„Музикална история“, еп.1: „Очи чорние“ на Луис Армстронг
Заради налагането на руската музика през социализма, в България повече се знае съветската версия. Но надали някой допуска какъв брой остаряла е мелодията й. Може да са я знаели още при започване на 19-ти век. Първата обява на текста е в „ Литературная газета “ от 17 януари 1843 година.
Неин създател е съветския дворянин и стихотворец от украински генезис Евгений Гребьонка. Той написа стиховете с посвещение към своята обичана и бъдеща брачна половинка Мария Василиевна-Растенберг, откакто я среща в имението на татко й, прилежащо на родната му Полтавска губерния. Но кой е създателят на музиката никой не знае. Вероятно е на композитора от немско-полски генезис Флориан Херман, живеещ в съветската империя.
През 1879 година той я написа като опус № 21 за пиано в творбата си „ Valse hommage “. Но за Херман се знае малко и е допустимо да е употребил към този момент известен претекст.. Смята се, че по-ранният текст е приспособен по мелодията на Херман. Първият независим аранжимент след версията на Херман е от 1884 година на Сергей Гердал, който я трансформира в цигански романс.
Фьодор Шаляпин прави песента известна, до момента в който е на турне в Сащ през 1922 година. Руският оперен артист прибавя още куплети, като и той я посвещава на жена – италианката Йола Торнаги, която също като при Гребьонка и Мария, става негова брачна половинка след песента. След Шаляпин, надали има прочут съветски артист, който да не я е пял. Популярна е версията на Хора на алената войска със солист Иван Ребров, а също и тази на Владимир Висоцки.
Песента е правена в десетки жанрове – цигански романс, рок, джаз… Има я на испански, италиански, френски, немски, гръцки, литовски. На съветски разновидностите на текста са десетки и варират от два до пет куплета. Мелодията заразява доста музиканти. Тромпетистът Еди Роснер предлага суинг версия с детайли на подигравка през 1945 година. Аржентинската певица Лолита Торес я сплотява с тангото, а доста френски реализатори, включително Patricia Kaas и Mireille Mathieu, вършат свои версии. Хулио Иглесияс я включва в две свои песни. От българските версии най-популярни са тези на Руслан Мъйнов и Йълдъз ИБрахимова. Има и версия на „ Ку-Ку бенд “ от албума „ Шат на патката главата “ на „ Каналето “ с провокативния текст на Соня Момчилова.
През 1953 година песента към този момент се е трансформирала в джаз стандарт в Съединени американски щати. Само сред 1934 и 1951 година тя влиза в девет американски кино лентата, като първият е „ Wonder Bar “ от 1934 година. Там я пее Al Jolson, наследник на съветска еврейска фамилия.
В същия интервал е записана и от десетки джаз музиканти като John Kirby’s Sextet и Claude Thornhill, Les Paul и други. Около 1940 година известният китарист Django Reinhard прави цели три инструментални версии, основани на мелодията. Луис и неговия оркестър добре познават няколко версии, правени от музиканти в Ню Орлиънс. През 1947 година песента е включена и във кино лентата „ It Happened In Brooklyn “, където я пее Frank Sinatra, дружно с Jimmy Durante.
Още седем годишен, Луис е приютен в дома на семейство Карновски. Те са литовски евреи, преселили се в в Ню Орлиънс. Тъй като Луис е зарязан от татко си, а майка му се изхранва от проституция, Карновски го осиновяват и с помощта на тях момчето получава поддръжка за първите си музикални опити. В такова обграждане Луис научава огромен брой съветски и еврейски песни. Част от тях стават основа за негови композиции, да вземем за пример „ Russian Lullaby “. Армстронг може да е знаел за „ Очи чёрные “ и от Fats Waller, с който са свирили дружно през 1938 година. Има непокътнат запис на Waller и бенда му от 3 декември 1940 година.
Руската музика от дълго време е част от американската просвета, и през творчеството на Чайковски, Римски-Корсаков и Мусоргски, и с някои остарели мелодии, навлезли през съветската емиграция в огромните щати. Великият джаз музикант Glenn Miller е огромен почитател на съветската музика. През 1941 година той прави нов аранжимент на паметната съветска ария „ Ей, ухнем “ (Песен за волжките лодкари), станала известна с помощта на Шаляпин, а по-късно и на версията от 1938 година на американеца Paul Robeson.
Когато снимат биографичния филм „ The Glenn Miller Story “, канят Луис за две песни от епизодични функции. Луис записва „ Otchi Chor-ni-ya “ на 19 март 1954 година, в студиото на „ Decca Records “ в Ню Йорк. В песента се включва и неговия бенд: Billy Kyle – пиано, Barney Bigard – кларинет, Trammy Young - тромбон, Bud Freeman – саксофон и Arvel Show – контрабас. Плюс тромпета и гласа на Луис. Креолският нюорлиънски акцент на Луис трансформира „ Очи чёрные “ в „ Оча чуня “.
Филмът за Глен Милър получава огромно самопризнание и има три номинации за Оскар. През същата 1956 година се издава и „ The Glenn Miller Story movie soundtrack “, който 10 следващи седмици оглавява класацията за албуми на списание „ Billboard “. Но в него „ Otchi Chor-ni-ya “ липсва. Появява се чак две години по-късно в допълнено издание, дружно с версията на „ Basin Street Blues “ от кино лентата.
В средата на 50-те Съединени американски щати и Съветския съюз са в разгара на Студената война. Но в щатите имат различен сериозен проблем. Ровейки се в остарели документи из архива на сенатора Фулбрайт в Арканзас, журналистът Хюго Бъркли намира концепциите за просвета на Държавния департамент и схваща, че В средата на 50-те, в границите на световната пропагандна война, джаз музикантите са натоварени да са културните медиатори на Америка, които да демонстрират на страните от Източния блок, че това е многонационална страна, осигуряваща равни права на етническите малцинства. Но нещата не стоят тъкмо по този начин. По света плъзват вести, свързани с расистко отношение на белите към цветнокожите. Съветската организация Тасс с огромна ненаситност популяризира вести за потиснатите цветнокожи и техните нарушени права. Те утвърждават в своята агитация облика на американеца империалист и експлоататор на робския труд на черните. Така в Москва се Чува за съществени похищения върху цветнокожите в Арканзас. А това подкопава претенциите на Съединени американски щати за независимост и пълноправие, тоест за народна власт. Дипломатите вземат решение, че Америка би трябвало да има различен роман пред света за своите вътрешни расови битки, в който се приказва за мир и взаимна приемливост. Опитите за този различен роман стартират с рекламни брошури. Но те са толкоз подправени, че цветнокожите са още по-разгневени от опитите на страната да почисти имиджа си пред света и това ги подтиква към експанзия и безредици. През 1954 година президентът Айзенхауер желае от Конгреса пет милиона $, с цел да изпрати представители на американската просвета в чужбина. Първоначално се пращат симфонични оркестри, театрални трупи, кънтри артисти и танцьори, на което Съюз на съветските социалистически републики дават отговор с турнета на балетни трупи. През 1956 година конгресменът афро-американец Adam Clayton Powell-Младши от Харлем предлага да се изпратят по света най-великите джаз музиканти на Съединени американски щати. Някои конгресмени са в шок по какъв начин бибопът ще показва американската просвета на открито. Но държавният департамент възприема концепцията, смятайки, че тя ще отклони интернационалното внимание от вътрешно-расовите проблеми и ще покаже една неповторима форма на изкуство, създавана от смесени джаз сформира, с която руснаците не могат да се конкурират. Първият, който конгресменът убеждава да стане дипломат на джаза, е неговият другар Dizzy Gilespi. На него ненапълно му харесва концепцията да съставлява Америка, само че не желае да върви в чужбина,за да се извинява за нейните расистки политики. И въпреки всичко се съгласява. След турнето на Гилеспи в Близкия изток и на Балканите, Джазмените към този момент са впрегнати в дипломатическата си задача. Тъй като Луис Армстронг рядко приказва за политика, смята се, че е склонен. Но на 4 септември девет цветнокожи деца не са позволени до учебно заведение в Арканзас, а президентът отхвърля да ги отбрани. Това е известният случай с деветимата от Литъл рок. Възмутен от тази индиферентност, Луис анулира турнето си в Съветския съюз и декларира, че няма да пази Конституцията на щатите в чужбина, когато тя не се ползва вкъщи. Съгласява се да пътува за турне до Азия чак през 1958 година, а в Африка отива три години по-късно, когато Американските учебни заведения, резервирани за бели, одобряват и останалите.
И по този начин, през днешния ден „ Очи чёрные “ е част както от съветската, по този начин и от американската музикална просвета. А Армстронг се трансформира в оня мост, посредством който джазът отваря вратите за културен продан. И може би таман поради хора като него Студената война не се трансформира в нуклеарен спор. Кой знае!…
Неин създател е съветския дворянин и стихотворец от украински генезис Евгений Гребьонка. Той написа стиховете с посвещение към своята обичана и бъдеща брачна половинка Мария Василиевна-Растенберг, откакто я среща в имението на татко й, прилежащо на родната му Полтавска губерния. Но кой е създателят на музиката никой не знае. Вероятно е на композитора от немско-полски генезис Флориан Херман, живеещ в съветската империя.
През 1879 година той я написа като опус № 21 за пиано в творбата си „ Valse hommage “. Но за Херман се знае малко и е допустимо да е употребил към този момент известен претекст.. Смята се, че по-ранният текст е приспособен по мелодията на Херман. Първият независим аранжимент след версията на Херман е от 1884 година на Сергей Гердал, който я трансформира в цигански романс.
Фьодор Шаляпин прави песента известна, до момента в който е на турне в Сащ през 1922 година. Руският оперен артист прибавя още куплети, като и той я посвещава на жена – италианката Йола Торнаги, която също като при Гребьонка и Мария, става негова брачна половинка след песента. След Шаляпин, надали има прочут съветски артист, който да не я е пял. Популярна е версията на Хора на алената войска със солист Иван Ребров, а също и тази на Владимир Висоцки.
Песента е правена в десетки жанрове – цигански романс, рок, джаз… Има я на испански, италиански, френски, немски, гръцки, литовски. На съветски разновидностите на текста са десетки и варират от два до пет куплета. Мелодията заразява доста музиканти. Тромпетистът Еди Роснер предлага суинг версия с детайли на подигравка през 1945 година. Аржентинската певица Лолита Торес я сплотява с тангото, а доста френски реализатори, включително Patricia Kaas и Mireille Mathieu, вършат свои версии. Хулио Иглесияс я включва в две свои песни. От българските версии най-популярни са тези на Руслан Мъйнов и Йълдъз ИБрахимова. Има и версия на „ Ку-Ку бенд “ от албума „ Шат на патката главата “ на „ Каналето “ с провокативния текст на Соня Момчилова.
През 1953 година песента към този момент се е трансформирала в джаз стандарт в Съединени американски щати. Само сред 1934 и 1951 година тя влиза в девет американски кино лентата, като първият е „ Wonder Bar “ от 1934 година. Там я пее Al Jolson, наследник на съветска еврейска фамилия.
В същия интервал е записана и от десетки джаз музиканти като John Kirby’s Sextet и Claude Thornhill, Les Paul и други. Около 1940 година известният китарист Django Reinhard прави цели три инструментални версии, основани на мелодията. Луис и неговия оркестър добре познават няколко версии, правени от музиканти в Ню Орлиънс. През 1947 година песента е включена и във кино лентата „ It Happened In Brooklyn “, където я пее Frank Sinatra, дружно с Jimmy Durante.
Още седем годишен, Луис е приютен в дома на семейство Карновски. Те са литовски евреи, преселили се в в Ню Орлиънс. Тъй като Луис е зарязан от татко си, а майка му се изхранва от проституция, Карновски го осиновяват и с помощта на тях момчето получава поддръжка за първите си музикални опити. В такова обграждане Луис научава огромен брой съветски и еврейски песни. Част от тях стават основа за негови композиции, да вземем за пример „ Russian Lullaby “. Армстронг може да е знаел за „ Очи чёрные “ и от Fats Waller, с който са свирили дружно през 1938 година. Има непокътнат запис на Waller и бенда му от 3 декември 1940 година.
Руската музика от дълго време е част от американската просвета, и през творчеството на Чайковски, Римски-Корсаков и Мусоргски, и с някои остарели мелодии, навлезли през съветската емиграция в огромните щати. Великият джаз музикант Glenn Miller е огромен почитател на съветската музика. През 1941 година той прави нов аранжимент на паметната съветска ария „ Ей, ухнем “ (Песен за волжките лодкари), станала известна с помощта на Шаляпин, а по-късно и на версията от 1938 година на американеца Paul Robeson.
Когато снимат биографичния филм „ The Glenn Miller Story “, канят Луис за две песни от епизодични функции. Луис записва „ Otchi Chor-ni-ya “ на 19 март 1954 година, в студиото на „ Decca Records “ в Ню Йорк. В песента се включва и неговия бенд: Billy Kyle – пиано, Barney Bigard – кларинет, Trammy Young - тромбон, Bud Freeman – саксофон и Arvel Show – контрабас. Плюс тромпета и гласа на Луис. Креолският нюорлиънски акцент на Луис трансформира „ Очи чёрные “ в „ Оча чуня “.
Филмът за Глен Милър получава огромно самопризнание и има три номинации за Оскар. През същата 1956 година се издава и „ The Glenn Miller Story movie soundtrack “, който 10 следващи седмици оглавява класацията за албуми на списание „ Billboard “. Но в него „ Otchi Chor-ni-ya “ липсва. Появява се чак две години по-късно в допълнено издание, дружно с версията на „ Basin Street Blues “ от кино лентата.
В средата на 50-те Съединени американски щати и Съветския съюз са в разгара на Студената война. Но в щатите имат различен сериозен проблем. Ровейки се в остарели документи из архива на сенатора Фулбрайт в Арканзас, журналистът Хюго Бъркли намира концепциите за просвета на Държавния департамент и схваща, че В средата на 50-те, в границите на световната пропагандна война, джаз музикантите са натоварени да са културните медиатори на Америка, които да демонстрират на страните от Източния блок, че това е многонационална страна, осигуряваща равни права на етническите малцинства. Но нещата не стоят тъкмо по този начин. По света плъзват вести, свързани с расистко отношение на белите към цветнокожите. Съветската организация Тасс с огромна ненаситност популяризира вести за потиснатите цветнокожи и техните нарушени права. Те утвърждават в своята агитация облика на американеца империалист и експлоататор на робския труд на черните. Така в Москва се Чува за съществени похищения върху цветнокожите в Арканзас. А това подкопава претенциите на Съединени американски щати за независимост и пълноправие, тоест за народна власт. Дипломатите вземат решение, че Америка би трябвало да има различен роман пред света за своите вътрешни расови битки, в който се приказва за мир и взаимна приемливост. Опитите за този различен роман стартират с рекламни брошури. Но те са толкоз подправени, че цветнокожите са още по-разгневени от опитите на страната да почисти имиджа си пред света и това ги подтиква към експанзия и безредици. През 1954 година президентът Айзенхауер желае от Конгреса пет милиона $, с цел да изпрати представители на американската просвета в чужбина. Първоначално се пращат симфонични оркестри, театрални трупи, кънтри артисти и танцьори, на което Съюз на съветските социалистически републики дават отговор с турнета на балетни трупи. През 1956 година конгресменът афро-американец Adam Clayton Powell-Младши от Харлем предлага да се изпратят по света най-великите джаз музиканти на Съединени американски щати. Някои конгресмени са в шок по какъв начин бибопът ще показва американската просвета на открито. Но държавният департамент възприема концепцията, смятайки, че тя ще отклони интернационалното внимание от вътрешно-расовите проблеми и ще покаже една неповторима форма на изкуство, създавана от смесени джаз сформира, с която руснаците не могат да се конкурират. Първият, който конгресменът убеждава да стане дипломат на джаза, е неговият другар Dizzy Gilespi. На него ненапълно му харесва концепцията да съставлява Америка, само че не желае да върви в чужбина,за да се извинява за нейните расистки политики. И въпреки всичко се съгласява. След турнето на Гилеспи в Близкия изток и на Балканите, Джазмените към този момент са впрегнати в дипломатическата си задача. Тъй като Луис Армстронг рядко приказва за политика, смята се, че е склонен. Но на 4 септември девет цветнокожи деца не са позволени до учебно заведение в Арканзас, а президентът отхвърля да ги отбрани. Това е известният случай с деветимата от Литъл рок. Възмутен от тази индиферентност, Луис анулира турнето си в Съветския съюз и декларира, че няма да пази Конституцията на щатите в чужбина, когато тя не се ползва вкъщи. Съгласява се да пътува за турне до Азия чак през 1958 година, а в Африка отива три години по-късно, когато Американските учебни заведения, резервирани за бели, одобряват и останалите.
И по този начин, през днешния ден „ Очи чёрные “ е част както от съветската, по този начин и от американската музикална просвета. А Армстронг се трансформира в оня мост, посредством който джазът отваря вратите за културен продан. И може би таман поради хора като него Студената война не се трансформира в нуклеарен спор. Кой знае!…
Източник: dnews.bg
КОМЕНТАРИ