Защо да вярваме на очите и ушите си не винаги

Защо да имаме вяра на очите и ушите си не постоянно е добра концепция?

Повечето хора считат, че сетивата предават на мозъка подготвена картина на действителността. Но проучванията демонстрират, че усещането работи по друг метод. Мозъкът освен получава информация от сетивата, само че и непрекъснато прави прогнози за това, което се случва към нас. Понякога тези прогнози се оказват неправилни и човек възприема нещо, което в реалност не съществува.

Този метод е в детайли разказан от Даниел Йон, доцент по когнитивна неврология и началник на Лабораторията по неустановеност в Лондонския университет „ Бъркбек “. Той е разгласил книгата A Trick of the Mind: How the Brain Invents Your Reality (Трик на мозъка: Как мозъкът измисля вашата реалност), в която изяснява по какъв начин тъкмо се образуват нашите чувства и за какво усещането е деен развой.

Според него мозъкът работи като откривател. Той получава данни, съпоставя ги със съществуващи теории и по-късно ползва тези теории като филтър, с цел да разбере новите прекарвания. Това, което виждаме и чуваме, е резултат от съпоставянето на постъпващите сигнали с вътрешните модели. Хората в никакъв случай не възприемат света непосредствено: усещането постоянно включва интерпретация.

Този механизъм е ясно видим в образеца със слуха. Когато човек слуша тирада или музика, в мозъка редом се движат два потока информация. Единият потегля от слуховите органи нагоре, а другият се спуска от по-висшите елементи на мозъка, където се съхраняват прогнозите и упованията. Крайното усещане се състои от тези два потока. Ето за какво от време на време хората чуват познати думи там, където са чути други. Класически образец е, когато в ария на Джими Хендрикс чуете фразата „ Kiss this guy “ (целуни този човек) вместо „ Kiss the sky “ (целуни небето).

Причината за това е, че мозъкът избира най-вероятния вид от позиция на познатия опит. По този метод се форсира обработката на информацията и се дава опция на хората да водят диалози с минимални паузи. Имаме време да реагираме един на различен съвсем незабавно точно тъй като предвиждаме края на фразите, а не чакаме до края.

Предвижданията обаче не са единствено за експедитивност. Сигналите, които получаваме от света, са прекомерно нееднозначни. Така да вземем за пример изображението на ретината е двуизмерна проекция на триизмерното пространство. То може да подхожда на доста разнообразни обекти и единствено посредством подтекста мозъкът избира най-подходящия. Без да разчитаме на вътрешните модели, не бихме могли да разграничаваме обектите и да се ориентираме в пространството.

Слабото място на този метод е, че може да се схване и неправилна доктрина. Тогава мозъкът стартира да упорства за неправилно пояснение. В безобидни случаи това води до пакости, само че от време на време сходен механизъм стои в основата на тежки разстройства. Съвременните проучвания свързват халюцинациите при шизофренията и другите психотични разстройства с несъразмерното въздействие на прогнозите върху усещането. Човек чува гласове или вижда събития без външни сигнали, тъй като мозъкът му постанова собствен модел на действителността.

Неврологията учи освен грешките, само че и по какъв начин мозъкът трансформира своите модели. Обикновено вътрешните показа се поправят, когато средата стане нестабилна. Ако средата е предвидима, мозъкът употребява предишния опит като надеждна насочна точка. Ако обстановката се трансформира бързо, моделите стават по-гъвкави. Най-новите проучвания демонстрират, че някои неврохимични системи, в това число норепинефриновата система, може да са виновни за тази еластичност. Тя контролира по кое време да се придържаме към старите усещания и по кое време сме подготвени да се променим.

Учените допускат, че към този момент съществуващите медикаменти, които влияят върху тези системи, може да са в положение да трансформират готовността на индивида да преразгледа мнението си. Това дава опция да се повлияе на това какъв брой елементарно човек се отхвърля от старите си показа и приема нови. В книгата Йон повдига въпроса дали въобще би трябвало да се търси сходна интервенция и дали си коства умишлено да се ръководи променливостта на усещанията.

Дори без фармакологични способи е допустимо да се работи върху гъвкавостта на усещанията. Един от методите е посредством многообразие на опита. Мозъчните модели се построяват въз основата на предишния опит и колкото по-разнообразен е той, толкоз по-малка е вероятността прогнозите да изкривят картината на света. Новите запознанства, пътуванията, излизането от познатите рамки усилват броя на непредвидените обстановки и вършат вътрешните модели по-гъвкави. Това оказва помощ светът да се възприема освен през призмата на предишните прекарвания, само че и съгласно действителността на сегашния миг.