Жената, която повярва в мен
Запознахме се преди към 15 години. Тогава тя беше нежна, дребна жена, която се движеше едва-едва у дома. Светлокоса, с лека и въздушна усмивка, с очи, които те прегръщат, с спокоен глас, който успяваше да каже всичко малко, да умири незабавно другояче шумния ми брачен партньор, т.е. нейния наследник.
Когато се запознахме, тя ме прегърна мощно, погледна ме и сподели: „ Добре пристигнала у дома! “ Нямаше оглед дали ставам за майка на внуците й, нито разпити или намеци за остарели изгори. Двете се познахме. Тя повярва в мен първа. Аз – по-късно.
Тя, Вера, свекърва ми, си отиде преди към една година. Последните години бяха тежки и най-после рядко успявах даже да чуя гласа й. Въпреки това мъжът й, синът й, внукът й, всички ние настройвахме слуха си по този начин, че да чуем и най-тихото и едва „ добре съм “. Галехме транспарантната й ръка, сплъстената коса на възглавницата, нагласяхме нежното й тяло на леглото със спотаен мирис и от време на време с съвсем задавени сълзи.
Когато разбрах, че към този момент в действителност я няма, се разплаках като внучка, която е изгубила баба си. Целунах я по челото и й прошепнах: “Благодаря! “. Тя беше моята баба тук, в моето ново семейство. И двете са родени в една и съща година, с към месец разлика. Какво съвпадане, а… Също като родната ми обичана баба, да ми е жива и здрава,
свекърва ми ме обичаше, без да ме съди
И вярна на името си, имаше религия в мен. Вероятно звучи необичайно от устата на една снаха, само че нито един път не сме си повишили звук или да се сърдим една на друга. Защото кой може да се сърди на баба си…
Сега, когато пиша за нея, разбирам какъв брой й е отивало името. Майка й се е казвала Надежда. Тя е съумяла с доста труд да обезпечи на фамилията си къща, в която мъжът ми прекарал прелестно детство и юношество: с котки в двора, с ябълка и домати в дъното на градината, с обилие от магданоз, който в този момент ненавижда. Бил е щастливо дете в едно нетипично за социализма семейство.
Майка му била инженер, парашутист и бунтарка. Тази част ще хареса доста на сина ми, който като всяко дете харесва смелите и приключенията. В разцвета на индустриалното строителство в България, тя се катерела без боязън по комините на всякакви фабрики и комбинати. Скачала с парашут и дори май имала някакъв боен чин. Била е същински съвременна жена във време, когато доколкото знам, за тези неща се е говорело шушукайки.
Омъжила се късно и родила единственото си дете съвсем на 40 година Няколко години по-късно брачният партньор й я напуснал поради първата си жена, а след време тя разкрила втория си мъж „ по съседски “.
Взела го в дома си и приела сина му като собствен.
Никога не сме говорили по какъв начин това й се е отразило, само че допускам, че тогава се е научила да дели борбите на такива, които си заслужава да води, и на такива, от които да се отдръпна къде с достолепие, къде с проваляне. Или да не й пука. И евентуално тогава гласът й е станал подобен, какъвто го знаех аз – спокоен, само че явен, който се чува тогава, когато има какво да каже.
Не оставала дълго у дома и постоянно сменяла работата си. Ходила доста по командировки и бабата на мъжа ми – жена, която едвам сричала, само че правила ръчни кори за баница, се грижела главно за детето и къщата. Когато бабата умряла, свекърва ми се научила да готви, и то добре, най-малко по моите скромни упования.
Въпреки фамилните земетресения и финансовите проблеми, тя научила сина си да бъде почтен и прям до болежка. Понякога, когато си приказваме за пропуснати благоприятни условия за договорка или за нещо материално, той споделя: „ Ето, майка ми е виновна… Ако не бях толкоз прецизен наследник на инженери, можеше да… “ Да, но не… Аз случих на претенциозен и последователен брачен партньор, със податливост към драматизъм, който има мъчителна податливост към детайла и безкомпромисно отношение към справедливостта. И всичко това поради майка му, която очевидно не си е мълчала. Но едно допиране на неговата „ майче “ го успокояваше като с магическа пръчка. Този глас, това допиране, което единствено майката знае по какъв начин да го направи.
Когато ми разказваше за нейния авантюризъм, за смелостта, с която се е справила със фамилните земетресения, за купоните в къщата им, от време на време ми беше мъчно да си показва, че това се е случило с тази нежна жена, която аз познавах.
Та тя едвам успяваше да мине един метър сама,
с цел да седне на масата и да вкуси дневната доза наслаждение: безусловно глътка кафе и парче шоколад. Цигарите ги беше отказала от дълго време, само че към момента вдишваше с кеф дима от фаса на сина си.
Всеки път, когато вътрешно се перча в жанр „ виж какъв брой съм смела “, едно гласче в главата ми се обажда: „ Момиче, не си първата! Виж баба ти Вера и се стегни! “.
Преди може би 20 години свекърва ми се разболяла ненадейно от нещо, което лекарите дълго не успявали да открият какво е. Оказало се автоимунно заболяване, което безусловно я обрича на домакински арест. С лъжичка по лъжичка вода и бебешко пюре свекърът и мъжът ми я върнали към живота. Тя ни изчака дълго, с цел да спазим обещанието, че ще види втори внук. Аз не отдавах значение на това досега, в който тя още веднъж внезапно отпадна, и аз започнах да й дублирам като мантра: „ Внучето ти има потребност от теб, кой ще го гушка и целува, както единствено ти можеш… “ За страдание, синът ми няма да пази доста мемоари от баба си Вера. Той знае, че в този момент тя е звездичка и постоянно ме кара да я търсим на небето, с цел да й маха и да й каже нещо. Той знае, че тя ни липсва и прегръща мощно татко си, когато той скърби по своята „ майче “.
На мен също ми липсва. Аз не съумях да я опозная в действителност добре, тъй като
не ни стигна времето,
или може би го пропиляхме във всекидневни и медицински грижи. Двете не делихме надлежно наследник и брачен партньор, само че поради границите, които си знаехме, не я попитах за скоковете с парашут, не съм я питала за историята от детството й, когато приятелката й отпътува да живее в Израел, по какъв начин по-късно двете, същи контрабандистки, са си предавали дребни суми в долари, с които да подкрепят фамилния бюджет, за пътуването до Израел, за покривите… Щеше ми се да я познавах повече като баба, която да ми споделя приказката на живота си.
Спомням си я нереално слаба и необикновено мощна. За мен нейният максимален героизъм не бяха скоковете с парашут, нито че съумя да надживее прогнозите на лекарите, а това, че въодушеви и поддържа духа на двамата си мъже – брачен партньор и наследник, които се бориха за нея до последно. Това е единственото пояснение за какво мъжът ми твърди, че има вяра най-силно в две неща: в майка си и в мен. Вече и в сина си, несъмнено.
Баба Вера ме научи на това, че в случай че повярваш в фамилията си, то ще те следва и ще те пази постоянно. Надявам се един ден и при мен да се върне тази религия и обич, която тя ми даде, с цел да стана по-мъдра. Благодаря ти, бабо Вера!
Автор: Мая Цанева
Инфо: https://www.jenatadnes.com
