В пещерата. Страх ме е, но продължавам
" Завършил " курса в един от огромните софийски клубове, занимаващи се с рискови спортове, завързал нови познанства с готини хора, по странни стечения на събитията попаднах на " шепа безумци ", заели се със задачата да " освобождават " мозъци от оковите на консуматорското всекидневие, в което сме впримчени.
За тези от вас, които не знаят, Боснек се намира на има-няма 30 километра от София. А там е
Духлата - най-дългата пещера в България.
Малко втурване, завой надясно, хоризонтална изложба, забиващи се в коленете дребни, остри и мокри камъчета. Това е началото на моето първо огромно вървене в пещера. След няколко метра болката в коленете ми подсказва, че е време за нова тактика за напредване - патешко вървене, комбинирано с пълзене вид Spiderman, единствено дето по пода. Осветлението на групата ни се състои от 3 карбидки и 2 Zoom-чета. Двамата с ел. осветлението бяхме по средата на карбидките... това, което се пробвам да ви кажа, е, че беше доста ярко. А другояче в пещерата е цялостен мрак.
И абсурд - със затворени очи е по-светло, в сравнение с с отворени.
В първите метри всичко в близост е кафяво и някак си студено и недружелюбно, само че колкото повече човек навлиза в Духлата, толкоз повече тя го приема и толкоз по-уютно и топло става, възприятието за принадлежност към Пещерата от ден на ден те превзема... Невъзможно е за мен да пресъздам маршрута, по който минахме, пък и не ми е това задачата. Не че не разпитвах при всяка комфортна опция къде сме. Последното нещо, което съумя да ми влезе в главата, бяха имената. Движение напред. Трудно е за елементарен човек да поеме и осъзнае всичко, което става към него.
В един миг лазиш по стомах, в идващия се катериш, след това пък би трябвало да се спуснеш по кална канара, по-късно се завираш с краката напред в цепка от другата страна, на която би трябвало някак си да не се изръсиш, тъй като е към 2 метра високо, провираш се през тесняци*, през които каската едвам минава, търкаляш се встрани из необятните галерии, с цел да пестиш сили, заклещваш се сред две стени и драпаш някак нагоре, отново заклещен се спускаш по вертикален комин, който заплашително криволичи надолу... и след това отново изначало.
Тотална независимост. Знам, че звучи неуместно - независимост под хиляди тонове канара или пък провирайки се в някой тесняк?! Ами къде остана безкрайното синьо небе или пък губещото се в хоризонта море? Свободата е в това да търсиш колкото можеш и колкото искаш. Да джапаш в подземна река, да се спускаш в следващата бездна, да провериш какво има след криволичещия меандър.
