Защо добавянето на сол в храната понякога я прави по-сладка? Как

Защо прибавянето на сол в храната от време на време я прави по-сладка? Как е допустимо това четете в идващите редове.
Поръсването на малко сол върху манго
или грейпфрут не наподобява като нещо, което би направило усета им по-хубав, само че все пак хората го вършат непрекъснато и настояват, че плодовете са още по-сладки по-късно. Но по какъв начин тъкмо солта води до повече наслада?
За да разберем по какъв начин става това, е належащо
да разгледаме езиците си. Там се намират вкусовите рецептори, които съставляват скупчвания от рецепторни кафези. Приближете се още повече и ще забележите, че тези кафези са цялостни с рецептори, които изпращат сигнали до мозъка, когато молекулите в храната се свържат с тях, което ни разрешава да определим нещо като
сладко, солено, кисело, горчиво или умами.
Установено е, че избрани усети се разпознават от избрани типове рецептори, само че когато става въпрос за усет на сладко, откривателите откриват, че картината е по-сложна, в сравнение с може да се допусна.
Когато учените се отървали от гените,
кодиращи фамилията рецептори T1R, които откриват сладкото при мишките, се случило нещо неочаквано – мишките към момента се наслаждавали на доста високи концентрации на захари. Дали нещо друго е пособие на мишките да откриват сладкото?
Според изследване от 2020 година,
оповестено в Acta Physiologica, отговорът наподобява е „ да “.

В клетките на рецептора за сладостен усет се открива протеин, прочут като натриево-глюкозен котранспортер 1 (SGLT1), който в бъбреците и червата употребява натрий, с цел да подкрепи
преноса на глюкоза в клетките.
Авторите на проучването откриват, че това наподобява е по този начин и във вкусовите рецептори на мишките; когато дават на мишки, при които липсва рецептор T1R, разтвор, съдържащ глюкоза и ниска централизация на сол, нервите, свързани с рецепторните кафези на мишките, се задействат по-бързо, в сравнение с при тези,
на които е дадена единствено глюкоза.
Въпреки че мишките не могат да бъдат съпоставени непосредствено с хората, ние имаме задоволително сходства, тъй че създателите на
проучването считат,
че резултатите могат да се отнасят и за нас, обяснявайки за какво щипка сол прави карамела доста по-сладък.
Това обаче не е единственият евентуален
механизъм, посредством който солта може да направи нещата по-сладки за нас. Друго изследване, в което вземат участие
същите откриватели,
открива, че способността на солта да укрепва сладкото може да се дължи освен на натрия в нея, само че и на хлоридните йони.
Използвайки техники на структурната биология,
екипът открива, че хлоридните йони могат да се свързват с един от рецепторите T1R и когато го вършат, те трансформират формата на рецептора – знак, че той е задействан и изпраща „ сладки “ сигнали към мозъка.
Когато наблюдавали това, като дали на мишки
разтвор, съдържащ дребни количества хлорид, и следили интензивността на невроните, свързани със сладкия усет, тези неврони се задействали повече. Ако на мишките давали същия разтвор дружно със съединяване, което блокирало рецептора, тази интензивност не се проявявала.
Според откривателите това демонстрира,
че дребните количества сол могат да създадат нещата по-сладки – въпреки че още веднъж заключават, че би трябвало да се проведат проучвания на човешките рецепторни кафези, преди да се твърди, че същите механизми са включени и при нас.
Използвайки техники на структурната биология,
екипът открива, че хлоридните йони могат да се свързват с един от рецепторите T1R и когато го вършат, те трансформират формата на рецептора – знак, че той е задействан и изпраща „ сладки “ сигнали към мозъка.
Когато наблюдавали това, като дали на мишки
разтвор, съдържащ дребни количества хлорид, и следили интензивността на невроните, свързани със сладкия усет, тези неврони се задействали повече. Ако на мишките давали същия разтвор дружно със съединяване, което блокирало
рецептора, тази интензивност не се проявявала.
Според откривателите това демонстрира, че дребните количества сол могат да създадат нещата по-сладки – въпреки че още веднъж заключават, че би трябвало да се проведат проучвания на човешките рецепторни кафези, преди да се твърди, че същите механизми са включени и при нас.