Ще ме прощавате, но вече нямам време за глупости
Здравейте, включвам се единствено да кажа, че аз и моето пословично самообладание бяхме до тук. Също по този начин ви поучавам и вие да стегнете вашето персонално самообладание в хубав куфар и да го пратите на майната си, тъй като просто нямаме време. Хора, нямаме време!
Не че идва краят на света или нещо сходно. Просто от толкоз работа, грижи, паники, страхове, напъни да не изпуснем нещо или някого, не ни остана време да живеем, но същински да живеем.
Когато сме млади, имаме чувството, че времето като че ли е спряло. То е една странна за нас големина, която крета едвам, едвам и имаме чувството за безкрайност. Но минем ли една избрана възрастова граница (която е друга при всеки), времето стартира да фучи край нас като бърз трен и даже не ни оставя опция да си поемем мирис.
Ето за какво желая да оставя време за себе си, до момента в който към момента мога да вдишвам умерено, с цялостни гърди. Един ден няма да си спомняме до какъв брой сме стояла в офиса в четвъртък вечер, няма да си спомняме на какъв брой мейла сме дали отговор, какъв брой пъти са ни ядосали, дали сме взели в точния момент облеклата от химическото или детето от детската градина.
Един ден ще си спомняме с боязън в стомаха тези дребни моменти, около които профучаваме сега. Ще се сетим по какъв начин слънцето залязваше в онази топла италианска вечер, а последните му лъчи се отразяваха в прозорците на терасата. Ще си спомним по какъв начин въздухът ухаеше на дъжд и мокра пръст сега, в който любовта ни хвана за ръка за първи път. Ще си спомним какъв брой демонски горещо беше на оня концерт, който сбъдна тийнейджърската ни фантазия да забележим онлайн една избрана тайфа. Ще се сетим за най-вкусните филии с розови домати и сирене, които хапваме изгладнели, изкачвайки оня връх.
Thinkstock
И всички тези мемоари ще са се случили, до момента в който сме правили какви ли не други проекти. Докато сме бързали, до момента в който сме се чудили дали ще успеем, дали сме задоволително положителни, дали не сме засегнали нечие его, дали не трябва да се потвърждаваме малко повече, дали не си оставяме прекомерно доста време за дишане.
Не съм от хората, които желаят да се акцентират непременно, навирайки личността си в носа на всеки.
Ценното не е в шумотевицата и огромните приказки и се веселя, че го осъзнах толкоз рано в живота си.
Сега такива хора са ми просто смешни.
Thinkstock
Ето за какво взех решение, че към този момент нямам време за никакви нелепости. Не мога да си разреша лукса да изгубвам времето си с несъответствуващите хора, на несъответствуващите места, насилвайки се да харесам някого или да се харесам на някого, с цел да получа това, което желая. Тези игри в никакъв случай не са били за мен.
Склонена глава, сабя не я сече, само че склонена глава в никакъв случай не вижда какъв брой е хубав хоризонтът.
Предпочитам да имам небосвод, в сравнение с единствено тук и в този момент. Защото това тук и в този момент може да рухне за момент, а хоризонтът, той в действителност е безконечен.
Не че идва краят на света или нещо сходно. Просто от толкоз работа, грижи, паники, страхове, напъни да не изпуснем нещо или някого, не ни остана време да живеем, но същински да живеем.
Когато сме млади, имаме чувството, че времето като че ли е спряло. То е една странна за нас големина, която крета едвам, едвам и имаме чувството за безкрайност. Но минем ли една избрана възрастова граница (която е друга при всеки), времето стартира да фучи край нас като бърз трен и даже не ни оставя опция да си поемем мирис.
Ето за какво желая да оставя време за себе си, до момента в който към момента мога да вдишвам умерено, с цялостни гърди. Един ден няма да си спомняме до какъв брой сме стояла в офиса в четвъртък вечер, няма да си спомняме на какъв брой мейла сме дали отговор, какъв брой пъти са ни ядосали, дали сме взели в точния момент облеклата от химическото или детето от детската градина.
Един ден ще си спомняме с боязън в стомаха тези дребни моменти, около които профучаваме сега. Ще се сетим по какъв начин слънцето залязваше в онази топла италианска вечер, а последните му лъчи се отразяваха в прозорците на терасата. Ще си спомним по какъв начин въздухът ухаеше на дъжд и мокра пръст сега, в който любовта ни хвана за ръка за първи път. Ще си спомним какъв брой демонски горещо беше на оня концерт, който сбъдна тийнейджърската ни фантазия да забележим онлайн една избрана тайфа. Ще се сетим за най-вкусните филии с розови домати и сирене, които хапваме изгладнели, изкачвайки оня връх.
Thinkstock И всички тези мемоари ще са се случили, до момента в който сме правили какви ли не други проекти. Докато сме бързали, до момента в който сме се чудили дали ще успеем, дали сме задоволително положителни, дали не сме засегнали нечие его, дали не трябва да се потвърждаваме малко повече, дали не си оставяме прекомерно доста време за дишане.
Не съм от хората, които желаят да се акцентират непременно, навирайки личността си в носа на всеки.
Ценното не е в шумотевицата и огромните приказки и се веселя, че го осъзнах толкоз рано в живота си.
Сега такива хора са ми просто смешни.
Thinkstock Ето за какво взех решение, че към този момент нямам време за никакви нелепости. Не мога да си разреша лукса да изгубвам времето си с несъответствуващите хора, на несъответствуващите места, насилвайки се да харесам някого или да се харесам на някого, с цел да получа това, което желая. Тези игри в никакъв случай не са били за мен.
Склонена глава, сабя не я сече, само че склонена глава в никакъв случай не вижда какъв брой е хубав хоризонтът.
Предпочитам да имам небосвод, в сравнение с единствено тук и в този момент. Защото това тук и в този момент може да рухне за момент, а хоризонтът, той в действителност е безконечен.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ