Българският ГУЛАГ! Още мрачно петно на комунистическия режим
Затворът в Белене е един от най-известните и спорни обекти в българската история, обвързван с интервала на комунистическия режим.
Създаден е на 27 април 1949 година по време на ръководството на Българската комунистическа партия.
Първоначално той е предопределен за политически пандизчии, които са били задържани поради опозиционна активност против режима. Там са заточвани и избивани политически съперници, земеделци, висши военни, духовници, лекари, учители и още, и още. В непосредственост до него, на о. Щурчето, е основан и женски концлагер.
Първите лагеристи са 300, като за доста къс интервал те стават над 2 000. В Белене са лежали над 20 000 души и част от тях за останали вечно в безимените си гробове на о. Персин.
Някои от известните пандизчии в Белене са последният български министър председател преди комунистическия прелом Константин Муравиев, както и политикът Стойчо Мошанов. Лагерът се управлява от Държавна сигурност. Около 10 % от всички пандизчии в Белене умират.
Подобно на ГУЛАГ в Съветския съюз, местоположението на Белене е определено по този начин, че да не се вижда.
Той е построен в покрайнините на страната, на остров на река Дунав. Дори и някой да успее да избяга от острова, единственото място, където може да отиде, е комунистическа Румъния – откъдето ще бъде върнат.
През годините пандизът става знак на репресиите и тежките условия, при които са държани пандизчиите. Много от тях са подложени на физическо и психическо принуждение, в това число мъчения и изолираност. Затворът е прочут със своите сурови условия, в това число липса на съществени медицински грижи и храна.
В решението на Централен комитет на Българска комунистическа партия от 1951 година се споделя, че на въдворяване подлежат „ лица, които не могат да бъдат съдени по елементарния ред поради политически или държавни аргументи ”.
Затворът е закрит на 5 септември 1953 година, само че е възобновен след Унгарското въстание от края на 1956 година и още веднъж е закрит на 27 август 1959 година, макар че скрито продължава да действа най-малко две години по-късно. Лагерът още веднъж отваря по време на така наречен Възродителен развой, когато там са затваряни стотици помаци и турци.
Сабри Искендер е един от създателите на съпротивителното придвижване против асимилационната акция.
Лежи в Белене през 1985 година „ Бях тук, тъй като бях турчин и защитавах своя генезис. Бях в единична килия. 111 дни “. След освобождението му е качен на трен и изпратен в Турция. Сейдали Акгюн прекарва пет години в Белене, където татко му е бил затворен през 1954 година „ Доведоха ни в Белене, тъй като бяхме турци и мюсюлмани. Бях заставен да се кръстя в Дунава, само че в никакъв случай не се отхвърлих от вярата и идентичността си. Бях като зложелател в родината си “.
През април 1986 година арестуваните афишират гладна стачка, която продължава 30 дни.
В началото на множеството от лагеристите са освободени от „ Белене ” и са интернирани в разнообразни региони на страната.
След краха на комунистическия режим в България през 1989 година „ Белене ” се трансформира в място за памет на жертвите на лагерите по времето на ръководство на Българска комунистическа партия.
Днес, над останките на лагера, се издига незавършен монумент на жертвите на режима там.
Автор: SafeNews
Още вести четете в: България, Живот, Темите на деня За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News