Манол Глоишев: И пак за националния празник… frognews.bg
Защо не Трети март?
Защото съветското принуждение и агитация го похабиха. Никой не е по-голям зложелател на съветското въздействие у нас от самата Русия, изключително откогато стартира сегашната война. Иначе самият Трети март не е неприятна историческа дата. Може или по-точно можеше да се празнува. Може би не чак като най-важния, като националния ни Ден. Но като един от формалните празници. Е, към този момент не може. Свърши тая. Просто всичко, обвързвано с Русия – от брезичките и мечките през литературата, та до вицовете – към този момент е омърсено с мириса на украинска кръв. Стига ни толкоз. То стана срамно.
Малко история
Трети март е сантиментална дата, само че тя не е нито датата на мира сред Османската и Руската империя, нито датата на основаването на модерната българска страна. И още повече – Трети март не е Денят на нашата Независимост. Това е просто денят, в който османските и съветските дипломати подписват помирение, след което стартират действителните договаряния за мир. Руско-турската война от 1877-78 приключва с берлинския контракт от 1 юли. А модерната българска страна е учредена с приемането на Търновската конституция на 16 април 1879. Тази страна в началото не е самостоятелна, тъй като и по Санстефанския текст на примирието, и по действителния Берлински контракт нашето Княжество е под краткотрайна съветска окупация и под официална взаимозависимост от Османската империя. Независимост в цялостния смисъл България си издейства едвам на 22 септември 1908 година, трийсет години след Руско-турската война и Берлинския контракт. Може ли едно помирение сред две империи да бъде народен празник на трета страна, учредена на по-късна дата?
Ние сме своя лична нация
Българи сме. Стара европейска корона. Има ни на Балканите най-малко от седми век. Името ни евентуално е още по-старо. Ние не сме руснаци. По времето, когато България към този момент е била районна мощ, още не е имало никаква Русия. Не се дефинираме посредством непозната страна. Ние сме – дано прозвучи горделиво – нещо исторически доста повече. Може и тогавашните ни далечни прародители да са имали за малко средновековна империя, само че в никакъв случай не сме били колонизатори и унищожители. Не сме тръгнали да превземаме десетки нации. В модерната си история постоянно сме желали единствено своето. Не сме „ освобождавали “ непознати нации, с цел да им държим след това сметка по над 140 години.
Полша, Литва, Украйна, Сибир, централноазиатските нации и Кавказ не са били унизени от нас – нито Унгария или Чехословакия. Винаги сме гледали себе си и сме търсили съдружници, а не жители. Приели сме преследваните арменци, избавили сме избиваните евреи, научили сме се да живеем със своите турци. И с ромите си ще се научим отново да живеем, пък и те – с нас. Ние сме по едно и също време античен и (знам, че това е позабравено) човечен народ с по-скоро свободолюбиви и човечни обичаи, а не някаква орда, която се бие в гърдите с измислено великолепие. При нас величието е умерено, само че действително. Шегуваме се с претенциите на македонските си братовчеди, от време на време даже им се ядосваме. Но не им нахлуваме в страната, нали? Хора сме. Няма нищо по-добро от това. Тогава за какво да се дефинираме посредством празник в чест на непозната империя? Нямаме ли нещо свое?
Има ли смисъл да се сменя националният празник?
Да, има. Това не е някаква повърхностна работа. Символите, жестовете, формалният език, знамето, националният роман са значими неща. Те моделират действителността. Всеки образован народ знае това и деликатно сортира тези неща. От тях зависи по какъв начин хората ще мислят за себе си. Ние не сме някакво си там племе, а съвременна, цивилизована нация. Или най-малко би трябвало да си възстановим това самочувствие. Ние сами дефинираме кои сме. Така че – да, наше право е (и то е единствено наше, а не на който и да било чужденец) да си определим каквато желаеме историческа дата за народен празник.
Само националният празник ли?
Не. България прекомерно доста наподобява на някаква съветска колония. Имаме прекомерно доста улици с съветски имена и прекомерно доста руски монументи. При това тези руски монументи не са просто руски – те са и комунистически, а комунизмът у нас е разгласен за незаконен режим с умишлен, въпреки и пожелателен закон. Редно е у нас еднообразно да са неразрешени знаците на всички тоталитарни режими – както нацисткия, по този начин и комунистическия. Тоест имаме много обекти за почистване и много имена за промяна. За над 140 години всички тези Дондуковци, Игнатиевци, Гурковци, Александър Невсковци и Скобелевци не ни донесоха нищо положително. Вече можем да се отървем от тях. Имаме свои герои и светци, напълно не по-лоши, а дори и по-добри.
Шести септември?
Съединението е прелестна дата, чисто българска работа. Много е подобаващ за народен празник. Чисто прочувствено може би е най-романтичната и привлекателна дата в нашата съвременна история.
Двайсет и втори септември?
Истинският Ден на Независимостта, 22 септември 1908, когато България изкусно се изтръгва от последните остатъци от васалски отговорности към разпадащата се Османска империя. Датата щеше да е доста подобаваща за наш първи по значение измежду формалните празници, т.е. в действителност за народен празник, само че за жалост не е задоволително известна. Повечето хора към момента не са наясно каква е тази Независимост и за какво е трийсет години след началото на модерната ни страна. Следователно жителите би трябвало да бъдат просвещавани, а в това време би трябвало да се намерения за друга, по-тачена дата.
Трети март… само че 1918?
Забавна концепция, само че нищо повече. На 3 март 1918 Съветска Русия подписва Брест-литовския кротичък контракт, с който признава провалянето си от обединените сили на България, Османска Турция, Австро-Унгария и Германия. Приятно за нас историческо събитие, само че по-скоро нищожно. Същата есен България капитулира пред силите на Антантата и Брест-литовският контракт е анулиран. Пък и не може една краткотрайна победа над някакви си там варвари да дефинира такава горда и антична нация като нашата. Ние такива сме ги побеждавали е-хе, още от Светославтертерово време. Самоопределяме се по по-велики събития.
Двайсет и четвърти май?
Великолепна концепция! Най-сетне един празник без връзка с политиката, а с цивилизацията! Денят на нашата култура, на нашия език заветен, на нашата книжовност и литература! Какво по-хубаво и какво по-трайно? Преди календарната промяна този празник се е чествал на 11 май, през днешния ден сме го преместили на 24-и, само че всъщност си е същият Ден.
Ама светите брата Кирил и Методий не били българи, но тя кирилицата била трансформация на гръцката писменост, но чехите, словаците и други нации също почитат двамата солунски братя… добре. И какво от това? Самият 11 или 24 май си е чисто наш празник, въведен е още през Възраждането и над 90% от българите го обичат откровено. Дори и недотам грамотните – а това е много обнадеждаващо. Кирилицата отново си остава българско откритие (да, благи македонски братовчеди, само че не страдайте, позволяваме ви да я ползвате по ваш си начин), въведено от учениците на Кирил и Методий в Първото българско царство. Ама славянската култура… е, отлично, българите са създали нещо за просвещението на множеството славянскоговорящи нации, това е наша заслуга а не минус. Би било прелестно за многообразие да се гордеем с нещо, което нашите прародители са направили в интерес на половин Европа. Ама този празник се бил чествал дори и в Русия? Добре, това може да значи, че нещо човешко може би е останало даже у тъжните жители на следващия московски деспот.
Кирилицата не е държавен списък, че да ни я отмъкнат. Нека и те честват, просто празникът си е български. Дори не е нужно да им търсим отчисления за авторски права. Свикнали сме какви ли не съмнителни страни да си присвояват фрагменти от нашата история и просвета, а тя все не се свършва.
Докато умните се наумуват…
Най-сетне, министър-председателят Денков се е сетил първо за 24 май и е в позиция да го предложи на Народното събрание. Ами отлично. Да не губим повече време, с цел да не вземе да си остане похабеният и намирисващ на съветски империализъм 3 март. Вечна им памет на светите Седмочисленици и дайте да се поздравим с „ Върви, народе възродени “. Впрочем, чудесна ария за народен химн.
За ФрогНюз
Манол Глишев
Защото съветското принуждение и агитация го похабиха. Никой не е по-голям зложелател на съветското въздействие у нас от самата Русия, изключително откогато стартира сегашната война. Иначе самият Трети март не е неприятна историческа дата. Може или по-точно можеше да се празнува. Може би не чак като най-важния, като националния ни Ден. Но като един от формалните празници. Е, към този момент не може. Свърши тая. Просто всичко, обвързвано с Русия – от брезичките и мечките през литературата, та до вицовете – към този момент е омърсено с мириса на украинска кръв. Стига ни толкоз. То стана срамно.
Малко история
Трети март е сантиментална дата, само че тя не е нито датата на мира сред Османската и Руската империя, нито датата на основаването на модерната българска страна. И още повече – Трети март не е Денят на нашата Независимост. Това е просто денят, в който османските и съветските дипломати подписват помирение, след което стартират действителните договаряния за мир. Руско-турската война от 1877-78 приключва с берлинския контракт от 1 юли. А модерната българска страна е учредена с приемането на Търновската конституция на 16 април 1879. Тази страна в началото не е самостоятелна, тъй като и по Санстефанския текст на примирието, и по действителния Берлински контракт нашето Княжество е под краткотрайна съветска окупация и под официална взаимозависимост от Османската империя. Независимост в цялостния смисъл България си издейства едвам на 22 септември 1908 година, трийсет години след Руско-турската война и Берлинския контракт. Може ли едно помирение сред две империи да бъде народен празник на трета страна, учредена на по-късна дата?
Ние сме своя лична нация
Българи сме. Стара европейска корона. Има ни на Балканите най-малко от седми век. Името ни евентуално е още по-старо. Ние не сме руснаци. По времето, когато България към този момент е била районна мощ, още не е имало никаква Русия. Не се дефинираме посредством непозната страна. Ние сме – дано прозвучи горделиво – нещо исторически доста повече. Може и тогавашните ни далечни прародители да са имали за малко средновековна империя, само че в никакъв случай не сме били колонизатори и унищожители. Не сме тръгнали да превземаме десетки нации. В модерната си история постоянно сме желали единствено своето. Не сме „ освобождавали “ непознати нации, с цел да им държим след това сметка по над 140 години.
Полша, Литва, Украйна, Сибир, централноазиатските нации и Кавказ не са били унизени от нас – нито Унгария или Чехословакия. Винаги сме гледали себе си и сме търсили съдружници, а не жители. Приели сме преследваните арменци, избавили сме избиваните евреи, научили сме се да живеем със своите турци. И с ромите си ще се научим отново да живеем, пък и те – с нас. Ние сме по едно и също време античен и (знам, че това е позабравено) човечен народ с по-скоро свободолюбиви и човечни обичаи, а не някаква орда, която се бие в гърдите с измислено великолепие. При нас величието е умерено, само че действително. Шегуваме се с претенциите на македонските си братовчеди, от време на време даже им се ядосваме. Но не им нахлуваме в страната, нали? Хора сме. Няма нищо по-добро от това. Тогава за какво да се дефинираме посредством празник в чест на непозната империя? Нямаме ли нещо свое?
Има ли смисъл да се сменя националният празник?
Да, има. Това не е някаква повърхностна работа. Символите, жестовете, формалният език, знамето, националният роман са значими неща. Те моделират действителността. Всеки образован народ знае това и деликатно сортира тези неща. От тях зависи по какъв начин хората ще мислят за себе си. Ние не сме някакво си там племе, а съвременна, цивилизована нация. Или най-малко би трябвало да си възстановим това самочувствие. Ние сами дефинираме кои сме. Така че – да, наше право е (и то е единствено наше, а не на който и да било чужденец) да си определим каквато желаеме историческа дата за народен празник.
Само националният празник ли?
Не. България прекомерно доста наподобява на някаква съветска колония. Имаме прекомерно доста улици с съветски имена и прекомерно доста руски монументи. При това тези руски монументи не са просто руски – те са и комунистически, а комунизмът у нас е разгласен за незаконен режим с умишлен, въпреки и пожелателен закон. Редно е у нас еднообразно да са неразрешени знаците на всички тоталитарни режими – както нацисткия, по този начин и комунистическия. Тоест имаме много обекти за почистване и много имена за промяна. За над 140 години всички тези Дондуковци, Игнатиевци, Гурковци, Александър Невсковци и Скобелевци не ни донесоха нищо положително. Вече можем да се отървем от тях. Имаме свои герои и светци, напълно не по-лоши, а дори и по-добри.
Шести септември?
Съединението е прелестна дата, чисто българска работа. Много е подобаващ за народен празник. Чисто прочувствено може би е най-романтичната и привлекателна дата в нашата съвременна история.
Двайсет и втори септември?
Истинският Ден на Независимостта, 22 септември 1908, когато България изкусно се изтръгва от последните остатъци от васалски отговорности към разпадащата се Османска империя. Датата щеше да е доста подобаваща за наш първи по значение измежду формалните празници, т.е. в действителност за народен празник, само че за жалост не е задоволително известна. Повечето хора към момента не са наясно каква е тази Независимост и за какво е трийсет години след началото на модерната ни страна. Следователно жителите би трябвало да бъдат просвещавани, а в това време би трябвало да се намерения за друга, по-тачена дата.
Трети март… само че 1918?
Забавна концепция, само че нищо повече. На 3 март 1918 Съветска Русия подписва Брест-литовския кротичък контракт, с който признава провалянето си от обединените сили на България, Османска Турция, Австро-Унгария и Германия. Приятно за нас историческо събитие, само че по-скоро нищожно. Същата есен България капитулира пред силите на Антантата и Брест-литовският контракт е анулиран. Пък и не може една краткотрайна победа над някакви си там варвари да дефинира такава горда и антична нация като нашата. Ние такива сме ги побеждавали е-хе, още от Светославтертерово време. Самоопределяме се по по-велики събития.
Двайсет и четвърти май?
Великолепна концепция! Най-сетне един празник без връзка с политиката, а с цивилизацията! Денят на нашата култура, на нашия език заветен, на нашата книжовност и литература! Какво по-хубаво и какво по-трайно? Преди календарната промяна този празник се е чествал на 11 май, през днешния ден сме го преместили на 24-и, само че всъщност си е същият Ден.
Ама светите брата Кирил и Методий не били българи, но тя кирилицата била трансформация на гръцката писменост, но чехите, словаците и други нации също почитат двамата солунски братя… добре. И какво от това? Самият 11 или 24 май си е чисто наш празник, въведен е още през Възраждането и над 90% от българите го обичат откровено. Дори и недотам грамотните – а това е много обнадеждаващо. Кирилицата отново си остава българско откритие (да, благи македонски братовчеди, само че не страдайте, позволяваме ви да я ползвате по ваш си начин), въведено от учениците на Кирил и Методий в Първото българско царство. Ама славянската култура… е, отлично, българите са създали нещо за просвещението на множеството славянскоговорящи нации, това е наша заслуга а не минус. Би било прелестно за многообразие да се гордеем с нещо, което нашите прародители са направили в интерес на половин Европа. Ама този празник се бил чествал дори и в Русия? Добре, това може да значи, че нещо човешко може би е останало даже у тъжните жители на следващия московски деспот.
Кирилицата не е държавен списък, че да ни я отмъкнат. Нека и те честват, просто празникът си е български. Дори не е нужно да им търсим отчисления за авторски права. Свикнали сме какви ли не съмнителни страни да си присвояват фрагменти от нашата история и просвета, а тя все не се свършва.
Докато умните се наумуват…
Най-сетне, министър-председателят Денков се е сетил първо за 24 май и е в позиция да го предложи на Народното събрание. Ами отлично. Да не губим повече време, с цел да не вземе да си остане похабеният и намирисващ на съветски империализъм 3 март. Вечна им памет на светите Седмочисленици и дайте да се поздравим с „ Върви, народе възродени “. Впрочем, чудесна ария за народен химн.
За ФрогНюз
Манол Глишев
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ