Спи спокойно, великане*
Здравей, Бояне,
Странно е. Пиша ти за повторно, без да те познавам. Това по-скоро се трансформира в имагинерен диалог с теб и частично със самия мен.
Не те познавах, бил съм на няколко твои презентации и съвсем постоянно най-после оставах с горчив усет в устата. Понякога думите ти звучаха пренебрежително, прекомерно самонадеяно, даже бих споделил цинично. Ала в действителност не знам. Странна порода сте алпинистите. Своего рода особняци, които ние елементарните хора мъчно разбираме.
Но знаеш ли, Бояне, истината е, че ти се възхищавах. Колко вечери стоях в дребната си квартира, а в действителност обикалях целия свят. Тръгвах от базови лагери, проправях пъртини с теб, бях там, когато сваляше обувките си, с цел да разтриеш замръзналите си крайници, любувах се на магичните изгреви над Хималаите, а вечер стоях безсънен в палатката и слушах по какъв начин разговаряш със тишината. Но знаеш ли, имах един изключително обичан миг, който караше цялото ми създание да настръхва. Онзи миг, в който развяваше българското знаме високо над облаците. Тогава, сигурен съм, че даже и боговете настръхваха.
Ала ти най-добре знаеш, какъв брой оскъдни сме пред могъществото на планината. Тя взема решение, не ние, дали ще ни допусне да вървим по снагата й, да допираме белезите й, да доближаваме върховете й. Не да ги покоряваме! И ти надълбоко в себе си знаеше, че може би един ден планината няма да те пусне надолу, ще те помилва и остави вечно в своята ледена прегръдка. Този ден за жалост пристигна. Дали това е орис, можем единствено да гадаем. Но за друго ти пиша. За онази другата порода хора, тези, чиито души са от дълго време изгубени.
Когато новината се появи, вулканът изригна. Започнаха подигравките, обидите, „ способените “ отзиви. Традиционните постове за бедните пенсионери, за болните деца, за това, че в действителност има толкоз нуждаещи се хора, а ни занимават с един соросоид, с един диабетик, който по своя воля е тръгнал по баирите и разумно е умрял.
Стана ужасно. Помията заля всичко. Мъчно ми е. Толкова ми е мъчително, че сърцата ни са сковани от завист. Няма по какъв начин да помогнем на всички. Но за какво си толкоз значим, Бояне? Защо би трябвало да помогнем на теб? Защо би трябвало да плащаме на хеликоптери да те търсят? Защо би трябвало да отваряме дарителски сметки? Онези 100 000 $ не оставят дребните душици да спят.
И по този начин измежду нощ те стават и включват своите компютри. После пишат в търсачката Боян Петров и прочитат първите две фрази (все отново би трябвало да схванат кой си, с цел да започнат).
„ Боян Петров е български зоолог, еколог, спелеолог и планинар, работещ в Националния природонаучен музей при Българска академия на науките в София. Към 2017 година той е българският височинен планинар с най-вече изкачени върхове над 8000 метра, общо 10. “
Ала в действителност, Бояне, ти си един наивник. Защото, Бояне, ти не почиваш лятото в Гърция, ти не си на Тасос, Закинтос или Лимнос, ти си на Броуд Пик, К2 или Нанга Парбат. Какъв ти е казусът, бе човек?
И тези симпатяги, пишат ли, пишат. Няма неприятно. Лошото е, че в никакъв случай няма да схванат какъв човек стои зад твоето име. Иронично те назовават народен воин и лимитираните им мозъци изпитват същинска приятност от тази по този начин сполучлива смешка. Те се смеят, а след това си пускат „ същинските “ национални герои. Онези от ВИП Брадър.
И нищо няма значение, Бояне. Нито, че си популяризирал България по целия свят, нищо, че си първият диабетик в света, който доближава 10 от най-високите върхове в света без О2, без шерпи, постоянно правейки пъртина за тези след него. И огромна работа, че някой си Райнхолд Меснер ти е изпратил видео привет за това, че си изкачил три осемхилядника за по-малко от 100 дни. Това е нищо, Бояне. Ако знаеш, те какво могат.
Аз не съм планинар, не съм катерач, даже не станах футболист, макар, че се занимавах дълго време с футбол. И въпреки всичко те разбирам. Хора като теб се усещат свободни единствено горе в планината, надалеч от всичко и всички. Това е един необикновен тип независимост, тази, в която постигаш нирвана.
Но също по този начин, това е храна за душата, хубост, която гали очите и мемоари, в които като че ли се раждаш още веднъж. И по този начин се поражда оня мощен блян, да бъдеш там, както птицата копнее за небе. Сам със себе, да чуваш по какъв начин снега хруска под краката ти и на никое място към тебе да няма жива душа. Колко красиво и ужасно, какъв брой величествено и пагубно?
За доста хора това е полуда, непростим риск, нелепост. Но е мъчно да им обясниш, знам, знам, че е толкоз мъчно. Това е нещо, което би трябвало да усетиш със сърцето си, няма по какъв начин да го предадеш с думи, колкото и красиви да са те.
Но има хора, които схващат. Има хора, които поддържат и най-важното има хора, които те изпращат всякога със свити сърца, но въпреки всичко пускат ръката ти, тъй като знаят, какво значи за теб това. Това, Бояне са хората от твоето семейство. И през днешния ден, когато прочетох думите на щерка ти, разбрах. Разбрах, че оттатък тъгата и страданието има нещо доста по-голямо и мощно.
„ Той e там, където постоянно е желал да бъде – в планината “ – това споделя твоята щерка. Колко болежка и мощ единствено в няколко думи. Едвам въздържам сълзите си. Върнах се толкоз години обратно, към едни други думи, които също накараха цялото ми създание да настръхне, да има вяра, да се моли, въпреки да знае, че всичко към този момент е от дълго време изгубено:
„ Ице, ти си огромен мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ОК, към тебе тичат хора. Моля те, не заспивай! НЕ ЗА-СПИ-ВАЙ!!! “
Ала, Христо заспа вечно. Малко откакто се срещна с Богинята майка. Първият български планинар изкачил Еверест – самичък и без О2.
Боян също заспа. Някъде под Шиша Пангма. Първият български планинар изкачил 10 осемхилядника – самичък и без О2.
Представям си и двамата в оня миг преди последния им мирис да издиша живота. Спокойни са очите им, гледайки към върха. Лека усмивка стопля за последно замръзналите им лица. Щастливи са.
Планината покрива с бяла мантия телата им. После им отдава чест. Слънцето се спуска постепенно към своето скривалище. Като митично страшилище, което би трябвало да поспи преди още веднъж да покаже своята мощност. Нощта идва нежно на пръсти. Звездите са толкоз близо. Сякаш може да ги докоснеш с ръка. Красиво е. Красиво и толкоз безшумно.
Спете, великани. Спете умерено. Ние ще разкажем вашата приказка…
*Автор: Йордан Кроснаков
