Замисляли ли сте се, че един слънчев ден сте излезли

Замисляли ли сте се, че един безоблачен ден сте излезли да играете с другите деца пред блока, само че не сте осъзнавали, че това ще е последният път, в който го вършиме? Ами в случай че още тогава го знаехте? Какво щяхте да извършите – да се постараете да излезете най-малко още един път на открито или на драго сърце щяхте да загърбите детството? Без да се възнамерявам, сега бих избрала първото. Иска ми се още в този момент да мога да се пренеса назад в края на 90-те, да превъртам аудиокасетка с писалка, с цел да чуя още веднъж обичаната си ария, да облека за последно протрития си от игри на двора спортен екип и да играя на гоненица, до момента в който не се стъмни.
Вместо това обаче тогава, както и всички останали хлапета от „ наоколото “, съм взела решението да си остана у дома и да върша проекти за бъдещето.

Никога няма да си простя обстоятелството, че побързах да порасна. Всъщност, не съм сигурна дали аз подраних, или просто ми е мъчно да приема обстоятелството, че нищо на този свят (особено хубавите неща) не е постоянно и това е бил естественият ход на времето.
Бавно и незабелязано домашните се увеличаваха, а часовете за игри намаляваха. Един ден аз по този начин и не слязох пред блока, а не след дълго колелото ми откри заслон в мазето, тъй като скоро нямаше да имам никакво време за него. Вместо това започнах да се интересувам от напълно разнообразни неща, а учебното заведение заемаше голяма част от всекидневието ми. Някак си игрите с другите деца не ме вълнуваха толкоз към този момент и даже не подозирах, че някакви си 15 години по-късно ще си бленувам това време да се върне.

Дойде ерата на компютрите, на тв приемниците с плоски екрани, дори не разбрах по кое време се изнизаха всички тези години.
И по кое време, по дяволите, съм прибрала за последно уокмена и дискмена в шкафа? Няма никакъв късмет да си спомня, само че едно е несъмнено – имах щастливо детство, макар че не съм държала нито таблет, нито iPhone в ръце.
Аз даже нямах мобилен телефон, а и не ми липсваше. Е, добре де, по средата на втори клас осъзнах, че не е неприятна концепция да имам и не след дълго получих първия си номер, който употребявам и до през днешния ден. Апаратът беше с копчета, а най-голямата ми наслада бе да променям цветните панели и да прослушвам мелодиите.

Имах шанса да израсна във време, в което технологиите не бяха напреднали толкоз стряскащо. С усмивка си припомням по какъв начин със сестра ми се карахме коя ще вземе отдалеченото за тв приемника и коя първа ще се обади на най-хубавата си другарка по домашния телефон. Нямаше вайбър, скайп, месинджър, а смс-ите бяха разкош. Всъщност, не знаех за опцията да напишеш известие до 4-и клас, разчитах само на това да чуя гласа на индивида, с който желая да беседвам. Без емотикони, без гифчета, без стикери и всевъзможни други дивотии. Беше хубаво и нищо не ми липсваше. Като че ли бях и по-щастлива от в този момент и по-често виждах приятелите си онлайн. Сега основно си пиша с тях и взаимно се оплакваме от живота. Нямаме време да си приказваме очи в очи, единствено очи в екран. Кое му е комфортното или хубавото на това?

Дойде и времето на чатовете и тогава всички постепенно започнахме да потъваме в бездната на интернета. Прекарвах десетки часове пред компютъра и заспивах късно, а в този момент едвам съумявам да дочакам момента, в който ще затворя преносимия компютър в офиса. Игрите пред блока ми се костват все по-примамливи, не ми харесва да съм пораснала.
Да, през днешния ден мога да си купя шоколад, постоянно когато пожелая, без да желая пари от мама или тате и когато бях дребна за мен това бе бленуваната независимост, а в този момент разбирам, че съм живяла в симпатична детска илюзия. Ако единствено можех да кажа на това малко инатливо момиченце: „ Живей и лудей, тъй като на следващия ден ще си огромна и ще имаш прекалено много отговорности.
“ Някой навит за една гоненица на двора?
Инфо: woman.bg