Здравейте, приятели! От малък град съм, затова ще сменя имената,

Здравейте, другари! От дребен град съм, по тази причина ще сменя имената, с цел да не ме познаят. Ще се нарека Кристияна, на 40 година съм, само че се усещам все едно съм на 70. Израснах в прелестно семейство, в което царяха обич и успокоение, и имах щастливо детство. След завършването на гимназията се омъжих за Павел, с който бяхме гаджета 2 година, и скоро след сватбата забременях. Родих здрав и хубав наследник и всичко беше наред. Но свекърва ми доста стартира да се меси в връзките ни. Тази жена ме мразеше, защото не бях от богато семейство, и непрестанно настройваше Павел против мен. Стигна се до такава степен, че един ден той ме удари, и то пред сина ни.

Детето тогава беше едвам 6-годишно и доста се стресира, тъй като не беше привикнало да вижда подиуми на принуждение. Дадох си сметка, че не мога да го подлагам и отсега нататък да става очевидец на такива разправии. Знаех, че мъж посегне ли един път на жена си, ще продължи да го прави и по-нататък, по тази причина се изнесох.

Взех единствено сина си и облеклата си, а на другия ден подадох молба за бракоразвод. Отидох при татко си, който живееше самичък с тъгата си по умрялата ми неотдавна майка. Преди бях спестявала на родителите си неприятностите, които имах с Павел и майка му, тъй като не желаех да ги безпокоя, само че в този момент описах всичко на баща. Той доста се разтревожи и от терзание два месеца по-късно получи тежък мозъчен инсулт и си отиде от този свят. Така останах сама с детето си. Чувствах се толкоз безпомощна, че желаех да умра, и бях на ръба да се срина. Събрах обаче сили, подвигнах глава и в името на сина си започнах битка за битие. С неголямата си заплата плащах сметките, осигурявах храната, купувах дрешки за дребния, който растеше бързо като гъбка. Бившият ми брачен партньор въобще не се интересуваше от него – има ли потребност от нещо, дали е здрав. Аз обаче стисках зъби и си споделях: “Всичко ще се оправи, не може да съм чак подобен карък! ” Минаха няколко години, през които не поглеждах мъж, въпреки че имах претенденти. Не се усещах подготвена за нова връзка, тъй като бях доста засегната. Обаче каквото би трябвало да стане – става. Влюбих се в собствен сътрудник, който беше разведен като мен. Може и да не ми повярвате, само че с Иво по този начин си допаднахме, че се чувствахме напряко като младежи. Беше доста красива и сантиментална връзка. Иво отделяше внимание и на сина ми, за което му бях доста признателна. Той също имаше дете – щерка, само че тя не го поглеждаше, макар опитите му да се сближат.

След към година взехме решение да се съберем, само че без брак, тъй като и двамата бяхме опарени и засегнати от някогашните си половинки. Живеехме при него и бяхме доста щастливи. Междувременно се наложи да продам жилището на родителите си, тъй като на брат ми му трябваха пари, а двамата с него бяхме равностойни наследници. Моя дял вложих в ремонт и замяна на мебелите и уредите в дома на Иво. После за година и половина заминахме на работа в чужбина. Живеехме си прелестно и нищо не деляхме на мое и твое, тъй като доста се обичахме. Мислех си, че най-сетне и на мен ми се е усмихнал шансът, но както хората са споделили – доста хубаво не е на хубаво. Годините минаваха, синът ми порасна, само че пристигна рецесията. Съкратиха Иво от работа и той одобри това доста тежко. Милият, въпреки че аз работех, доста се тревожеше по какъв начин ще изкараме зимата, тъй като през лятото по-лесно се намира работа. Дори замисляхме отново да заминем за чужбина. Докато търсехме разновидности, пристигна най-страшният ден в живота ми. Обадиха ми се, че любовта на живота ми, моята опора, е в болничното заведение в безпомощно положение – в кома след солиден инсулт.

Отиде си моето слънчице единствено на 45 година и аз още веднъж останах сама. Този път обаче без дом, без пари и без вяра. В този момент всичко, което бяхме градили дружно, се сгромоляса пред очите ми. Иска ми се да изкрещя: “Върни се, обич моя! ” Ала той не ме чува. Това се случи преди няколко месеца. Не ме питайте по какъв начин съм изкарала зимата. Благодарна съм, че имам малко, само че същински другари, които ми оказват помощ ужасно доста. Дано Бог ги възнагради със здраве и шанс. В момента съм на дъното. Единствената ми вяра е да се стегна и още веднъж да си намеря работа отвън страната, а след това да изтегля и сина си, тъй като тук нищо не ме задържа към този момент, с изключение на гроба на моята обич и благите ми другари. Молете се за мен, нека да изплувам и още веднъж да видя слънцето!

Инфо: izvanredno