Западът повече не създава бъдеще – той удължава настоящето. Чрез

Западът повече не основава бъдеще – той удължава сегашното.
Чрез войни без победа, посредством задължения без излаз, посредством народна власт без избор.
Украйна не е причина, а признак – най-видимият епизод от един по-дълбок цивилизационен срив.

Този разбор не разяснява вести. Той слага диагноза.
За света, който се пренарежда без Запада.
И за дребните страни, които рискуват да излязат от историята, до момента в който още имат вяра, че вземат участие в нея.

КРАЯТ НА ЗАПАДНАТА ИЛЮЗИЯ

Има моменти в историята, които не се означават с фанфари, а с тишина. Не с срутване, а с отмалялост. Не с революции, а с повторение. Западът през днешния ден живее точно в подобен миг. Той не се срутва зрелищно. Той се изчерпва постепенно , като цивилизация, която към момента приказва със самочувствието на хегемон, само че мисли със страха на човек, изгубил посока.

Най-голямата заблуда на нашето време е, че светът към момента се ръководи от Запада. Истината е по-неприятна: светът още реагира на Запада , само че към този момент не го следва. Това е голяма разлика, която формалният език отхвърля да признае. Всяка реакция се пояснява като въздействие, всяка рецесия – като доказателство за незаменимост. А в действителност това са последните отблясъци на една ера, която си отива, само че не желае да се сбогува.

Западът дълго време беше мотор на историята. Той създаваше не просто мощ, а смисъл – стопански, политически, културен. Той задаваше хоризонта, в който другите се ориентираха, даже когато му се противопоставяха. Днес този небосвод е размит. Няма огромен план. Няма огромен роман за бъдещето. Има единствено ръководство на сегашното – ден за ден, рецесия за рецесия, пакет за пакет.

Цивилизацията, която спре да мисли за бъдещето, стартира да се опасява от него.

Този боязън проличава на всички места. В истеричния звук на политическия език. В маниакалното повторение на думи като „ полезности “, „ ред “, „ правила “, които звучат все по-празно, тъй като към този момент не са подкрепени с действителна мощ на образеца. Демокрацията официално съществува, само че все по-рядко създава избор. Тя легитимира решения, взети другаде – в логиката на инерцията, не на визията.

Западът не е изгубил властта си внезапно. Той загуби вярата си, че може да я употребява свястно .

Затова реакцията стана по-важна от тактиката. Затова ръководството се трансформира в непрестанно гасене на пожари, без въпроса кой ги подпалва и за какво. Икономиката се крепи на дълг, политиката – на боязън, обществата – на табиет. Всичко действа, само че нищо не въодушевява. Това е най-сигурният симптом, че една система е минала от фаза на развиване във фаза на самозапазване .

А самосъхранението рядко е морално. То е прагматично, постоянно цинично, постоянно краткосрочно.

Затова Западът стартира да приказва все по-често за закани и все по-рядко за цели. За врагове, само че не и за посока. За отбрана, само че не и за смисъл. Това е езикът на изтощената мощ, която усеща, че повече няма какво да предложи, с изключение на себе си като само допустимо зло. „ Ние може да сме несъвършени, само че без нас ще е по-лошо “ – това се трансформира в негласния девиз на епохата.

Историята обаче не работи с лозунги. Тя работи с резултати.

А резултатите демонстрират свят, който постепенно, само че настойчиво се изплъзва от старите рамки. Нови стопански оси. Нови политически формати. Нови центрове на въздействие, които не се интересуват от морални лекции, а от баланс и интерес. Не идеологията, а прагматизмът стартира още веднъж да дефинира разпоредбите на играта.

Именно тук се ражда най-дълбоката паника на Запада – не от съответен съперник, а от загубата на монопола върху определянето на действителността . От обстоятелството, че светът към този момент не приема неговите дефиниции за универсални. Че „ редът, учреден на правила “, все по-често се възприема като ред, учреден на изключения.

Това е моментът, в който цивилизациите вършат избор. Или признават, че светът се е трансформирал и търсят ново място в него. Или отхвърлят да одобряват смяната и стартират да я саботират. Историята познава и двата разновидността. Тя също знае, че вторият съвсем постоянно води до спорове.

Какво прави една цивилизация, когато към този момент не може да води, само че не желае да последва?

Този въпрос виси над нашето време. Отговорът занапред се оформя – не в заявления, а в дейности. И колкото повече Западът се пробва да удържи статуквото, толкоз по-очевидно става, че е навлязъл в фаза, в която ръководството на света се е трансформирало в ръководство на личното му оттегляне.

Тук приключва диагнозата.
Оттук нататък стартира механизмът.

Когато липсва визия, само че съществува боязън от смяна, системите търсят сурогат. Нещо, което да задържи вниманието, да активизира обществата, да оправдае жертвите и да отсрочи равносметката.
В историята този сурогат има едно име.

ВОЙНАТА КАТО ТЕХНОЛОГИЯ ЗА ОТЛАГАНЕ

Когато една цивилизация загуби способността да води, само че отхвърля да последва, тя неизбежно стартира да създава спорове . Не тъй като ги желае, а тъй като без тях няма с какво да прикрие неналичието на посока. Войната в този смисъл не е злополука на системата – тя е нейно краткотрайно избавление. Упойка против осъзнаването, че бъдещето към този момент не принадлежи на тези, които го управляваха през вчерашния ден.

Западът не употребява войната като средство за победа. Той я употребява като средство за време . Време да се избегне равносметката. Време да не се дава отговор на въпросите за деиндустриализацията, обществения разпад, дълговата пропаст, ерозията на демократичната легитимност. Войната замества тактиката, тъй като тактиката изисква визия, а визията – храброст да признаеш, че светът е станал различен.

Затова днешните войни нямат край. Те имат етапи. Те нямат ясна цел, само че имат непрекъснат разказ. Те не търсят решение, а поддържане на напрежение. Конфликтът би трябвало да продължава, само че не и да завършва. Победата е рискова – тя носи отговорност. Мирът е още по-опасен – той носи истина.

Украйна е най-чистият образец за тази логичност.

Тя беше превърната от страна в функционалност. От политически индивид – в геополитически инструмент. Не поради самата нея, а тъй като Западът имаше потребност от поле, върху което да изнесе на открито личните си несъгласия. Украйна се оказа идеалният терен: задоволително огромна, с цел да бъде значима; задоволително слаба, с цел да бъде управляема; задоволително близка до Русия, с цел да се трансформира в нерв на международната система.

Тук моралните причини служат като фон. Реалната логичност е друга.

Чрез тази война Западът реализира няколко неща по едно и също време. Опита да изтощи Русия – не толкоз военно, колкото стратегически и стопански. Дисциплинира Европа, като я принуди да заплати цената на наказания, които не тя формулира и от които тя страда най-вече. И сътвори комфортен външен зложелател, зад който да скрие личните си провали – от енергийната политика до обществената неустойчивост.

Но най-важното: войната в Украйна разреши да се отсрочи диалогът за края на демократичния ред .

Санкциите бяха показани като оръжие на бъдещето, а се оказаха инструмент на самозаблуда. Те не изолираха Русия от света. Те форсираха света отвън Запада. Нови търговски направления, нови финансови схеми, нови партньорства – всичко това не беше резултат от гениална тактика на съперниците на Запада, а от неговата некадърност да одобри, че глобализацията към този момент не може да бъде ръководена от един център.

В този смисъл Украйна не е изключение, а матрица . Модел, по който Западът реагира на загубата на надмощие: посредством спор, посредством морална готовност, посредством прекачване на икономическите вреди върху личните си общества, като ги убеждава, че това е „ цената на свободата “. Свободата обаче не се мери в инфлация, студени зими и унищожена промишленост. Това е цената на неналичието на опция , не на моралното предимство.

Затова мирът е неуместен. Мирът значи въпроси. Кой завоюва? Кой загуби? Какво постигнахме? Защо Европа е по-бедна, по-зависима и по-несигурна, в сравнение с преди? Защо Русия не се срина? Защо светът не се подреди към санкционния режим, а в противен случай – стартира да го заобикаля?

На тези въпроси няма добър отговор. И по тази причина те би трябвало да бъдат заглушени от продължаващ спор.

Тук се крие най-циничната истина: Западът има потребност Украйна да не загуби, само че и да не победи . Да стои в положение на безконечна готовност, което оправдава всичко – от военните бюджети до потискането на вътрешното неодобрение. Това не е тактика за победа. Това е тактика за отсрочване.

И колкото по-дълго продължава това отсрочване, толкоз по-ясно става, че казусът не е в Украйна, нито в Русия. Проблемът е в цивилизационния модел, който към този момент не може да основава ред без да основава безпорядък.

Историята демонстрира, че когато една мощ стартира да употребява войната не с цел да реализира цел, а с цел да избегне смяна, тя към този момент е влезнала в стадия на стратегическа отмалялост . Тя може да бъде рискова, разрушителна, нападателна – само че не и устойчива. Защото всяка война, водена без визия за мир, неизбежно се трансформира в война против личното бъдеще.

Тук Украйна престава да бъде централният въпрос. Тя се трансформира в огледало. И в това огледало Западът вижда не успеха си, а личното си съмнение. Своя боязън да одобри, че светът към този момент не се върти към него – и че отлагането на този факт единствено усилва цената на неизбежното.

Украйна не е причина.
Тя е признак.

Оттук нататък въпросът към този момент не е за войната, а за това по какъв начин наподобява светът след Запада . И къде в този свят се намират тези, които още не са разбрали, че разпоредбите са се сменили.

Когато признаците се повтарят, въпросът към този момент не е за заболяването, а за бъдещето след нея.
Как наподобява светът, когато центърът се разпада?
И какво се случва с тези, които нямат силата да го трансформират, само че имат избора дали да го схванат?

СВЕТЪТ СЛЕД ЗАПАДА И БЪЛГАРИЯ В ЗОНАТА НА МЪЛЧАНИЕТО

Когато една цивилизация престане да бъде център, светът не стопира. Той просто продължава без нея. Това е най-трудната истина за приемане, тъй като не носи драма, не предлага зложелател, не дава успокоителен роман. Тя е тиха. И точно по тази причина е безпощадна.

Светът след Запада не се ражда с заявления и нови идеологии. Той се сглобява прагматично – през търговия, сила, технологии, сигурност. Без лозунги за „ полезности “. Без искания за повсеместност. Това не е по-добър свят. Но е по-реалистичен . И най-важното – той не чака позволение.

Новите центрове на въздействие не се пробват да заменят Запада като честен съдник. Те просто заемат мястото му като функционален сътрудник . Интересът измества идеологията. Балансът измества задачата. Резултатът измества пропагандата. Това не е краят на спора – това е краят на илюзията, че спорът м