Защото богат е онзи, който умее да направи щастливи тези,

Защото богат е оня, който умее да направи щастливи тези, които обича даже и с дребното, което има!

Вчера, в късния следобяд в Лозенец, се случи нещо, което ме трогна. Беше към оня необикновен час, когато денят към този момент се готвеше да си тръгне, а морето беше бурно и мистично и като че ли ставаше по-дълбоко, по-тъмно, само че и по едно и също време някак и по-тихо. Небето бе чисто, само че имаше вятър, който носеше хладни струи въздух, които като че ли напомняха, че лятото не е постоянно. Плажът беше към този момент съвсем запустял. 

Моето семейство реши да се разноски в града, тъй като не им беше топло, с цел да плажуват, само че аз останах. Винаги съм бил подобен - не мога да се откъсна от морето, когато съм при него. То ми е като остарял другар, който не искаш да напускаш даже за малко. Лежах на пясъка, слушах ритъма на вълните, оня безконечен, еднообразен глас, който постоянно споделя повече от всички думи, и мечтаех. Тогава на няколко метра от мен забелязах семейство, което незабавно притегли вниманието ми. 

Мъж и жена на към трийсет и пет, може би четиридесет години; и две деца, може би на към 10. Те не бяха като останалите туристи. Нямаха чадъри, шезлонги, хладилни чанти, кърпи с ярки шарки. Вместо това бяха постлали единствено елементарен бял чаршаф, който вятърът леко надигаше в ъглите. Облеклото им бе непретенциозно, лицата леко загорели, само че не от нехайно печене на слънце, а от оня тен, който идва от работа под намерено небе. В очите им имаше отмалялост, само че имаше и нещо друго. Нещо безшумно, прикрито, съвсем свято, което не се забелязваше на пръв взор. През множеството време гледах към морето, само че слухът ми улови гласа на дамата. Не желаех да слухтя, само че думите бяха толкоз близо, че нямаше по какъв начин да ги пропусна: “Ето, видя ли - сподели тя на мъжа си, - доведохме и ние децата на море. Не за всичко са нужни доста пари. А има и душ на края. После ще може да се измием дори и със сладка вода. ”

В този миг нещо се сви в гърдите ми. Толкова просто изречение, а в него - цялостен живот. 

Представих си по какъв начин са възнамерявали този ден, по какъв начин са събирали пари за пътя, по какъв начин са спестявали от друго, по какъв начин са се ограничавали, по какъв начин са обмисляли къде да седнат, по какъв начин са се вълнували, че ще прекарат тези няколко часа, които за тях бяха толкоз скъпи. Погледнах към децата. Те тичаха по пясъка, гонеха се и се смееха с оня чист, бистър детски смях, който не познава позор или ангажименти. За тях това море беше парадайс. А за родителите им - сбъднато заричане. Може и да ви прозвучи малко завладяно, само че, повярвайте ми, чаршафът на тези хора ми се стори най-красивото място на плажа. Там нямаше улеснения, нямаше лукс, само че имаше нещо по-голямо. Имаше невзискателност, взаимност, обич и чиста наслада. Радост, че въпреки и за малко, са съумели да дадат на децата си спомен, който щеше да остане в тях вечно.

Погледнах още веднъж към вълните. Те като че ли нашепваха, че морето е за всички, че не го купуваш с пари, а го усещаш със сърце и, че най-ценните мигове постоянно са най-скромните. А когато си потеглиха и по пясъка останаха единствено следите от стъпките им, в мен се появи една мисъл, която към момента не ме напуща: богат е не оня, който има доста, а оня, който умее да направи щастливи тези, които обича даже и с дребното, което има!

(Бяха легнали някъде зад табелата със знака “Забранено за кучета ”)

Мартин Ралчевски е православен набожен публицист и сценарист. Заглавието е на редакцията