“Здравей, Захари! Бих искала да те попитам нещо… Какво мислиш

“Здравей, Захари! Бих желала да те попитам нещо… Какво мислиш — на българите омръзнахме ли им? Виждам мнения в обществените мрежи. Толкова ненавист. Шокирана съм… Заради това, че сме работливи, че реализираме успехи… Мислят ли, че нещо им лишаваме? Има ли бъдеще за нас тук, за нашите деца? ”

Доплака ми се, почтено.

Седнах, писах, трих, пробвах да обясня, че огромна част от тези мнения са на ботове, на платени сметки и т.н… Че болшинството от българите сме с положително отношение към украинците, само че ние сме по-тихо болшинство, до момента в който мразячите са малцинство, кресливо, жестоко и координирано. И са главно ботове, а не хора.
След малко получих отговор — “един от тези цялостни с ненавист мнения е от класната на щерка ни. ”
И показа, че преди края на образователната година учителката е пускала съветски песни на телефона си, питала я е дали ги харесва. И била единствената учителка, която сложила по-ниска от отлична оценка на детето.
Нямаше какво да отговоря. Ако видите това момиченце — постоянно засмяно, мъдро, пламенно, несъмнено гимнастичка...

А ми се желае да кажа толкоз доста неща на тази украинска майка, напуснала Киев.

Но какво да кажа? Че този неуспех на българската държавност през днешния ден е резултат от неуспеха на българския групов дух, публичен морал, национална съвест? Че е резултат от негативния асортимент от 90-те години насам — най-противните да се пласират най-отпред! Да управляват, да командват, да съдят, да разполагат...

Какво се случи с работливия, честния, гостоприемния българин? Какво се случи с положителното?

Да не можеш да различиш вярно от неверно, хубаво от грозно, положително от зло? Да не можеш да кажеш кой е крив кой е прав?!

Ами за какво сме имали Ботев, бе хора? Защо това малко украинско дете учи наизуст Ботев и го рецитира по-добре от мен?! За да го тормози учителката му с съветски частушки?

Защо Левски е скитал несретник по села и паланки, за какво е висял на бесилото, за какво се е жертвал?! За да не можете през днешния ден да различите принудител от жертва? Защо сме имали Вазов, за какво Захари Стоянов е бил и бунтовник и пандизчия и Председател на Народното събрание? Защо Стамболов е вилнял против русоробите? Защо?

За да не можеш да различиш в 21-ти век положително от зло?

Аз преди в действителност мислех, че няма по-увреден човек от тоталитарния човек. Оказа се, че съм бил в илюзия. Има и всички ние живеем с него: пост-тоталитарния човек.

Човек, за който думи като чест, персонално достолепие, усърдие, родолюбие, старание, честност провокират ехидна усмивка.

Пост-тоталитарният човек знае, че всичко е бошлаф.

Пост-тоталитарния човек ненавижда да се труди, ненавижда съумелия, ненавижда забогателия, ненавижда “чуждия ”, ненавижда и роднините си (това със сигурност), а и не е ясно дали и себе си обича.

Пост-тоталитарният човек е форматиран по този начин — дай му някого да ненавижда.

Дали ще ненавижда евреи, дали украинци, европейци, черни, арменци, турци, американци, няма никакво значение. Другият му е отговорен.

Та, какво можех да кажа на украинската майка?

Какво, също така, че тези които ненавиждат украинците, в действителност ненавиждат повече нас, останалите българи.
Утешението ми е, че сме повече от тях. И не ненавиждаме като тях. (Или най-малко не би трябвало.)

Утешението ми е, че в действителност България е превъзходно място за живеене, което аз съм избрал най-съзнателно за себе си и фамилията си и нямам никакво желание да оставям на мразячи.
България е моето благосъстояние от невероятни хора, другари, благоприятни условия, ентусиазъм и обич.
Но груповият неуспех — политически и публичен — си остава неуспех.

Не знам по какъв начин би трябвало да се продължи.

 

Захари Карабашлиев, Фейсбук

Заглавието е на редакцията на ФрогНюз