Цвета Тодорова: Ако пиша автобиографията си, ще се казва Жи...
" Започнах да пиша на 12 години, когато баба ми умря и не знаех по какъв начин да изразя страстите си. Тогава книгите и писането ми помогнаха извънредно доста. И по този начин - до през днешния ден. " Това разкри пред " Марица " младата поетеса Цвета Тодорова, която още през 2011 година сътвори Фейсбук страницата „ Believe “ за шерване на цитати и стихове.
Тя има шанса да живеe в два от най-красивите градове в България: родом е от Русе, а ученическите си години прекарва в обичаното си Велико Търново. Поезията участва в живота ѝ през по-голямата част от съзнателното ѝ битие. Обича да споделя, че не знае дали тя намира поезията или противоположното, само че сигурно знае, че поезията я е избавила.
24_0.webp )
Нейна независима стихосбирка - „ От тук до края на сърцето “, излиза през април 2020 година Година и половина по-късно втората ѝ също е реалност - „ Безвремие “, чието заглавие е въодушевено от персоналния блог на авторката. В нея са събрани както непубликувани до този миг стихове, по този начин и първите, които е писала за блога си в самото начало. А по-късно се появяват и книгите „ Безтебгловност “ и „ Можеш още, сърце “.
Във всяка една стихосбирка има нещо за починалата баба на Цвета
„ Тя е моята муза. Първата ми стихосбирка „ Пиша, с цел да не помни. Четеш, с цел да си спомниш ” е отдадена на нея. Често си мисля какво ли би ми споделила. Искрено имам вяра, че щеше да се гордее с мен. И това ме стимулира “, разкрива Тодорова.
Писането ѝ носи успокоение, отдава му се постоянно, когато има потребност, а то постоянно е там.
„ Винаги съм желала да обявявам стиховете си в хартиен формат, само че дълго време не знаех по какъв начин. Преди години от издателство се свързаха с мен и ми предложиха да ме издадат. Така видях целия развой и разбрах по какъв начин се случва публикуването на една книга. За идващите книги към този момент ми беше по-лесно, тъй като знаех какво би трябвало да направя. Най-трудното нещо за мен остава подреждането на текстовете - знам, че би трябвало да има поредност, а това ме затруднява най-вече от всичко! “, споделя Цвета, която изпитва компликация да написа без ентусиазъм.
В момента се пробва да приключи своя алманах с разкази, като признава, че сяда и написа, когато реши. „ При поезията е по-различно - тя идва, когато ми е тъжно или когато нуждая се да подредя мислите си “ , разкрива тя.
Цвета Тодорова се впечатлява от положителната книга, откровените хора и положителните думи. Вярва, че имаме потребност от всички тези неща. А я отблъскват неприятното отношение, мачкането на по-слабия, лицемерието и измяната.
„ Изкуството е нужда. Ролята му съгласно мен е извънредно значима за всички нас. Не си представям живот без книги и музика. Граници има единствено в случай че сами си ги сложим или в случай че го направи страхът ни. “
Преди към три години поетесата взема решение да напише и разгласява вдъхновяващи мисли за всеки ден в интервала към Коледа, без желание да продължи и по-късно. Хората обаче стартират да я питат дали ще има такива и за идната година, по тази причина тя си споделя, че ще напише и за януари. След това преценя, че не може да има единствено за тези два месеца, и по този начин се ражда и концепцията да разгласява мотивиращи и топли думички за цялата година. А след това ги издава и на хартия.
Агенция, която съставлява Vergnano и Costa, се свързва с нея и ѝ предлага да напише късметчета за техните клиенти, с цел да могат, когато ги изтеглят, да се допрян до хубостта на нейните думи, пиейки кафето си. „ До ден сегашен не мога да допускам, че това ми се случи! Голяма чест и привилегия беше за мен да имам опцията да ги напиша. Винаги ще съм им признателна! “ , споделя Цвета, която всекидневно получава фотоси от хора, изтеглили шанс с неин откъс.
Стоплящите ѝ думи вълнуват и разчувстват, тъй като засягат тематиката за любовта във всяка нейна форма - към обичания човек, към предишното, към детството, към баба ѝ. Тодорова е признателна, че постоянно получава противоположна връзка от читатели, които са се припознали в нейна книга, или от хора, които са прочели късметчето си за кафето. „ Приемам и рецензията, даже държа на нея, тъй като тя ми оказва помощ да се надграждам. “
Преди години момиче ѝ написа нещо доста забавно: „ Цвета! Ама ти си жива! С мама си говорихме, че тези неща несъмнено са написани от от дълго време умряла писателка, но ти ни изненада, отлично! “ . Цвета признава, че това е миг, който тя в никакъв случай няма да не помни. Затова и в случай че имаше книга за живота на поетесата, тя би се казвала „ Жива съм, изненада! ” , усмихнато отбелязва поетесата. „ За себе си бих споделила: „ Опитва се момичето “, а за поезията си: „ Да продължава да се пробва “ .
Ако Тодорова срещне своето малко Аз един ден, би му споделила да не се опасява от живота и от незнайното и вместо да се тревожи за всичко, да се радва, че е тук.
„ Честно казано, не мога да си показва да върша нещо друго, въпреки че, преди да стартира да се занимавам професионално с заниманието си, съм работила и други неща. Когато навърших 18 години, работих сезонно на морето като камериерка. След това летата бях сервитьорка - в хотел и в кафене. Работила съм и в магазин за облекла и долни дрехи. Възхищавам се на хората, които могат да носят табла! Толкова подценявана специалност - на мен ми беше доста мъчно “, спомня си авторката, която си пожелава най-важното нещо на света - здраве. Всичко друго са бели ядове, както е казвала нейната баба.
Тя има шанса да живеe в два от най-красивите градове в България: родом е от Русе, а ученическите си години прекарва в обичаното си Велико Търново. Поезията участва в живота ѝ през по-голямата част от съзнателното ѝ битие. Обича да споделя, че не знае дали тя намира поезията или противоположното, само че сигурно знае, че поезията я е избавила.
Нейна независима стихосбирка - „ От тук до края на сърцето “, излиза през април 2020 година Година и половина по-късно втората ѝ също е реалност - „ Безвремие “, чието заглавие е въодушевено от персоналния блог на авторката. В нея са събрани както непубликувани до този миг стихове, по този начин и първите, които е писала за блога си в самото начало. А по-късно се появяват и книгите „ Безтебгловност “ и „ Можеш още, сърце “.
Във всяка една стихосбирка има нещо за починалата баба на Цвета „ Тя е моята муза. Първата ми стихосбирка „ Пиша, с цел да не помни. Четеш, с цел да си спомниш ” е отдадена на нея. Често си мисля какво ли би ми споделила. Искрено имам вяра, че щеше да се гордее с мен. И това ме стимулира “, разкрива Тодорова.
Писането ѝ носи успокоение, отдава му се постоянно, когато има потребност, а то постоянно е там.
„ Винаги съм желала да обявявам стиховете си в хартиен формат, само че дълго време не знаех по какъв начин. Преди години от издателство се свързаха с мен и ми предложиха да ме издадат. Така видях целия развой и разбрах по какъв начин се случва публикуването на една книга. За идващите книги към този момент ми беше по-лесно, тъй като знаех какво би трябвало да направя. Най-трудното нещо за мен остава подреждането на текстовете - знам, че би трябвало да има поредност, а това ме затруднява най-вече от всичко! “, споделя Цвета, която изпитва компликация да написа без ентусиазъм.
В момента се пробва да приключи своя алманах с разкази, като признава, че сяда и написа, когато реши. „ При поезията е по-различно - тя идва, когато ми е тъжно или когато нуждая се да подредя мислите си “ , разкрива тя.
Цвета Тодорова се впечатлява от положителната книга, откровените хора и положителните думи. Вярва, че имаме потребност от всички тези неща. А я отблъскват неприятното отношение, мачкането на по-слабия, лицемерието и измяната.
„ Изкуството е нужда. Ролята му съгласно мен е извънредно значима за всички нас. Не си представям живот без книги и музика. Граници има единствено в случай че сами си ги сложим или в случай че го направи страхът ни. “
Преди към три години поетесата взема решение да напише и разгласява вдъхновяващи мисли за всеки ден в интервала към Коледа, без желание да продължи и по-късно. Хората обаче стартират да я питат дали ще има такива и за идната година, по тази причина тя си споделя, че ще напише и за януари. След това преценя, че не може да има единствено за тези два месеца, и по този начин се ражда и концепцията да разгласява мотивиращи и топли думички за цялата година. А след това ги издава и на хартия.
Агенция, която съставлява Vergnano и Costa, се свързва с нея и ѝ предлага да напише късметчета за техните клиенти, с цел да могат, когато ги изтеглят, да се допрян до хубостта на нейните думи, пиейки кафето си. „ До ден сегашен не мога да допускам, че това ми се случи! Голяма чест и привилегия беше за мен да имам опцията да ги напиша. Винаги ще съм им признателна! “ , споделя Цвета, която всекидневно получава фотоси от хора, изтеглили шанс с неин откъс.
Стоплящите ѝ думи вълнуват и разчувстват, тъй като засягат тематиката за любовта във всяка нейна форма - към обичания човек, към предишното, към детството, към баба ѝ. Тодорова е признателна, че постоянно получава противоположна връзка от читатели, които са се припознали в нейна книга, или от хора, които са прочели късметчето си за кафето. „ Приемам и рецензията, даже държа на нея, тъй като тя ми оказва помощ да се надграждам. “
Преди години момиче ѝ написа нещо доста забавно: „ Цвета! Ама ти си жива! С мама си говорихме, че тези неща несъмнено са написани от от дълго време умряла писателка, но ти ни изненада, отлично! “ . Цвета признава, че това е миг, който тя в никакъв случай няма да не помни. Затова и в случай че имаше книга за живота на поетесата, тя би се казвала „ Жива съм, изненада! ” , усмихнато отбелязва поетесата. „ За себе си бих споделила: „ Опитва се момичето “, а за поезията си: „ Да продължава да се пробва “ .
Ако Тодорова срещне своето малко Аз един ден, би му споделила да не се опасява от живота и от незнайното и вместо да се тревожи за всичко, да се радва, че е тук.
„ Честно казано, не мога да си показва да върша нещо друго, въпреки че, преди да стартира да се занимавам професионално с заниманието си, съм работила и други неща. Когато навърших 18 години, работих сезонно на морето като камериерка. След това летата бях сервитьорка - в хотел и в кафене. Работила съм и в магазин за облекла и долни дрехи. Възхищавам се на хората, които могат да носят табла! Толкова подценявана специалност - на мен ми беше доста мъчно “, спомня си авторката, която си пожелава най-важното нещо на света - здраве. Всичко друго са бели ядове, както е казвала нейната баба.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ