Стават бъдещето на България, на света, но не на Украйна. До 80%...
Започна образователната година, студентите изпълниха университетите, обаче не в Украйна. Някои образователни заведения на окупираните територии куцо работят онлайн, откакто си реалокираха административния център на следената от Украйна територия, други прекъснаха своето битие. В Сумска област, на граничните с Русия територии, да вземем за пример, от 22 година, даже още от 20-та (от Covid-a) не излизат от онлайна, защото непрекъснати обстрели не разрешават на учителите да поемат рисковете. Тази образователна година стартира с тотални обстрели на тази област и насилствени евакуации, така че онлайн образованието продължи със разпръснати по целия свят възпитаници.
Някои харкивски университети направиха релокация в Хмелницки и други по-западни области.
А граничните с Европа университети, макар че са надалеч от фронта, страдат от липса на студенти по друга причина — зрелостниците аплайват в Европа. Особено що се касае националните малцинства. Украинците с маджарски генезис от закарпатска област се учат в Унгария. От Лвивска област — мнозина млади украинци си строят бъдещето в Полша или Словакия. Нашите хора в Бесарабия, етническите молдовци, най-вече са в Румъния, българите — в България.
Защо украинските българи избират България? Също както и другите етнически групи — защото отсъства езиковата преграда.
След 90-та година, откогато стана допустимо бесарабските и таврийските българи да учат в България и получават висшe обучение наред с всички българи, мнозина се възползваха от тази опция и останаха да градят живота си в Прародината. Между другото, доста сполучливо. Нито една от най-първите лястовици персонално аз не познавам да са някъде в сенките. И въпреки всичко, до 2022 година това бяха броени десетки. Има хора, които продължиха в Англия и Европа, а има и такива, които се върнаха в село в Украйна и си построиха живота в родината си, станаха връзката сред България и Украйна.
Сега, след нашествието, студентите в България от украински българи са стотици, а общо взето за три години към този момент са хиляди.
В, както и в другите български села в Южна Украйна, допреди войната имаше по един-двама възпитаници на годината, които избираха България за кандидатстване. И постоянно те сетне се връщаха обратно в Украйна. След нашествието един-двама остават в Украйна, останалите отиват в България. Включително и девойките. Въпреки че те не подпадат под закона за мобилизацията, те избират по-спокоен и по-сигурен развой на обучение, и в същото време да бъдат с приятелите си от село дружно.
Попитах едно семейство от моето село Чушмелий за мотивацията им да избират България тази година, те дадоха отговор по този начин:
“Първо, щерка ми доста искаше да следва медицина в Киив. Но ние все се надявахме войната да свърши до тази есен. Като разбрахме, че няма да стане, незабавно подготвихме документите за България. В украинската столица ужасно да я пускаме сама. Със сирените, бомбардировките и изключванията на ток, то обучение ли?
Благодарение на тази българска стратегия за бесарабските българи тя кандидатства гратис, а това за нас е също решителен фактор в този момент, защото с работата става все по-лошо, а имаме и още една по-малка дъщеричка. Някак би трябвало оцеляваме.
И най-главното това ще е европейско обучение, дава повече благоприятни условия за бъдещето.
Аз малко се притеснявах за езика. Нашият е диалектен и се опасявах дали тя ще схваща, и дали нея ще схванат. Обаче към този момент върви на лекции и е доста удовлетворена, споделя че всичко ѝ харесва и всичко хваща ”, – споделя Марина Янева (40 години), украинска българка от Чушмелий.
Тетяна Янева, дъщеричката ѝ на 17 години отговори по този начин: " Аз желая да съм доктор и да имам обикновено обучение. Медиците не става да учат онлайн. И всички мои другари от село са в България. Аз съм към този момент студентка на Пловдивския медицинския университет, и на по-големите курсове имам другари и дори родственици от село. Цяла тайфа сме чушмелийци в Пловдив. Все отново не съм сама ”.
В, която ние назоваваме българска гимназия, обстановката е същата.
Говорих по въпроса с Наталия Кара, учителка по български език в гимназията.
“В взаимозависимост от това каква е ситуацията в страната, зависи и процентът на децата, които се възползват от правото да карат висше обучение във България ”, – споделя Наталия, която знае всички свои деца поименно без да води специфична статистика.
“Ако е безшумно и умерено, множеството деца избират да аплайват в Украйна. През 2022 година над 80 % са тези, които аплайваха, бяха признати в България. Имаше години до преди, в които бяха 20, най-вече 30 % единствено. България от това всичко единствено завоюва.
Аз имам наблюдения от доста години, 30 години работя тук, в кандидат- студентската акция, и аз я виждам (статистиката). Поддържам връзка с нашите деца, които са били студенти, които са приключили бакалавър и магистратура, които работят и са се осъществили в някаква специалност. Те са експерти от висша класа. От всяко предписание има изключение, само че като цяло е по този начин. Защото възпитанието не може да загубиш. И дори ме питаха в България за нашите деца: “Как лепите от тях такива хора? ” Отговарям: “Ама,те по този начин са живеели цялостен живот, те нямат различен вид. ” Едната причина е култът към ученето. Другата е фамилията, полезностите и адекватността на обществото, в което те порастват. Работодателите в България също ми споделят: “Като кажем на вашите деца в сряда примерно да дойдат в 7, те в 7 без петнайсет са към този момент на място. Нашите пък ще дойдат в 8 и половина и ще питат: " Много ли закъсняхме? ”
И третата — труда, това е в кръвта ни. Може и неверно от някоя позиция, обаче учиха ни по този начин: “Ще работиш — ще постигнеш ”.
Наталия за всеки собствен възпитаник приказва с топлина и деликатност, като че ли за свое дете.
По принцип за учителите тук всички деца са свои, и за всички се грижат както за своите, надлежно се вълнуват, по какъв начин ще им се постави ориста след учебното заведение. С каквото могат оказват помощ и с техните триумфи се гордеят. Няма по-голяма премия за един преподавател от това неговият възпитаник да надмине учителя си. Затова учителите ги наблюдават в обществените мрежи, разпитват майките им, като ги посрещнат. А децата (като едно такова дете сигурно мога да кажа това) цялостен живот се огледват на учителите си и се стремят да оправдаят техните упования. Ако те толкоз имат вяра в децата си, по какъв начин децата да бъркат?
“Предпочитанията им са медицина, логика на психиката, софтуерно инженерство и IT експерти. Учат в София, Пловдив, Варна, главно ”, добавя Наталия.
Говоря постоянно с младежа и за фантазиите им, по какъв начин възнамеряват своя живот след университета. Повечето желаят да се върнат в Украйна и доста тъжат. Нашите деца са доста привързани към дома си, родителите, и Бесарабия. Не знам нито един юноша, който да каже, че не обича Украйна и селото си, и че не тъжи. Но от опит ние, по-възрастните, знаем, че студентите нормално си строят живота там, където учат. Да не споделям, че някои специалности, болшинството, ще ги задължат това да създадат, защото са извънредно български и са годни единствено за работа в България.
И по този начин, нашите деца заради войната стават бъдещето на България, на света, само че не на Украйна. Изглежда, че войната отдалечава от тях и всички нас естественото бъдеще в Украйна. Всеки ден е на сметката за от ден на ден фамилии да не се върнат.
Напълно ли са изгубени тези деца за Украйна, ще покаже времето и зависи от това по какъв начин дълго ще трае войната.
Украинската българка Тетяна Станева,
Някои харкивски университети направиха релокация в Хмелницки и други по-западни области.
А граничните с Европа университети, макар че са надалеч от фронта, страдат от липса на студенти по друга причина — зрелостниците аплайват в Европа. Особено що се касае националните малцинства. Украинците с маджарски генезис от закарпатска област се учат в Унгария. От Лвивска област — мнозина млади украинци си строят бъдещето в Полша или Словакия. Нашите хора в Бесарабия, етническите молдовци, най-вече са в Румъния, българите — в България.
Защо украинските българи избират България? Също както и другите етнически групи — защото отсъства езиковата преграда.
След 90-та година, откогато стана допустимо бесарабските и таврийските българи да учат в България и получават висшe обучение наред с всички българи, мнозина се възползваха от тази опция и останаха да градят живота си в Прародината. Между другото, доста сполучливо. Нито една от най-първите лястовици персонално аз не познавам да са някъде в сенките. И въпреки всичко, до 2022 година това бяха броени десетки. Има хора, които продължиха в Англия и Европа, а има и такива, които се върнаха в село в Украйна и си построиха живота в родината си, станаха връзката сред България и Украйна.
Сега, след нашествието, студентите в България от украински българи са стотици, а общо взето за три години към този момент са хиляди.
В, както и в другите български села в Южна Украйна, допреди войната имаше по един-двама възпитаници на годината, които избираха България за кандидатстване. И постоянно те сетне се връщаха обратно в Украйна. След нашествието един-двама остават в Украйна, останалите отиват в България. Включително и девойките. Въпреки че те не подпадат под закона за мобилизацията, те избират по-спокоен и по-сигурен развой на обучение, и в същото време да бъдат с приятелите си от село дружно.
Попитах едно семейство от моето село Чушмелий за мотивацията им да избират България тази година, те дадоха отговор по този начин:
“Първо, щерка ми доста искаше да следва медицина в Киив. Но ние все се надявахме войната да свърши до тази есен. Като разбрахме, че няма да стане, незабавно подготвихме документите за България. В украинската столица ужасно да я пускаме сама. Със сирените, бомбардировките и изключванията на ток, то обучение ли?
Благодарение на тази българска стратегия за бесарабските българи тя кандидатства гратис, а това за нас е също решителен фактор в този момент, защото с работата става все по-лошо, а имаме и още една по-малка дъщеричка. Някак би трябвало оцеляваме.
И най-главното това ще е европейско обучение, дава повече благоприятни условия за бъдещето.
Аз малко се притеснявах за езика. Нашият е диалектен и се опасявах дали тя ще схваща, и дали нея ще схванат. Обаче към този момент върви на лекции и е доста удовлетворена, споделя че всичко ѝ харесва и всичко хваща ”, – споделя Марина Янева (40 години), украинска българка от Чушмелий.
Тетяна Янева, дъщеричката ѝ на 17 години отговори по този начин: " Аз желая да съм доктор и да имам обикновено обучение. Медиците не става да учат онлайн. И всички мои другари от село са в България. Аз съм към този момент студентка на Пловдивския медицинския университет, и на по-големите курсове имам другари и дори родственици от село. Цяла тайфа сме чушмелийци в Пловдив. Все отново не съм сама ”.
В, която ние назоваваме българска гимназия, обстановката е същата.
Говорих по въпроса с Наталия Кара, учителка по български език в гимназията.
“В взаимозависимост от това каква е ситуацията в страната, зависи и процентът на децата, които се възползват от правото да карат висше обучение във България ”, – споделя Наталия, която знае всички свои деца поименно без да води специфична статистика.
“Ако е безшумно и умерено, множеството деца избират да аплайват в Украйна. През 2022 година над 80 % са тези, които аплайваха, бяха признати в България. Имаше години до преди, в които бяха 20, най-вече 30 % единствено. България от това всичко единствено завоюва.
Аз имам наблюдения от доста години, 30 години работя тук, в кандидат- студентската акция, и аз я виждам (статистиката). Поддържам връзка с нашите деца, които са били студенти, които са приключили бакалавър и магистратура, които работят и са се осъществили в някаква специалност. Те са експерти от висша класа. От всяко предписание има изключение, само че като цяло е по този начин. Защото възпитанието не може да загубиш. И дори ме питаха в България за нашите деца: “Как лепите от тях такива хора? ” Отговарям: “Ама,те по този начин са живеели цялостен живот, те нямат различен вид. ” Едната причина е култът към ученето. Другата е фамилията, полезностите и адекватността на обществото, в което те порастват. Работодателите в България също ми споделят: “Като кажем на вашите деца в сряда примерно да дойдат в 7, те в 7 без петнайсет са към този момент на място. Нашите пък ще дойдат в 8 и половина и ще питат: " Много ли закъсняхме? ”
И третата — труда, това е в кръвта ни. Може и неверно от някоя позиция, обаче учиха ни по този начин: “Ще работиш — ще постигнеш ”.
Наталия за всеки собствен възпитаник приказва с топлина и деликатност, като че ли за свое дете.
По принцип за учителите тук всички деца са свои, и за всички се грижат както за своите, надлежно се вълнуват, по какъв начин ще им се постави ориста след учебното заведение. С каквото могат оказват помощ и с техните триумфи се гордеят. Няма по-голяма премия за един преподавател от това неговият възпитаник да надмине учителя си. Затова учителите ги наблюдават в обществените мрежи, разпитват майките им, като ги посрещнат. А децата (като едно такова дете сигурно мога да кажа това) цялостен живот се огледват на учителите си и се стремят да оправдаят техните упования. Ако те толкоз имат вяра в децата си, по какъв начин децата да бъркат?
“Предпочитанията им са медицина, логика на психиката, софтуерно инженерство и IT експерти. Учат в София, Пловдив, Варна, главно ”, добавя Наталия.
Говоря постоянно с младежа и за фантазиите им, по какъв начин възнамеряват своя живот след университета. Повечето желаят да се върнат в Украйна и доста тъжат. Нашите деца са доста привързани към дома си, родителите, и Бесарабия. Не знам нито един юноша, който да каже, че не обича Украйна и селото си, и че не тъжи. Но от опит ние, по-възрастните, знаем, че студентите нормално си строят живота там, където учат. Да не споделям, че някои специалности, болшинството, ще ги задължат това да създадат, защото са извънредно български и са годни единствено за работа в България.
И по този начин, нашите деца заради войната стават бъдещето на България, на света, само че не на Украйна. Изглежда, че войната отдалечава от тях и всички нас естественото бъдеще в Украйна. Всеки ден е на сметката за от ден на ден фамилии да не се върнат.
Напълно ли са изгубени тези деца за Украйна, ще покаже времето и зависи от това по какъв начин дълго ще трае войната.
Украинската българка Тетяна Станева,
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ