река” през 2015 година
Поводът да поговорим със Здравка Евтимова е оповестението на идната екранизация на нейния разказ „ Четвъртък” и последвалите гневни реакции.
— Преди дни стана известно, че ще вършат филм по вашия разказ „ Четвъртък”. Веднага се появиха някои странни мнения, например че страната дава 600 000 лв. да се прави филм за известния пернишки крими воин от близкото минало Райко Кръвта. Някой наподобява е чел романа ви не сред редовете, а напряко сред страниците. Да уточним за тези, които не са го чели: „ Четвъртък” разказ за Райко Кръвта ли е?
— „ Четвъртък” няма нищо общо с Райко Кръвта. Името на този пернишки воин в доста отрицателна светлина се загатва пътем. Това е един разказ за действителността в моя роден град и по-специално — тази реалност, показана през живота на други хора.
„ … Държавата дава 600 000 лв. за филм за Райко Кръвта! Тези пари не се дават за филм за Ботев, Левски, Бенковски, не и за Паисий, или за Климент Охридски. Не са и за Вапцаров, Яворов, Владимир Димитров - Майстова, Евлогий и Христо Георгиеви… Няма да е филм за някой от многото други ярки исторически персони и духовни водачи на нацията в предишното. Филмът ще е за Райко Кръвта!”, възмути се във фейсбук известният пиар експерт и художник Валентин Иванов-Кардамски. „ Питам се, дали във времена на тежка бездуховност и потребност от религия ще я получим от делата на човек с предишното на убития перничанин? Вярвам, че преди да екранизираме представителите на ъндърграунда, е по-редно да създадем това за огромните българи. Имена бол! П.С. Пиша тези редове с голямо почитание към творчеството на Здравка Евтимова, чийто разказ ще се екранизира. Моят въпрос е в действителност към министъра на културата, а не към нея”, добави Кардамски.
— Ако си представим Перник като смален модел на страната, то такива „ герои “ има навсядъде.
— Естествено, на всички места има такива „ герои”. Аз потеглям от това, което познавам. Винаги съм вярвала във нуждата в литературното произведение да застане истината за времето. Джек Лондон споделя: едно литературно произведение — било разказ, било роман — може да остане безсмъртно, в случай че обезсмърти времето и епохата, които разказва. Далече съм от концепцията, че ще остане бесмъртно или че съм обезсмъртила епохата, изобщо нямам такава претенция…
Надявам се, че това, което е разказано в романа, звучи същинско, защото и аз самата по това време изпитвах този недостиг, през който 99% от хората в България са минали. Някои от тях са били пречупени, някои са се прегънали, по-късно са се изправили, каквато бях и аз.
Този развой никога не беше лек и при мен посредством писане стана това изправяне — постепенно и доста трудно. Но се случи. Други хора намират своите метод да се изправят — като почнат нов бизнес, като намерят някакво вдъхновение…
— Или като избягат в чужбина, както някои от героите ви да вземем за пример.
— Те са принудени, тъй като тук остават с глада. А човек не е роден да гладува и да бъде унижаван.
Романът „ Четвъртък” е произведение за упоритостта на човешкия дух да се оправи и оцелее в ужасяващите за мнозина хора години при започване на така наречен „ преход” в България. Той е разказ за смазващата мощ на парите, разказ за глада и разказ за любовта, която все пак – изменничества, подкупност, подкупи — остава жива. Това е разказ за вярата, че модерна България постепенно, трудно, само че въпреки всичко сполучливо се откъсва от черната сянка на насилието, корупцията, унижението, с цел да се придвижи към по-човешки дни за своя народ.
Действието на „ Четвъртък” се развива в Перник, откъдето е авторката на романа, както и в София. В сюжета са забъркани 4 млади дами — две от тях са богати, а другите не чак толкоз. Интригата се върти към дамата на богат предприемач, дъщерята на Райко Кръвта (името му е същинското в романа; в живота той няма дъщеря), която ръководи парцелите му след неговия разстрел. Героиня е и студентка масажистка, в интригата е и сервитьорка в пернишката механа „ Мазното”.
Снимки: Светломир Стоянов
— Онова време — най-тъмните години на така наречен преход зачеркнато ли е към този момент, отминало ли е или и през днешния ден нещата не престават, само че по малко по-фин метод. И през днешния ден хората с пари могат да се играят със ориста на бедния?
— Тази бездна, която беше времето преди 30-ина години, не може автоматизирано да бъде изтрита и забравена. Онова време е хвърлило своите семена в нас. Мнозина, които са оживели, които са се изправили, само че не престават да стоят наведени… Но във всеки случай моето мнение е, че през изтеклите години ние пораснахме над унижението, огромна част от хората се изправиха над глада, въпреки че неговата сянка постоянно ще ни заплашва. Борбата да се откри работа е настояща и през днешния ден, битката да се преборим с инфлацията, да се оправим, макар че интензивно вървим надолу, да я измамим... Това е изключително настоящо и през днешния ден. Винаги стремежът на човек да не бъде сплескан и трансфорат в една локва кал ще бъде настоящ — и тогава, и в този момент. Сега има други способи да ни трансфорат в локва кал, само че пък ние по никакъв начин не сме съгласни. Човек не е роден да бъде кал, по-скоро е роден да трансформира тинята в плодородна градина. И съм се стремила и в този разказ, въпреки че изискванията бяха в действителност смазващи, да мисля за това — че без значение, че сме в някаква бездна, напъните на българина, на всеки човек под слънцето, са да облагороди пропастта. И след него, когато някой попадне на това място, да каже — не е допустимо. А пък в действителност ние сме го създали допустимо. Може би тази мъка, този апетит, през който сме минали, през серията унижения, които всеки един човек е претърпял, са му помогнали да порасне или по-скоро да разреши на положителното да порасне у него. Знам, че това звучи доста наивно, само че съм надълбоко уверена, че още не е измислена такава машина, която да ни изцеди, да ни отнеме положителното и да ни трансформира в купчина боклуци. Това в никакъв случай няма да се случи, тъй като стремежът на човечеството в последна сметка е да запазим общността, в която живеем. А без да имаме един блян да помогнем на болния, да излекуваме раната, се трансформираме във вълци. Вълците в последна сметка могат да оцелеят, само че те нямат нищо общо с бъдещето на човечеството, с бъдещите хора. Поне по този начин се надявам.
— Коя година е писан романът?
— Същата, в която е публикуван — 2003 година
— Предсказвате гибелта на Райко Кръвта две години по-рано, даже и методът, по който умира пернишкият ъндърграунд воин? Не е ли необичайно?
— Съдбата на множеството сходни герои беше такава. За мен мутризацията, превръщането на младежи в мутри, е надълбоко драматичен развой. Аз имам вяра, че всеки човек е роден с някаква мисъл да остане в този свят, всеки желае да го помнят, да кажат — ето той ми оказа помощ, детето ми беше болно — измъкна го… Всеки човек може би мечтае да остане в съзнанието, в паметта на хората с нещо положително. Всеки човек има подобен блян. Да, мутрите натрупват пари.
Но на следващия ден, в случай че тази мутра има дете, ще кажат — той е дете на един палач, той е дете на грабител, който пребиваше хората, смазваше ги и те лазеха след него, оставяйки кървава следа. Това се запечатва в родовата памет.
А аз си мисля за тези хора, които пребиват някого, които изнудват, ограбват и измъкват последния залък от устата на децата ни — тези хора в никакъв слечай не са били лишени от гений. Най-огромният подарък, който еволюцията ни е дала, е точно геният. Един умее да прави хубави фотоси, различен — да поправя телефони, трети е душа на компанията, а четвърти може да реди павета. Но този гений у мутрите е разпръснат. То е като да имаме някакво хубаво вино и толкоз дълго време да стои, че да изгние и да се трансформира в отрова. Точно това е мутризацията.
Превръщането на гения, за чието реализиране човек е роден, в отрова. Тази отрова убива освен индивида, който я носи в себе си — мутрите, само че убива и цялото общество.
Както споделих, аз мисля че обществото не заслужава да го назовем по този начин, в случай че не успее да резервира устрема да остане човечество, да остане общественост, да не се трансформира в глутница, в едно кълбо от пиявици.
— По това време не беше ли рисковано да включвате толкоз изявен крими воин в свое произведение, макар че в съответния случай обликът е много размит и може да се каже, че от него единствено името е взето?
— Аз не го познавам, само че помня, че плашехме децата си, че ще пристигна Райко Кръвта. Точно това споделям на моите деца, които към този момент са пораснали — това ли желаете да стане — да станете като чучело? Рано или късно плашилото изгнива на равнищата и равнищата остава. Аз желая вие да сте тези, които ще работят на равнищата, тя да ражда плодове, а не да плашите гаргите. В последна сметка Райко Кръвта какво направи — уплаши гаргите и постави леке на фамилията си. Не ме е било боязън, това си пиша и го пиша, с цел да се отърся от този боязън. От една страна и от голямата горест за тази разруха, за съсипията на човешки материал. Защото — мисля си, в случай че ги няма хората, няма да има и Бог. Просто няма да има кой да го цени и той ще се трансформира в една книга — захвърлена на някоя полица, забравена и потрупана с прахуляк. Може да е гениална книга, само че откакто няма хора да я прочетат, откакто няма хора, които да се поклонят на Бог — в действителност Бог е космосът, то тогава смисълът и на космоса, и на божеството, без съществуване на хора, до какво се свежда? Свежда се до една пустош. А пък името на индивида е тъкмо противоположното — да обитава пустотата с нещо положително, с нещо такова, към което протягат ръка деца, към което се насочва вярата на болния, тъй като в действителност другото име на индивида е излекуване за оня, който е по-слаб. Така си мисля. Може да кажат „ тази е доста глупава”, може и да е правилно, само че аз по този начин мисля.
— Колко надалеч е през днешния ден Перник от тези години, за които се споделя в романа „ Четвъртък”?
Здравка Евтимова шеговито назовава себе си „ влаков “ публицист, заради това, че огромна част от ранните й разкази са написани в купетата на влаковете, пътуващи сред Перник (градът, в който живее) и София (градът, в който работи). Определено може да се каже, че писателката носи Перник в кръвта си — тя самоуверено твърди, че това е най-хубавият град и не би го заменила с различен. Книгата ѝ „ Пернишки разкази” е издадена чак в отдалечен Китай.
— Надявам се да се е откъснал от тези години. Сега не съм осведомена с криминогенната обстановка…
— Нямам поради тъкмо крими контингента. Все още доста перничани пътуват за работа в столицата…
— Полека трансформираме София в наше предградие, където перничани работят, пък Перник, както ми споделят мои другари, щял да стане квартал на София, с което аз изобщо не съм съгласна. Имах посетители от Румъния. Та им споделях, че в Перник живеят най-силните хора в България. Те ме питат за какво. Защото аз ги познавам, изяснявам им.
Това е пресилено, рабира се. Всеки българин, щом е оживял и не е отишъл на открито, значи е мощен. Българинът, без значение в коя част на страната живее, може да посади жито в гранит, да го накара да поникне и да си изпече самун. Това го можем.
А пък Перник в още по-голяма степен. Да, градът ни е покрай София и това ни избавя да не търсим работа отвън България. Но въпреки това, на хората от нашия град от дребни ни внушават, че сме са по едно и също време и гранит, и тръстика. Гранитът е здрав, не можеш да го строшиш, или най-малко ти би трябвало нещо доста крепко, само че пък и знаеш, че като го строшиш, от него може да се направи паметна плоча, скулптура… Перничанин може да стане, може да вземе парчето гранит и да удари някой неприятен човек. От теб зависи дали ще стане статуя, дали ще се трансформира в част от хубостта, или пък ще бъдеш част от онази ръка, която санкционира злия. Това зависи от характера на индивида.
Разбира се, няма опрощение да вземеш камък и да удариш някого, само че пък ние сме известни не толкоз с огнения, колкото с избухливия си нрав…
А в този момент се веселя, че в нашия град има една прелестна ледена пързалка, цялостна когато и да е с дребни и красиви деца, което за мен е знак, че в града ни наред с младостта идват и усмивки. Много мъчно е да запазиш усмивката на детското лице и тази усмивка да порасне като усмивка на огромен, мислещ и зрял човек. Точно това е нашето обвързване — да успеем да запазим усмивката на децата. Това е най-хубавото лекарство против горест и меланхолия.
— В тази връзка — по какъв начин ви се коства, че се отразява пандемията върху децата? Сигурно имате наблюдения от вашите внучета.
— Децата имат голямо предпочитание да отидат ва учебно заведение. Усещането за липса на другарство в последна сметка е позитивно, тъй като още от напълно нежна възраст децата се научават каква е цената на другарството и какъв брой е значимо наличието на другари в живота ни. Това е нещо голямо, нищо не може да го размени. От друга страна, те се научават да работят толкоз добре с всички съвременни технологии. Внучката ми, която е на пет години, с моя телефон дава гласови команди, намира си песнички, приказки, танци, пуска си джипиес. Дете на 5 години! Това ни донесе пандемията.
Цялата проклетия, повинност, тежест и боязън за живота донесе на младостта, пък и на всички нас, една по-висока степен на преодоляване на тези нови технологии, което е огромен плюс за мен.
— Не е необичайно, че ваш роман е включен в образователната стратегия за осмокласници в Съединени американски щати („ Кръв от къртица” — б.а.), а в България като че ли има неглижиране на актуалните наши създатели?
— Колко учат и дали им харесва… Това е един доста печален роман, по тази причина се веселя, че тук не е попаднал в никакви образователни стратегии. Когато човек го прочете деликатно, може да се почувства печален, а тъгата колкото и да е пречистваща, тъкмо сега имаме потребност от нещо по-светло. Превеждах неотдавна едно есе на група психолози от разнообразни националности. В него става въпрос, че когато човек е печален, когато е ядосан, сърдит, то поради един час такива негативни страсти пет часа имунна система е под доста огромна заплаха да рухне.
От друга страна, в случай че човек е щастлив и се смее, в случай че чете комизъм или посещава театрална режисура с хумористична устременост, неговата имунна система ще бъде непоклатима в продължение на 25 часа.
Това ми подсказва, че в този момент — в най-трудното време, по време на пандемията, на инфлацията, когато цените порастват, е нужно да търсим нещо, което ще ни помогне да се развеселим. Това няма да е гуляй по време на чума, това ще е първата стъпка към опцията да се преборим с мисълта за пандемията, за медикаментите, които би трябвало да се купуват, за проучванията, които би трябвало да се правят… С мисълта, че със 100 лв. чантата в магазина към този момент е единствено на половина цялостна с продукти…
— Кое друго ваше произведение ви се желае да видите филмирано? Или са няколко?
— Иска ми се „ В града на насладата и мира” (In The Town Of Joy and Peace) — името е измислено от американския ми издател, той беше разкрил че Радомир значи „ радост” и „ мир” и по тази причина предложи това заглавие. Този разказ излезе и в Италия. В него също има доста от униженията, които са ни мачкали и ни мачкат, само че участва и комичен детайл. Точно тази моя концепция, която в този момент се пробвам да осъществявам, само че не ми се получава. Искам да направя нещо хумористично, с цел да оказа помощ на имунната система на хората 25 часа да бъде непробиваема. Засега не съумявам. Не знам дали в действителност оказва помощ, само че желая да опитам.
Визитка:
В България са оповестени 4 сборника с разкази и 4 романа на Здравка Евтимова.
Три нейни романа („ Четвъртък”, „ Божество на предатели” и „ В града на насладата и мира”) и четири сборника с разкази са оповестени в Съединени американски щати. Романите ѝ „ Четвъртък” и „ Една и съща река” са издадени в Италия и Македония, а романът „ Четвъртък” е оповестен и в Китай и Сърбия. Той е посочен от словенската „ Фондация за славянски култури” като един от 100-те романа, писани от славянски създатели след рухването на Берлинската стена. Списъкът е част от интернационална литературна стратегия за разпространение на актуалната славянска литература.
Три сборника с разкази на писателката излизат във Англия, а обособени нейни сборници с разкази – в Гърция, Канада и Израел.
Разказът на Здравка Евтимова „ Рядко” е включен в антологията „ Best European Fiction 2015” на американското издателство Dalkey Archive Press.
Разказът „ Твоят ред е” е един от десетте наградени в международния конкурс за пай роман в град Нант, Франция и е включен в антологията „ Утопия 2005 – Десет писатели от цялостен свят”.
Разказът „ Васил” е един от десетте, спечелили в състезанието за пай роман от целия свят на радио Военновъздушни сили Лондон за 2005 година
Разказът „ Кръв от къртица” е включен в учебниците за образование по британски език за гимназиите в Дания и в учебник по литература за осми клас в прогимназиите в Съединени американски щати — паралелно с произведения на Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Едгар Алън По и Хауърд Лъвкрафт.
Сборникът ѝ с разкази „ Bitter Sky” („ Горчиво небе”) е оповестен през юни 2003 година във Англия.
Романът ѝ „ God of Traitors” („ Божество на предатели”) е оповестен като електронна книга Съединени американски щати през 2004 година
Сборникът ѝ с разкази „ Някой друг” („ Somebody Else”) е оповестен през август 2004 в Калифорния и печели премията за „ Най-добър алманах с разкази от одобрен автор”, публикуван от издателството. Този алманах е номиниран за американската премия Pushcart.
Поводът да поговорим със Здравка Евтимова е оповестението на идната екранизация на нейния разказ „ Четвъртък” и последвалите гневни реакции.
— Преди дни стана известно, че ще вършат филм по вашия разказ „ Четвъртък”. Веднага се появиха някои странни мнения, например че страната дава 600 000 лв. да се прави филм за известния пернишки крими воин от близкото минало Райко Кръвта. Някой наподобява е чел романа ви не сред редовете, а напряко сред страниците. Да уточним за тези, които не са го чели: „ Четвъртък” разказ за Райко Кръвта ли е?
— „ Четвъртък” няма нищо общо с Райко Кръвта. Името на този пернишки воин в доста отрицателна светлина се загатва пътем. Това е един разказ за действителността в моя роден град и по-специално — тази реалност, показана през живота на други хора.
„ … Държавата дава 600 000 лв. за филм за Райко Кръвта! Тези пари не се дават за филм за Ботев, Левски, Бенковски, не и за Паисий, или за Климент Охридски. Не са и за Вапцаров, Яворов, Владимир Димитров - Майстова, Евлогий и Христо Георгиеви… Няма да е филм за някой от многото други ярки исторически персони и духовни водачи на нацията в предишното. Филмът ще е за Райко Кръвта!”, възмути се във фейсбук известният пиар експерт и художник Валентин Иванов-Кардамски. „ Питам се, дали във времена на тежка бездуховност и потребност от религия ще я получим от делата на човек с предишното на убития перничанин? Вярвам, че преди да екранизираме представителите на ъндърграунда, е по-редно да създадем това за огромните българи. Имена бол! П.С. Пиша тези редове с голямо почитание към творчеството на Здравка Евтимова, чийто разказ ще се екранизира. Моят въпрос е в действителност към министъра на културата, а не към нея”, добави Кардамски.
— Ако си представим Перник като смален модел на страната, то такива „ герои “ има навсядъде.
— Естествено, на всички места има такива „ герои”. Аз потеглям от това, което познавам. Винаги съм вярвала във нуждата в литературното произведение да застане истината за времето. Джек Лондон споделя: едно литературно произведение — било разказ, било роман — може да остане безсмъртно, в случай че обезсмърти времето и епохата, които разказва. Далече съм от концепцията, че ще остане бесмъртно или че съм обезсмъртила епохата, изобщо нямам такава претенция…
Надявам се, че това, което е разказано в романа, звучи същинско, защото и аз самата по това време изпитвах този недостиг, през който 99% от хората в България са минали. Някои от тях са били пречупени, някои са се прегънали, по-късно са се изправили, каквато бях и аз.
Този развой никога не беше лек и при мен посредством писане стана това изправяне — постепенно и доста трудно. Но се случи. Други хора намират своите метод да се изправят — като почнат нов бизнес, като намерят някакво вдъхновение…
— Или като избягат в чужбина, както някои от героите ви да вземем за пример.
— Те са принудени, тъй като тук остават с глада. А човек не е роден да гладува и да бъде унижаван.
Романът „ Четвъртък” е произведение за упоритостта на човешкия дух да се оправи и оцелее в ужасяващите за мнозина хора години при започване на така наречен „ преход” в България. Той е разказ за смазващата мощ на парите, разказ за глада и разказ за любовта, която все пак – изменничества, подкупност, подкупи — остава жива. Това е разказ за вярата, че модерна България постепенно, трудно, само че въпреки всичко сполучливо се откъсва от черната сянка на насилието, корупцията, унижението, с цел да се придвижи към по-човешки дни за своя народ.
Действието на „ Четвъртък” се развива в Перник, откъдето е авторката на романа, както и в София. В сюжета са забъркани 4 млади дами — две от тях са богати, а другите не чак толкоз. Интригата се върти към дамата на богат предприемач, дъщерята на Райко Кръвта (името му е същинското в романа; в живота той няма дъщеря), която ръководи парцелите му след неговия разстрел. Героиня е и студентка масажистка, в интригата е и сервитьорка в пернишката механа „ Мазното”.
Снимки: Светломир Стоянов
— Онова време — най-тъмните години на така наречен преход зачеркнато ли е към този момент, отминало ли е или и през днешния ден нещата не престават, само че по малко по-фин метод. И през днешния ден хората с пари могат да се играят със ориста на бедния?
— Тази бездна, която беше времето преди 30-ина години, не може автоматизирано да бъде изтрита и забравена. Онова време е хвърлило своите семена в нас. Мнозина, които са оживели, които са се изправили, само че не престават да стоят наведени… Но във всеки случай моето мнение е, че през изтеклите години ние пораснахме над унижението, огромна част от хората се изправиха над глада, въпреки че неговата сянка постоянно ще ни заплашва. Борбата да се откри работа е настояща и през днешния ден, битката да се преборим с инфлацията, да се оправим, макар че интензивно вървим надолу, да я измамим... Това е изключително настоящо и през днешния ден. Винаги стремежът на човек да не бъде сплескан и трансфорат в една локва кал ще бъде настоящ — и тогава, и в този момент. Сега има други способи да ни трансфорат в локва кал, само че пък ние по никакъв начин не сме съгласни. Човек не е роден да бъде кал, по-скоро е роден да трансформира тинята в плодородна градина. И съм се стремила и в този разказ, въпреки че изискванията бяха в действителност смазващи, да мисля за това — че без значение, че сме в някаква бездна, напъните на българина, на всеки човек под слънцето, са да облагороди пропастта. И след него, когато някой попадне на това място, да каже — не е допустимо. А пък в действителност ние сме го създали допустимо. Може би тази мъка, този апетит, през който сме минали, през серията унижения, които всеки един човек е претърпял, са му помогнали да порасне или по-скоро да разреши на положителното да порасне у него. Знам, че това звучи доста наивно, само че съм надълбоко уверена, че още не е измислена такава машина, която да ни изцеди, да ни отнеме положителното и да ни трансформира в купчина боклуци. Това в никакъв случай няма да се случи, тъй като стремежът на човечеството в последна сметка е да запазим общността, в която живеем. А без да имаме един блян да помогнем на болния, да излекуваме раната, се трансформираме във вълци. Вълците в последна сметка могат да оцелеят, само че те нямат нищо общо с бъдещето на човечеството, с бъдещите хора. Поне по този начин се надявам.
— Коя година е писан романът?
— Същата, в която е публикуван — 2003 година
— Предсказвате гибелта на Райко Кръвта две години по-рано, даже и методът, по който умира пернишкият ъндърграунд воин? Не е ли необичайно?
— Съдбата на множеството сходни герои беше такава. За мен мутризацията, превръщането на младежи в мутри, е надълбоко драматичен развой. Аз имам вяра, че всеки човек е роден с някаква мисъл да остане в този свят, всеки желае да го помнят, да кажат — ето той ми оказа помощ, детето ми беше болно — измъкна го… Всеки човек може би мечтае да остане в съзнанието, в паметта на хората с нещо положително. Всеки човек има подобен блян. Да, мутрите натрупват пари.
Но на следващия ден, в случай че тази мутра има дете, ще кажат — той е дете на един палач, той е дете на грабител, който пребиваше хората, смазваше ги и те лазеха след него, оставяйки кървава следа. Това се запечатва в родовата памет.
А аз си мисля за тези хора, които пребиват някого, които изнудват, ограбват и измъкват последния залък от устата на децата ни — тези хора в никакъв слечай не са били лишени от гений. Най-огромният подарък, който еволюцията ни е дала, е точно геният. Един умее да прави хубави фотоси, различен — да поправя телефони, трети е душа на компанията, а четвърти може да реди павета. Но този гений у мутрите е разпръснат. То е като да имаме някакво хубаво вино и толкоз дълго време да стои, че да изгние и да се трансформира в отрова. Точно това е мутризацията.
Превръщането на гения, за чието реализиране човек е роден, в отрова. Тази отрова убива освен индивида, който я носи в себе си — мутрите, само че убива и цялото общество.
Както споделих, аз мисля че обществото не заслужава да го назовем по този начин, в случай че не успее да резервира устрема да остане човечество, да остане общественост, да не се трансформира в глутница, в едно кълбо от пиявици.
— По това време не беше ли рисковано да включвате толкоз изявен крими воин в свое произведение, макар че в съответния случай обликът е много размит и може да се каже, че от него единствено името е взето?
— Аз не го познавам, само че помня, че плашехме децата си, че ще пристигна Райко Кръвта. Точно това споделям на моите деца, които към този момент са пораснали — това ли желаете да стане — да станете като чучело? Рано или късно плашилото изгнива на равнищата и равнищата остава. Аз желая вие да сте тези, които ще работят на равнищата, тя да ражда плодове, а не да плашите гаргите. В последна сметка Райко Кръвта какво направи — уплаши гаргите и постави леке на фамилията си. Не ме е било боязън, това си пиша и го пиша, с цел да се отърся от този боязън. От една страна и от голямата горест за тази разруха, за съсипията на човешки материал. Защото — мисля си, в случай че ги няма хората, няма да има и Бог. Просто няма да има кой да го цени и той ще се трансформира в една книга — захвърлена на някоя полица, забравена и потрупана с прахуляк. Може да е гениална книга, само че откакто няма хора да я прочетат, откакто няма хора, които да се поклонят на Бог — в действителност Бог е космосът, то тогава смисълът и на космоса, и на божеството, без съществуване на хора, до какво се свежда? Свежда се до една пустош. А пък името на индивида е тъкмо противоположното — да обитава пустотата с нещо положително, с нещо такова, към което протягат ръка деца, към което се насочва вярата на болния, тъй като в действителност другото име на индивида е излекуване за оня, който е по-слаб. Така си мисля. Може да кажат „ тази е доста глупава”, може и да е правилно, само че аз по този начин мисля.
— Колко надалеч е през днешния ден Перник от тези години, за които се споделя в романа „ Четвъртък”?
Здравка Евтимова шеговито назовава себе си „ влаков “ публицист, заради това, че огромна част от ранните й разкази са написани в купетата на влаковете, пътуващи сред Перник (градът, в който живее) и София (градът, в който работи). Определено може да се каже, че писателката носи Перник в кръвта си — тя самоуверено твърди, че това е най-хубавият град и не би го заменила с различен. Книгата ѝ „ Пернишки разкази” е издадена чак в отдалечен Китай.
— Надявам се да се е откъснал от тези години. Сега не съм осведомена с криминогенната обстановка…
— Нямам поради тъкмо крими контингента. Все още доста перничани пътуват за работа в столицата…
— Полека трансформираме София в наше предградие, където перничани работят, пък Перник, както ми споделят мои другари, щял да стане квартал на София, с което аз изобщо не съм съгласна. Имах посетители от Румъния. Та им споделях, че в Перник живеят най-силните хора в България. Те ме питат за какво. Защото аз ги познавам, изяснявам им.
Това е пресилено, рабира се. Всеки българин, щом е оживял и не е отишъл на открито, значи е мощен. Българинът, без значение в коя част на страната живее, може да посади жито в гранит, да го накара да поникне и да си изпече самун. Това го можем.
А пък Перник в още по-голяма степен. Да, градът ни е покрай София и това ни избавя да не търсим работа отвън България. Но въпреки това, на хората от нашия град от дребни ни внушават, че сме са по едно и също време и гранит, и тръстика. Гранитът е здрав, не можеш да го строшиш, или най-малко ти би трябвало нещо доста крепко, само че пък и знаеш, че като го строшиш, от него може да се направи паметна плоча, скулптура… Перничанин може да стане, може да вземе парчето гранит и да удари някой неприятен човек. От теб зависи дали ще стане статуя, дали ще се трансформира в част от хубостта, или пък ще бъдеш част от онази ръка, която санкционира злия. Това зависи от характера на индивида.
Разбира се, няма опрощение да вземеш камък и да удариш някого, само че пък ние сме известни не толкоз с огнения, колкото с избухливия си нрав…
А в този момент се веселя, че в нашия град има една прелестна ледена пързалка, цялостна когато и да е с дребни и красиви деца, което за мен е знак, че в града ни наред с младостта идват и усмивки. Много мъчно е да запазиш усмивката на детското лице и тази усмивка да порасне като усмивка на огромен, мислещ и зрял човек. Точно това е нашето обвързване — да успеем да запазим усмивката на децата. Това е най-хубавото лекарство против горест и меланхолия.
— В тази връзка — по какъв начин ви се коства, че се отразява пандемията върху децата? Сигурно имате наблюдения от вашите внучета.
— Децата имат голямо предпочитание да отидат ва учебно заведение. Усещането за липса на другарство в последна сметка е позитивно, тъй като още от напълно нежна възраст децата се научават каква е цената на другарството и какъв брой е значимо наличието на другари в живота ни. Това е нещо голямо, нищо не може да го размени. От друга страна, те се научават да работят толкоз добре с всички съвременни технологии. Внучката ми, която е на пет години, с моя телефон дава гласови команди, намира си песнички, приказки, танци, пуска си джипиес. Дете на 5 години! Това ни донесе пандемията.
Цялата проклетия, повинност, тежест и боязън за живота донесе на младостта, пък и на всички нас, една по-висока степен на преодоляване на тези нови технологии, което е огромен плюс за мен.
— Не е необичайно, че ваш роман е включен в образователната стратегия за осмокласници в Съединени американски щати („ Кръв от къртица” — б.а.), а в България като че ли има неглижиране на актуалните наши създатели?
— Колко учат и дали им харесва… Това е един доста печален роман, по тази причина се веселя, че тук не е попаднал в никакви образователни стратегии. Когато човек го прочете деликатно, може да се почувства печален, а тъгата колкото и да е пречистваща, тъкмо сега имаме потребност от нещо по-светло. Превеждах неотдавна едно есе на група психолози от разнообразни националности. В него става въпрос, че когато човек е печален, когато е ядосан, сърдит, то поради един час такива негативни страсти пет часа имунна система е под доста огромна заплаха да рухне.
От друга страна, в случай че човек е щастлив и се смее, в случай че чете комизъм или посещава театрална режисура с хумористична устременост, неговата имунна система ще бъде непоклатима в продължение на 25 часа.
Това ми подсказва, че в този момент — в най-трудното време, по време на пандемията, на инфлацията, когато цените порастват, е нужно да търсим нещо, което ще ни помогне да се развеселим. Това няма да е гуляй по време на чума, това ще е първата стъпка към опцията да се преборим с мисълта за пандемията, за медикаментите, които би трябвало да се купуват, за проучванията, които би трябвало да се правят… С мисълта, че със 100 лв. чантата в магазина към този момент е единствено на половина цялостна с продукти…
— Кое друго ваше произведение ви се желае да видите филмирано? Или са няколко?
— Иска ми се „ В града на насладата и мира” (In The Town Of Joy and Peace) — името е измислено от американския ми издател, той беше разкрил че Радомир значи „ радост” и „ мир” и по тази причина предложи това заглавие. Този разказ излезе и в Италия. В него също има доста от униженията, които са ни мачкали и ни мачкат, само че участва и комичен детайл. Точно тази моя концепция, която в този момент се пробвам да осъществявам, само че не ми се получава. Искам да направя нещо хумористично, с цел да оказа помощ на имунната система на хората 25 часа да бъде непробиваема. Засега не съумявам. Не знам дали в действителност оказва помощ, само че желая да опитам.
Визитка:
В България са оповестени 4 сборника с разкази и 4 романа на Здравка Евтимова.
Три нейни романа („ Четвъртък”, „ Божество на предатели” и „ В града на насладата и мира”) и четири сборника с разкази са оповестени в Съединени американски щати. Романите ѝ „ Четвъртък” и „ Една и съща река” са издадени в Италия и Македония, а романът „ Четвъртък” е оповестен и в Китай и Сърбия. Той е посочен от словенската „ Фондация за славянски култури” като един от 100-те романа, писани от славянски създатели след рухването на Берлинската стена. Списъкът е част от интернационална литературна стратегия за разпространение на актуалната славянска литература.
Три сборника с разкази на писателката излизат във Англия, а обособени нейни сборници с разкази – в Гърция, Канада и Израел.
Разказът на Здравка Евтимова „ Рядко” е включен в антологията „ Best European Fiction 2015” на американското издателство Dalkey Archive Press.
Разказът „ Твоят ред е” е един от десетте наградени в международния конкурс за пай роман в град Нант, Франция и е включен в антологията „ Утопия 2005 – Десет писатели от цялостен свят”.
Разказът „ Васил” е един от десетте, спечелили в състезанието за пай роман от целия свят на радио Военновъздушни сили Лондон за 2005 година
Разказът „ Кръв от къртица” е включен в учебниците за образование по британски език за гимназиите в Дания и в учебник по литература за осми клас в прогимназиите в Съединени американски щати — паралелно с произведения на Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Едгар Алън По и Хауърд Лъвкрафт.
Сборникът ѝ с разкази „ Bitter Sky” („ Горчиво небе”) е оповестен през юни 2003 година във Англия.
Романът ѝ „ God of Traitors” („ Божество на предатели”) е оповестен като електронна книга Съединени американски щати през 2004 година
Сборникът ѝ с разкази „ Някой друг” („ Somebody Else”) е оповестен през август 2004 в Калифорния и печели премията за „ Най-добър алманах с разкази от одобрен автор”, публикуван от издателството. Този алманах е номиниран за американската премия Pushcart.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ