Заглавието е поставено с цел да привлече вниманието ви към

Заглавието е сложено за да притегли вниманието ви към описа „ Серафим “, който приключва по извънредно трагичен метод, само че и носи доста поучения. Съдържанието е художествена творба, представяща една човешка история, заслужаваща да отделите няколко минути, с цел да я прочетете.

СЕРАФИМ

– Не, твърдо не! – отсече Пламен. – Точно този няма да го взема на работа.

– Защо? – усмихна се лукаво Любомир, макар че знаеше отговора.

– Не се прави, че не разбираш. Първо, идва от вкъщи за сираци. Не помниш ли какво стана с предния юноша? Държа се от малко малко обикновено, до момента в който му пуснахме непрекъснат контракт, след това не спря да прави простотии. Сби се с сътрудници, пуска тъжби, институциите ни побъркаха от инспекции. Едва се отървахме! Да не приказваме, че преднамерено се хвърли от оная стълба… После плащай интервенции, санкции и какво ли не! Даже по едно време се говореше, че желал да ни възпламени. Знам, че искаш да окажеш помощ на това момче, обаче и моите нерви имат предел. Счетоводителката заплаши да напусне, в случай че отново ѝ сервираме сходно премеждие. И второ, само че не и по значимост. Младежът е на 18, няма никакъв опит, трудов стаж – нула. Трябва да го учим що е то работно време, трудова нравственос, почитание към сътрудниците и по този начин нататък, и по този начин нататък. Кой чорбаджия ще се жертва да го образова? И изобщо, от кое място този левент научи, че търсим хора?

– Аз го доведох – отвърна Любомир и поклати тъжно глава. – Намерих го да рови в кофата за отпадък начело.

– Оттам и присъщата миризма.

– Извади парче пица от кофата и преди да отхапе отчупи половината и я даде на куче, което стоеше паралелно до него.

– Ще повърна.

– Емпатичен е. Грижи се за животното, макар че животът го е смачкал. Ребрата му се броят, нали го видя? Трудно се намират такива хора.

– Направо не те знам по какъв начин си станал един от най-големите работодатели в града ни с тая твоя мека душичка – на собствен ред се усмихна Пламен. – Лична карта има ли най-малко, нищо не му разбрах от говоренето?

– Има.

– Пускаш го в най-тежката бригада, при Христо. Аз ще приказвам с него да го понатисне малко. Ако издържи, ти печелиш. Ако не, махам го незабавно. Хайде, извикай го и дано се изкъпе преди работа, другояче не знам по какъв начин ще го изтраят сътрудниците му!

– Няма да съжаляваш – отвърна Любо на съдружника си.

– Вече скърбя – озъби му се Пламен. – Ще приказвам със счетоводителката, стискай палци да не ме замери с нещо! Писна ѝ да назначаваме хора и те да се отхвърлят на третия ден.

– Успех!

– Утре го желая изкъпан в базата, в точния момент! Христо, бригадирът му, ще ме осведоми всекидневно, да знаеш. Как се споделя този облик?

– Серафим.

– Шантава работа. Шантав човек.

Серафим потропа на вратата въз основата тъкмо в 7 сутринта. Нощният охранител за малко да изгони неугледното опърпано дребосъче, водещо смрадлив помияр.

После се сети, че шефът му го бе предизвестил за него и делово попита:

– Серафим, нали?

Непознатият кимна.

– Кучето вън, ти – незабавно в мъжката битовка под душа. Оставил съм ти кат работни облекла, изкъпи се и почисти двора, преди промяната ти да пристигна. Шеф ще ти е Христо, той ще ти каже какво да правиш по-нататък. Разбрано?

Последва второ кимване, Серафим погали кучето и му уточни поляната зад базата. Животното чинно потегли в оказаната му посока.

Когато Христо пристигна на работа завари двора в изрядно положение, а недъгав юноша стоеше в средата му и се оглеждаше дали не е пропуснал нещо.

– Серафим, нали? – почеса се по главата бригадирът.

Последва следващото кимване.

– Дребен си. Изглеждаш ми физически слаб. При нас се работи крепко, да не ми се огънеш към обяд?

– Няма.

– А, можеш да приказваш в последна сметка. Тези следи по лицето ти от пердах ли са?

Кимване.

– Челюстта ти е била чупена, нали? Затова приказваш мъчно.

Не последва отговор.

– Айде, с мен да ти направя инструктажа! Можеш ли да пишеш? Подпис най-малко?

– Мога.

До обед на Серафим му се наложи да свърши работа колкото на двама служащи за през целия ден. Когато стопираха за обяд, единият от мъжете на линията прошепна на Христо:

– Защо го тормозиш толкоз, не го ли гледаш, че носи душа чартърен? Имам възприятието, че ще припадне всеки миг.

– Заповеди от горната страна – отвърна му бригадирът. – Нещо като бойно кръщение. Ако се оплаче, го махам на секундата. По-добре в този момент, в сравнение с след шест месеца, когато ще разчитаме на него. Трябват ми сигурни хора, не някой, който ще ревне, тъй като се е изпотил малко.

Серафим си взе обеда от работническия стол и излезе пред базата. Свирна и единственият му другар пристигна след секунди. Двамата седнаха в прахта, опрели се на солидната ограда. Поделиха си храната поравно, както бяха правили постоянно. Младежът смъкна горната си работна дреха, в действителност бе целият потен. Ако някой се взреше по-внимателно в белезите по гърба му, щеше да види голям брой следи от колан, благ спомен от годините в дома за сираци. Не след дълго Серафим стана, облече се и се запъти към входа въз основата. Чакаше го втората част от кръщенето.

Накрая на работния ден Христо се обади на началника си, както бе заречен:

– Добър вечер, комфортно ли е господин Паскалев?

– Наричай ме Пламен, 100 пъти съм ти казвал. Слушам те.

– Относно Серафим.

– Изпоти ли го?

– О, да, по едно време момчетата ме помолиха да спра да го притеснявам. А те, както знаете, са дебелокожи.

– И?

– Първото ми усещане е, че не е контактен. Според мен е бил доста унизен като дете. Каза ми три думи през целия ден. Веднъж посегнах към него, да взема нещо, а той приклекна и постави ръце на главата си, все едно ще го ударя. Момчетата ахнаха. Това дребосъче има съществени душевен проблеми.

– Да го махаме, а?

– Всъщност не, физически устоя. Нека забележим дали ще пристигна на следващия ден, става ли по този начин?

– Става.

Серафим потропа на вратата въз основата тъкмо в седем на идващия ден. Охранителят го пусна, младежът се зае да шета по двора, имаше два часа до идването на другите. И този ден Христо не откри мотив да го изгони.

 

Минаха няколко месеца, странният неразговорлив юноша съумя да резервира работата си. Идваше първи и тръгваше финален, говореше единствено когато го питат. Най-често с по една дума. Никой не го знаеше къде върви вечер, в персоналната му карта като адрес бе даден домът за сираци, само че Серафим от дълго време го бе напуснал. Когато навърши 18, му демонстрираха вратата. Правила!

Една вечер обаче Пламен разбра къде спи Серафим. Истината го удари крепко, действителността му заби пестник, който той в никакъв случай нямаше да не помни.

Мъжът се прибираше пешком към къщи, двете му ръце бяха заети с големи торби, бе накупил коледни дарове за децата и брачната половинка си. Беше му радостно, усещаше по какъв начин ще зарадва околните си, мислеше си къде да скрие обемистите торби, имаше няколко дни до Коледа...

И тогава ги видя и замръзна. Нямаше никакво подозрение, че бяха те двамата. Серафим, още облечен в първите си работни облекла с фирменото лого, се бе свил под стълбите на един вход. Прегръщаше кучето си, което се бе сгушило на кълбо и бе поставило глава в скута му. И двамата трепереха от мраз, вятърът довечера бе рязък.

Пламен пусна торбите и приближи странната двойка.

– Какво правиш бе, момче? – провикна се той. – Затова ли ти заплащам заплата и бонуси? Че и коледна добавка ви дадох. Как по този начин ми стоиш тук? Пари най-малко за едно легло в някое общежитие имаш!

– Имам – отвърна Серафим и се сви, все едно Пламен щеше да го удари. – Съжа... лявам...

– Веднага марш в базата! Тази вечер ще си в будката на пазача, на следващия ден ще те мислим.

– Кучето?

– Уф! – изпъшка господин Паскалев. – Ще ме умориш с това куче. Вземи го и него! Какво да ви върша!

На идващия ден двамата съдружници разпалено разясниха странния си чиновник.

– Ти ми го натресе тоя! – озъби се Пламен. – Сега би трябвало да го мисля къде ще спи...

– Остави го на пътя! – лукаво се усмихна Любо.

– Любомире, разкарва ми се с фирмените облекла и ми спи под стълбите. Излага компанията. Не мога да търпя такова нещо.

– Знаеш ли какво си мисля аз – прекъсна го сътрудника му. – Мисля си, че Серафим те е трансформирал към по-добро. Виждаш какъв брой е предан към нас, по какъв начин работи за трима и по този начин демонстрира благодарността си. И го оценяваш. А в този момент ме баламосваш с някакви истории за фирмената чест.

– Друго да запитвам – смени тематиката Пламен, мразеше сътрудникът му да го мисли за слаб. Та той бе неприятният в компанията. Любо лигавеше всички и по тази причина му се бяха качили на главата. – Къде харчи парите си това идиотче?

– Тук ще те изненадам, приятелю – поклати глава Любомир. – Аз също се учудих като разбрах. Той бе изхвърлен от вкъщи, нали знаеш! Понеже е пълновръстен.

– И?

– Мрази възпитателите, само че е доста завързан към децата, останали там.

– Да не би…?

– Ахам, всичко отива за тях. Купува им облекла, храна, каквото ти пристигна на акъла. С коледния бонус им е взел играчки. Мъничките им личица светеха, като ги видях.

– Емпатичен, ти първоначално много тъкмо го дефинира. Или чисто вманиачен.

– Може и двете. Дай да го настаним в старите битовки! И без това не ги употребяваме. Имат си баня, стая за отмора, разтегателен диван.

– Доста са олющени.

– По-добре ще е там, в сравнение с под стълбите, не мислиш ли?

– Прав си.

И по този начин, Серафим и кучето му заживяха в базата. Често нощните пазачи оставяха двамата другари сами да пазят парцела. Отскачаха до къщи или до кръчмата, а младият мъж и кучето му патрулираха съзнателно из двора, осъзнавайки отговорността на поставената им задача. Една вечер обаче немислимото се случи.

Предният юноша, нает от вкъщи, имаше зъб на Пламен и Любо, както и на множеството си сътрудници. Беше се бил с доста от тях. Бе позорно уволнен и бе тръгнала мълвата, че е конфликтен. Той по този начин и не съумя да си откри читава работа. Затова една вечер източи резервоара на паркиран в тъмна уличка автомобил и се насочи към базата. Дебнеше в храстите, когато видя по какъв начин охранителят скача в колата си и напуща обекта. Сега бе идеалният миг... Младежът нахлупи на лицето си скиорска маска, метна двете туби с бензин през оградата и пъргаво скочи в двора. Твърдо бе решил да изпепели цялото място. Знаеше доста добре от кое място да стартира. Складът с кашоните щеше да направи пожарът неконтролируем.

В двора обаче го очакваше изненада. Кучето, правилният другар на Серафим, го подуши на секундата. После всичко се разви с адска експедитивност. Без да се двоуми, Серафим скочи против нападателя, който извади сгъваем нож от задния си джоб. Докато кучето се спускаше към крачола на агресора, оня ловко заби острието до дръжката в корема на момчето. После завъртя ножа, да остави отворена рана. Серафим се дръпна обратно, само че съумя да хване шапката на нападателя, смъкна я от лицето му и изохка. Позна го. Нямаше по какъв начин да не го познае, та те живяха под един покрив толкоз доста години. Следите от колана и счупената челюст не се забравяха толкоз елементарно.

Младежът се сви по табиет и падна на колене, държеше с две ръце разпрания си стомах. Кучето се дръпна обратно и скочи още веднъж, този път към ръката на нападателя. Захапа я с цяла мощ и увисна на нея. Сега бе ред на апаша да изохка, изпусна ножа и хукна назад към изхода...

Когато охранителят се върна, откри Серафим сгънат на кълбо, легнал в голяма локва кръв. Кучето седеше до него и трепереше. От време на време близваше лицето на най-хубавия си другар, като че ли да му покаже, че не е самичък. После всичко стана доста бързо.

 

– Казах ти аз да платим застраховка въз основата – озъби се за кой ли път Пламен. – Ти “не та не “. За малко да изгорим до основи!

Двамата гледаха записа на камерите от съдбовната нощ и клатеха невярващо глави.

– Виждаш ли по какъв начин скочи да ни отбрани? – отвърна му Любо. – Кучето му също. Онзи урод хвърли тубите и побегна. Добре че Серафим му махна маската от лицето, служителите на реда го познаха незабавно. Сега е в ареста. Ще лежи, това е несъмнено.

– А Серафим? Ще се оправи ли?

– Загубил е доста кръв, докторите се борят. Знаеш ли, приятелю, от време на време си мисля... Съдбата си играе с нас, демонстрира ни всякакви неща, всякакви хора, всякакви ориси. Две деца, израснали при едни и същи условия. Единият – дявол, другият – ангел. Единият до края на живота си ще си пати от делата си, другият ни сподели, че можем да бъдем хора, даже и в най-тъмните мигове от битието си. Да протегнем ръка, даже когато личните ни родители са се отрекли от нас. Обаче знаеш ли, Бог рано прибира тези души, желае да са до него, та те няма какво повече да научат тук...

Позна, несъмнено. Младият смелчага се събра със Създателя още същата нощ. На погребението кучето легна на гроба. Нямаше мощ, която да го помръдне от най-хубавия му другар.

– Знаеш ли – безшумно промълви Пламен, втренчен в преданото животно, – Серафим ни остави нещо като завет.

– Ти да не плачеш? – учудено го попита Любо. – Никога не съм те виждал да плачеш.

– Нещо ми влезе в окото – отвърна сътрудника му. – Кучето ще го взема аз. Децата така и така ми мрънкат за домакински любим.

– За какъв завет говореше?

– Приеми го като задача, обвързване към правилния ни чиновник. Ние му подадохме ръка, а той даде за нас живота си. Шантаво хлапе!

– Каква е задачата?

– Дома. Поемаме грижата за децата. Дължим му го.

– Серафим в действителност те е трансформирал, приятелю. Промени и двама ни.

Сега несъмнено ни гледа от горната страна и се усмихва.

*Коледните пакети с книгите на Луи можете да намерите тук: