– Защо хленчиш? – Умът се напрегна – И кому

– Защо хленчиш? – Умът се напрегна – И кому е нужна тази драма?

– Защото не мога да направя избор – проплака Сърцето.

– Ето, виждаш ли какъв брой е ненужно това твое, хм, да го назовем страдалчество – авторитетно съобщи Умът.

– Моля те, помогни ми да реша – помоли смирено Сърцето.

– Не е комплицирано – Умът беше в свои води – бедата е, че ти не можеш да мислиш. Просто излагаш обстоятелствата и смяташ какъв брой за и срещу има. Готово!

– Почти се разтуптях още веднъж!

– Не споделих да туптиш, а да мислиш!

– Хм, единствено че не знам по какъв начин. Дали е за или срещу, аз все пулсирам. Чувствам, че съм на ръба на дълбока и черна пропаст – изстена Сърцето.

– Аз пък виждам оня кокалест кон да пасе трева измежду полето. И къде за бога виждаш пропаст!? – Умът напълно се напрегна.

– Не споделих, че виждам, а усещам! – изхлипа Сърцето.

– Чувства! Иди ги разбери. Ще те разболеят – загрижено смъмри Умът.

– Добре де! – съгласи се Сърцето – Ще се опитам да помисля. А ти можеш ли да туптиш?

– Мили Боже, по какъв начин ти хрумна?! – въпросът беше риторичен.

– По същия метод, по който и на теб, че би трябвало да мисля – Сърцето почувства леко превъзходство.

– Ще полудея с теб! – изсумтя Умът.

– Тогава ме остави да вземам решенията си до момента в който пулсирам. После отсъждай дали са правилни или не. Но в случай че аз стартира да мисля, а ти да чувстваш и да туптиш – Сърцето въздъхна – и двамата политаме в бездната.

– Да, разбрах те. Не беше нужно по този начин жестоко да ми напомняш, че не съм застрахован от шизофренията – изръмжа безмълвно Умът – Искам да помисля! Ти иди да поскиташ по света и се върни с куфар, претъпкан с страсти. После ще му мисля по какъв начин да се оправям – Умът беше леко обезпокоен, само че резервира хладнокръвие да не изпадне в суматоха от мисълта за черната пропаст.