Заетостта е близо до исторически върхове. Заплатите продължават да нарастват.

Заетостта е покрай исторически върхове. Заплатите не престават да нарастват. Борсовите показатели се движат към рекордни равнища. И все пак милиони европейци имат чувството, че последователно изостават финансово. Обяснението може би се крие в нов вид криза, която не се вижда в Брутният вътрешен продукт, не се регистрира в статистиката за безработицата и рядко попада във водещите стопански заглавия.В продължение на десетилетия икономическият прогрес следваше относително предвидима логичност. Когато стопанската система растеше, фирмите наемаха повече чиновници. Когато пазарът на труда се затягаше, заплатите започваха да се покачват. А когато приходите нарастваха, семействата последователно подобряваха виталния си стандарт. Тази връзка в никакъв случай не е била съвършена, само че беше задоволително постоянна, с цел да образува упованията на генерации европейци. Повечето хора имаха вяра, че в случай че работят повече, покачват квалификацията си и усилват приходите си, ще могат да живеят по-добре от родителите си.Днес тази връзка стартира да се пропуква.На пръв взор европейската стопанска система наподобява релативно постоянна. Безработицата в доста страни остава покрай най-ниските си равнища от десетилетия. Компаниите не престават да изпитват дефицит на работна мощ. Заплатите в еврозоната нарастват с почти 3–4% годишно, а в някои страни от Централна и Източна Европа растежът е даже по-висок. Финансовите пазари значително преодоляха шока от пандемията, енергийната рецесия и нападателния цикъл на повишение на лихвите. Ако човек гледа само формалните индикатори, би могъл да заключи, че европейската стопанска система се намира в положително здраве.Реалността на семействата обаче споделя друга история.От Берлин до Барселона, от Париж до Прага и от Амстердам до София все по-често се чува едно и също недоволство. Хората работят. Получават по-високи заплати от преди няколко години. Много от тях даже са подобрили професионалната си позиция. И все пак изпитват чувството, че парите им стигат за по-малко. Големите покупки се отсрочват. Спестяванията се натрупват по-бавно. Покупката на жилище наподобява все по-недостижима. Финансовата сигурност, която преди се е възприемала като естествена част от живота на междинната класа, стартира последователно да се трансформира в разкош.Причината е елементарна. Хората не живеят в Брутният вътрешен продукт. Те живеят в личните си бюджети.Именно там се крие разликата сред икономическата статистика и ежедневния живот.Един от най-често употребяваните причини против тезата за влошаващия се витален стандарт е фактът, че заплатите фактически порастват. Това е несъмнено правилно. Но има голяма разлика сред растеж на приходите и растеж на покупателната дарба. Домакинствата не използват заплати. Те използват това, което заплатите могат да купят.Представете си семейство, чиито приходи са нарастнали с 20% през последните няколко години. На доктрина това наподобява като сериозен прогрес. Но в случай че разноските за жилище са се нараснали с 40%, питателните артикули с двуцифрени темпове, застраховките с 20–30%, а силата остава сензитивно по-скъпа от равнищата преди рецесиите от 2021–2022 година, действителният резултат може да бъде противоположен. Семейството получава повече пари, само че разполага с по-малко свободен запас след покриване на главните си потребности.Точно това чувство изпитват милиони европейци през днешния ден.Най-ясно този развой се вижда при жилищата. Данните на Евростат демонстрират, че сред 2010 и 2024 година цените на жилищата в Европейския съюз са се повишили приблизително с към 53%. За същия интервал наемите са нарастнали с почти 25%, а общата инфлация е към 39%. С други думи, жилищата не просто са поскъпнали. Те са поскъпнали по-бързо от общото ниво на цените и в доста случаи доста по-бързо от приходите.Още по-важното е, че наклонността не е завършила. През последното тримесечие на 2025 година цените на жилищата в Европейски Съюз не престават да порастват с към 5.5% на годишна база, до момента в който наемите се усилват с над 3%. В Испания растежът на жилищните цени надвишава 12%, което е повече от два пъти над междинното за еврозоната. Подобни процеси могат да бъдат следени в елементи от Нидерландия, Португалия и редица пазари в Централна Европа.Това не е просто проблем на имотния бранш. Това е проблем на цялата стопанска система.Жилището нормално е най-големият разход в бюджета на едно домакинство. Когато този разход стартира да гълтам все по-голяма част от приходите, всяко друго финансово решение става по-трудно. Спестяването за пенсия се отсрочва. Инвестициите понижават. Потреблението се свива. Решението за основаване на семейство се отсрочва. Натрупването на благосъстояние става по-бавно и по-трудно.Тук се появява и различен значим проблем – разликата сред формалната и усещаната инфлация.Официалните инфлационни индикатори са основани по този начин, че да мерят междинното придвижване на цените в стопанската система. Те са извънредно потребни за централните банки и икономистите, само че не постоянно разказват действителността на съответното домакинство. Семейство с две деца в Мюнхен не живее по същия метод като пенсионери в Южна Франция. Наемател в Амстердам не усеща същата инфлация като притежател на жилище в Италия. Разходите за обучение, опазване на здравето, превоз и жилище имат друга тежест за другите хора.Затова и все по-често се следи събитие, при което формалната инфлация демонстрира едно число, а семействата усещат напълно друго. Това не значи, че статистиката е неверна. Означава, че междинният индикатор не съумява да улови самостоятелния опит на милиони фамилии.Исторически Европа се отличаваше със мощна и постоянна междинна класа. Средният приход позволяваше покупка на жилище, основаване на семейство, обучение за децата и струпване на спестявания. Именно тази формула трансформира европейския обществен модел в един от най-успешните в света.Днес обаче този модел е под напън.Проблемът не е всеобща беднотия. Проблемът е последователното ерозиране на покупателната дарба. Милиони хора не престават да имат прилични приходи. Те работят, заплащат налози и вземат участие интензивно в стопанската система. Но против тези приходи получават все по-малко икономическа стойност.Това е фундаменталната разлика.Не следим срив на приходите.Наблюдаваме срив на това, което приходите могат да обезпечат.Допълнително напрежение основава и фактът, че цените на активите постоянно порастват по-бързо от заплатите. Жилищата нарастват. Финансовите пазари се повишават. Собствениците на активи усилват благосъстоянието си. Хората, които разчитат главно на трудови приходи, постоянно изостават. Така последователно се оформя ново разделяне – не сред богати и небогати, а сред хора, които имат активи, и хора, които разчитат главно на заплата.Енергията остава другият огромен фактор зад този развой. Макар цените на петрола и газа да са надалеч под рисковите си върхове от 2022 година, те не престават да оказват въздействие върху съвсем всяка част от стопанската система. Транспортът, производството, храните и логистиката остават мощно подвластни от енергийните разноски. Всеки нов геополитически потрес в Близкия изток има капацитета още веднъж да форсира инфлационния напън и да удължи интервала на високи разноски за семействата.Всичко това води до един значим извод.Европа евентуално не се намира в класическа криза. Безработицата не пораства трагично. Производството не се срутва. Икономиките не престават да действат. Но от ден на ден хора изпитват чувството, че работят повече, а реализират по-малко.Именно по тази причина може би е време да стартираме да приказваме за нов вид икономическа действителност – криза на покупателната дарба.Това е криза, която не се вижда в Брутният вътрешен продукт.Не се вижда в борсовите показатели.Не се вижда в корпоративните облаги.Но се вижда във всеки фамилен бюджет.Историята демонстрира, че обществата могат да понесат инфлация, високи лихви или даже интервали на слаб напредък. Много по-трудно обаче се понася чувството, че икономическият прогрес към този момент не води до персонален прогрес. А точно това чувство стартира все по-силно да дефинира живота на милиони европейци.И в случай че има едно икономическо предизвикателство, което евентуално ще господства идващото десетилетие, то не е дали Европа ще пораства.Истинският въпрос е дали този напредък още веднъж ще стане забележим в живота на хората, които го основават.