Бет Харт в България и в сърцата ни
Зала 1 на НДК, 4 декември 2018 година - продадена от месеци и претъпкана от възторжени познавачи и фенове на същинския, недопечен блус - един видимо позабравен и изтласкан настрана от лъскавите фешън течения музикален жанр. Това, което те получиха, бе повече от зашеметяващо и сигурно ще бъде помнено за цялостен живот. Защото уникалността на тази музика е, че въпреки и да извлича силата си от мизерията на всекидневието, тя придобива вселенско измерение и се домогва до най-високите и чисти струни на душевността.
Особено когато в центъра ѝ е певица като Бет Харт. Освен от изключителния вокален диапазон, разнообразието на стилистични нюанси, светлини и сенки, екот и деликатност, публиката бе покорена от една горда и самостоятелна персона, утвърждаваща самоуверено своята непринудена и борбена женственост, споделяща без превземки своите уязвимости, само че и искряща с обич, мощ и сила.
Тонът бе даден още с разтърсващата първа ария – композицията на Ал Купър „ I Love You More Than You’ll Ever Know “; различен връх бе „ I’d rather go blind “ – един заслужен реверанс пред Ета Джеймс. Блусовата рамка разреши в нея да се вместят и преплетат детайли от разнообразни стилове – от темп енд блус, през джаз, балада, госпъл и даже гръндж. И всичко това - без намек за неестественост, еклектизъм или клишета. Концертът, както и самата Бет загатна, сякаш беше програмиран за тесни клубни зали – дребен състав, включващ единствено китара, бас и барабани, с епизодичното, само че доста безапелационно включване на Бет на клавир. И скромна сцена, със свещи върху усилвателите и пианото. Китаристът Джон Никълс, с който тя в действителност пее от двадесет години, бе другият, въпреки и непоказен център на сцената. С чист и моден тон, с внимание към тона и атмосферата, само че и с тънко и премерено солиране, той безапелационно полагаше тъканта, върху който геният на Бет извършваше ваятелските си тайнства.
Макар че и други китаристи като Джеф Бек, Джо Бонамаса и Слаш са били горди, че са пригласяли на Бет Харт, то какво остава за възторжената софийска аудитория – вярата, че прекарването въпреки всичко може отново да се повтори в миналото, както тя даде обещание преди да напусне сцената.
Особено когато в центъра ѝ е певица като Бет Харт. Освен от изключителния вокален диапазон, разнообразието на стилистични нюанси, светлини и сенки, екот и деликатност, публиката бе покорена от една горда и самостоятелна персона, утвърждаваща самоуверено своята непринудена и борбена женственост, споделяща без превземки своите уязвимости, само че и искряща с обич, мощ и сила.
Тонът бе даден още с разтърсващата първа ария – композицията на Ал Купър „ I Love You More Than You’ll Ever Know “; различен връх бе „ I’d rather go blind “ – един заслужен реверанс пред Ета Джеймс. Блусовата рамка разреши в нея да се вместят и преплетат детайли от разнообразни стилове – от темп енд блус, през джаз, балада, госпъл и даже гръндж. И всичко това - без намек за неестественост, еклектизъм или клишета. Концертът, както и самата Бет загатна, сякаш беше програмиран за тесни клубни зали – дребен състав, включващ единствено китара, бас и барабани, с епизодичното, само че доста безапелационно включване на Бет на клавир. И скромна сцена, със свещи върху усилвателите и пианото. Китаристът Джон Никълс, с който тя в действителност пее от двадесет години, бе другият, въпреки и непоказен център на сцената. С чист и моден тон, с внимание към тона и атмосферата, само че и с тънко и премерено солиране, той безапелационно полагаше тъканта, върху който геният на Бет извършваше ваятелските си тайнства.
Макар че и други китаристи като Джеф Бек, Джо Бонамаса и Слаш са били горди, че са пригласяли на Бет Харт, то какво остава за възторжената софийска аудитория – вярата, че прекарването въпреки всичко може отново да се повтори в миналото, както тя даде обещание преди да напусне сцената.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ