Тайнствената дама зад Николай Хайтов
Зад всеки популярен мъж стои една жена. Така ли е и с писателя Николай Хайтов. Всеизвестна е неговата обич със брачната половинка му Жени Божилова. Но дали има и други дами – в сянка – оказали въздействие на творчеството и живота на писателя?
Любка Захариева
Макар това да не е цел, с книгата си за Хайтов Любка Захариева излиза от анонимността, или да е по-точно – от непознаването на необявената до момента роля на негов книжовен, пък и житейски, съидейник, консултант и редактор. Години наред по кьошета и маси се шепнеше за жена, която дотъкмявала за пред хората творбите на този публицист. Книгата за Н. Хайтов за следващ път потвърждава преимуществата на откровенията и истината пред манипулируемата загадъчност и недоизказаност. Това е първото значение на книгата – тя пресича спекулациите за някаква негова писателска примитивност, нуждаеща се от опитната ръка на непосредствен интелектуалец. Напротив, текстът ни убеждава, че нито казусът е подобен, нито Л. Захариева се е изживявала в сходна роля.
Книгата съставлява последователен роман за духовните и интелектуалните съпреживявания на двамата в интервала от запознанството им през 1981 година до 1996 година, въпреки и официално те да не стопират до гибелта на писателя в 2002 година Този сюжет е скърпен с мемоаристични конци, въпреки те да са и самостойни, и със своя стойност. Но същинският му гръбнак съставлява набор от други литературни жанрове: литературната и публицистичната статия; студията (все на Л. Захариева); анкетата/интервюто с писателя; литературните цитати (най-вече от истинските Хайтови дневници); писмата (между двамата) и други Всички тези текстове са подредени към два центъра, които са разделили книгата на два тома. Първият център (и том) е запознанството с личността и обозначаването на литературната персона и креативния развой у Н. Хайтов. Хронологично това е на първо място времето до 1989 година Ролята на Л. Захариева в съдействието е отбраната на творчеството на Н. Хайтов – нейна студия от две елементи за “Диви разкази ” (добър късен край на полемиката за тях от 1973-74 г.) и интервютата й с писателя за пътеписите му, за прототипите на героите от “Диви разкази ”, за креативния развой и т. н. (всъщност част от неосъществена книга-анкета). И още – неосъщественият до дъно съгласно нейните критерии редакторски принос в редактирането на множеството Хайтови дневници и пътеписи.
Вторият център (а и том) е главно за времето 1994-96 година Когато Л. Захариева е увлечена и привлечена от Н. Хайтов в основания от него като ръководител на Съюза на БП вестник “Български публицист ”. Тя там беше (имам и своите усещания като създател в него) един от главните мотори наред с основния редактор Венцислав Начев и Николай Василев, Елена Алекова и Милена Бойчева. Последните трима се осъществят сполучливо и през днешния ден в литературата и в публицистиката. Тези години за вестника бяха почтена негова борба за отстояване на родното в образованието и в литературата. В. “Български публицист ” в позицията на и самичък войнът е войник, и в акомпанимент на оглушителното безмълвие и равнодушие на множеството медии, енергично и аргументирано защитаваше българските върхове и обичаи. От кого? От личната си страна, разрешила интервенция извън в образованието, и все по-благосклонно лансиране на всевъзможни претенциозни литературоведски и литературни фалшификати и амбициозности. Л. Захариева ни връща и към това време на публицистичното и ненапълно и публично господство на Н. Хайтов. Вярно, основно със свои текстове за образованието (тя е и учителка и контрольор по български език и литература), само че и с пресъздаване на атмосферата в редакцията. А за правотата на позицията елементарно ще се произнесем през днешния ден, когато образованието създава полуграмотност и младежи без схващане за персона и общество. Неща предотвратими, в случай че се следваше здравомислието на “Български публицист ”.
Но за какво вестникът не съумя? Какво се случи. Показва ни го с разсъждения и с документи Л. Захариева – спасителят на Съюз на българските писатели и на неговите парцели Н. Хайтов се отдръпна от себе си и от позициите си, защитавани във вестника. Защо? Хипотезата на авторката сами намерете в книгата. Но надали ще разберем източникът и силата на натиска, извършен върху писателя, принудили го на взаимни отстъпки. Разбира се, вкарването на вестника в блатото на благодушния конформизъм, в последна сметка и на днешното му безизразно лице, стана без шумни спорове. Просто основният редактор беше заменен, уволнени и преместени се оказаха и другите мотори. Самият Хайтов откри сили да надмогне публичното се беззъбие от 1997 година И най-после на живота си издаде “Троянските коне в България ” и “Който има ухо, да чуе ”.
Книгата на Л. Захариева, както прилича на положителните биографии и монографии, основава два запаметяващи се облика и една картина. Образът на портретувания Хайтов и на авторката и картината на времето. Л. Захариева се портретува в сянката и като функционалност на огромния публицист. На това му споделят невзискателност, само че при нея не е единствено от поклонение. По-скоро става дума за вдишване на ролята на същински преданата и почтена жена, приела да прави голяма неблагодарна (а не черна) работа в името на блясъка на гения. Роля обаче не на покорна и послушна спътница, а на коректив както на писателски увлечения, по този начин и на поведенчески залитания.
Честна към себе си е била тя и когато портретува Хайтов. Общо взето за близко познаващите него и творчеството му Л. Захариева не прави свръхоткрития. Но без да води дискусия с налагания към този момент две десетилетия облик на Хайтов като грабител – осъществен и евентуален, на непознати ръкописи, тя безапелационно го опровергава. Показвайки – главно посредством текстове от дневниците и в изявленията с писателя, самобитния и непреодолим път на писателското му самоизграждане. И на сложното намиране на стилистиката на шедьовъра му “Диви разкази ”. Тъй че посредством положителната портретизация Л. Захариева прави и реабилитация на писателската чест.
За картината на времето в книгата към този момент стана дума при присъединяване на Л. Захариева в сътворяването му в интервала 1994-95 година Но особености на интервала преди този момент – до 1989 година, могат да бъдат открити и в други страници, отнасящи се отново до събития, в които авторката взе участие. И това още веднъж добре я характеризира – своите заключения и систематизирания тя предлага единствено за времето, което познава по този начин, че да му бъде пресъздател и съдник.
Книгата ме докара до още едно умозаключение – тъпо, че при нейния полемичен и анализаторски подарък Л. Захариева е била в литературата и в медиите епизодично и все в подчинена връзка с нейния идол Н. Хайтов. Съдба – човешка и женска.
За авторката
Любка Захариева е родена на 28 май 1949 година в Михайловград, през днешния ден Монтана. Завършва Българска лингвистика с втора компетентност История във ВТУ „ Св. Св. Кирил и Методий ” (1975) и следдипломна специализация в СУ „ Св. Климент Охридски ” /1988/. Работи като преподавател по български език и литература и като инспектор/експерт в отделите „ Просвета ” на Окръжен съвет Михайловград и Окръжен съвет Кърджали. Член е на редколегията на списание „ Български език и литература ”.
През 1994 – 1996 година е редактор във вестник „ Български публицист ”. Освен в него има изявления във вестниците „ Денница ”, „ Особено мнение ”, „ 168 часа ” и други; в списание „ Литературна мисъл ”.
В продължение на години работи с архива на писателя Николай Хайтов. Нейни диалози с него са оповестени в литературните списания „ Септември ”, „ Пламък ”, „ Летописи ”, „ Тракия ”; в списание „ Всяка неделя ”.
ОТКЪС ОТ КНИГАТА
Председателю, мижитурки Ви лъжат!
Милена Бойчева
През 1998 година Николай Хайтов е заставен да подпише заповеди за уволняване на екипа на в. “Български публицист ”. Сред пострадалите е и журналистката Милена Бойчева , която през днешния ден работи във в. “Труд ”. Публикуваме със съкращения писмото й до тогавашния ръководител на Съюз на българските писатели Николай Хайтов.
Уважаеми господин Хайтов,
Мой скъпи Председателю,
Пиша Ви това писмо, боледувайки. И ще болен съм, до момента в който интригантстващата клика към Вас се откаже от концепцията да ме озлоби или разочарова от Вас. Изобщо не ме интересува права ли съм, или – не. Аз желая да съответствате на моите показа за Вас, пък в случай че ще и да са илюзорни. Или както споделяха на времето британците: “Длъжни сме да браним принца даже и от самия него.’ ”.
А какво остава до пасмината, която от две години насам все по-плътно Ви обкръжава. И работи от Ваше име във Ваша щета. Подробно ми беше разказана насладата, с която се коментирало моето “уволнение ”, осъществено персонално от Вас. Съпроводено от съответните банални умозаключения за потреблението и изхвърлянето, или от злостни метафори за лесничейския ботуш, който гази личните си посеви. Разбира се, тия плямпаници не доближават и “до ревера на сакото ми ”, както Вие се изразявате, само че доближават до косматите уши на всички тези скудоумни нахлебници и юродиви Не Ради Бога, които за Ваша сметка основно, само че и за наша също /имам поради тогавашния екип на вестника/ съумяха да надигнат клюмнали глави, след това да изправят снаги, а на днешна дата да ръфат нежната плът на нашия идеализъм, на доверчивостта и великодушието ни…
Интригантската четворица /няма да я посочвам -всички я знаят/ има намерение да сложи така наречен и от самия Вас “башибозук ” на Хайтов в социална изолираност, а самия Хайтов да лиши от съподвижници, тъй като – както се схваща – “и самичък войнът не е войник ” в епохата на електронните медии / ”под надзор ”/ и огромния щемпел /купен/. Войнът може да си води война, само че както Дон Кихот – с мелниците. А през това време санчопансовците и техните магаренца да получават крупни суми от тук и от таме, с цел да предадат без пердах парцелите на Съюз на българските писатели /пък и те самите да чопнат по нещо от тях/, да орезилят ръководителя му, против който нахално приказват под път и над път, в това число и пред “башибозука ”. Най-прясното, чуто от мен, бе изречено от Братинов: “Хайтов нищо не схваща от лирика. Председател на Съюза е, а не е чел моята книга. Той има едностранчива позиция и по публичните въпроси. Светът към този момент върви по различен път. Трябва по-широко да се гледа на нещата! ”. “По-широко ” значи съглашателство, колаборация и подкупност въз основата на безхарактерна дарбица за мерена тирада на премерено поетична душа.
Но тази работа току-тъй аз няма да я оставя. Без друго ми е излязло име на скандалджийка, за какво да не си го отстоя? Като се възползвам от преимуществото, че владея някаква юридическа просвета. Между другото, сдаването на парцелите без опозиция ще Ви бъде вменено като грамаден грях. Накрая ще обвинят Вас за корумпиран и пресметлив. Боя се, че тогава ще пострада освен Вашата персона на създател и родолюбец, само че ще се сложи под публично подозрение Вашата обикновена човешка честност /и това е в сюжета им/. А в сходни случаи народът е безмилостен и изгубва възприятието си за престижи и идоли. При такава една обстановка няма да можете да се браните и посредством обичаните Ви документи, тъй като те ще работят против Вас.
Моята нескопосна персона това не може да го изтърпи. Понеже не претърпявам исторически потвърденото себеунищожителство на българина във връзка с духовните му водачи. Вие лидер ли сте, уважаеми Председателю-приятелю?! Или ние Ви възприемаме по този начин, тъй като като идеалисти-глупаци имаме потребност от флаг, който да не е бил осветлен от скапаното до разлагане Народно заседание, а от нас самите.
Защо не ударите с пестник по масата, по дяволите! Защо се оставяте да Ви омайват и облъгват вонливи мижитурки? Не се ли боите, че ще се озовете в галактическа самотност, предаден от едните и изоставил другите? Защо се давате? Защо не влезете в открит пердах? Това интригантите и подлеците не умеят. Видят ли да святка метал, се изпокриват в драките, както е споделил Радичков. Самият той е добър ценител на същите тези драки, от които е произтекъл и в които се свира като стане напечено. Тъй или другояче, той е мюре, по личното си самопризнание. Но Вие, аджеба, какво сте? Кой от своите герои въплъщавате и кой наслов? “Мъжки времена ” или “Шумки от габър ”? Ако е това с шумките, не Ви ли интересува кой ще ги замита? Че може да не е огромната дворска метла от дрянови клони на кол, дето мете така, че все тук-таме по някоя шумка остава, или ще се пусне прахосмукачката “Рейнбоу ”, та от шумките и шушка да не остане? Ами по този начин се получи, че всичко захвърлихте – Съюза, идеята, вестника, нас/ колкото и дребни да сме, само че Ви носехме на раменете си/. То вестникът, той към този момент е изцяло засмукан от “Рейнбоу ”, откакто донори на следващи негови броеве са Чавдар Стоименов и Георги Пирински. Те дори към този момент не се и крият. Но изданието към момента се води орган на Съюз на българските писатели, а Вие към момента сте негов председател…
Всичко това не е женско мърморене вследствие на някакви си там съкращения в никому ненужния в настоящия си тип вестник “Български публицист ”. Че там аз дори не съм поминувала! То е било и невероятно освен това възнаграждение. Дип, че стоим над материалното. Пиша Ви поради идеалното, което надали ще реализираме, само че сме длъжни да го следваме. А идеалното постоянно се е изразявало в противодействие на злото, а злото в този момент са дребните и нескопосни персони, които търсят към Вас уют за тленните си особи. И го намират, само че за Ваша сметка. Но Вашата сметка е и наша! И моя, апропо, по мой избор. Оттук нататък няма да Ви дам на тях, поради себе си! И ще Ви защищавам даже и срещу личната Ви воля. От злоба към тях, жалките политикани, микроскопични дън-сяо-пинчета, дето желаят да вършат политика посредством конспирация. Що се отнася до интригата, барем да прочетат Лопе де Вега – написал индивидът, в границите на късия човешки живот, близо 400 пиеси с разнообразни интриги. А нашичките една не могат да измислят като хората, освен това са групов мозък.
Е, ще ударите ли с пестник по масата? Или аз да ударя с пестник във въздуха, в ефира, в етера. Защото, ще ме извините, само че не съм открита на улицата и ще събера сили, с цел да сторя туй-онуй, щото съюзните парцели да не бъдат сдадени, в случай че пък бъдат – да не е без пердах, в случай че е пердах пък, да е ръкопашен и да се състои в името на личните Ви героини, които имат женска плът и души в мъжки одежди. Когато би трябвало, ще сме в голф, щом се наложи – в наполеонки, а и в потури ще се загащим, в случай че опре до такава степен, само че стожерът на женското все ще си стърчи и нежно ще се извисява над лъжемъжеството…
Беля си взехте Вие с мен, Председателю! Но няма да Ви дам. То значи, да предам себе си.
Целувам Ви почтително.
3 април 1998 година
София
Ваша предана:
Милена Бойчева
Любка Захариева Макар това да не е цел, с книгата си за Хайтов Любка Захариева излиза от анонимността, или да е по-точно – от непознаването на необявената до момента роля на негов книжовен, пък и житейски, съидейник, консултант и редактор. Години наред по кьошета и маси се шепнеше за жена, която дотъкмявала за пред хората творбите на този публицист. Книгата за Н. Хайтов за следващ път потвърждава преимуществата на откровенията и истината пред манипулируемата загадъчност и недоизказаност. Това е първото значение на книгата – тя пресича спекулациите за някаква негова писателска примитивност, нуждаеща се от опитната ръка на непосредствен интелектуалец. Напротив, текстът ни убеждава, че нито казусът е подобен, нито Л. Захариева се е изживявала в сходна роля.
Книгата съставлява последователен роман за духовните и интелектуалните съпреживявания на двамата в интервала от запознанството им през 1981 година до 1996 година, въпреки и официално те да не стопират до гибелта на писателя в 2002 година Този сюжет е скърпен с мемоаристични конци, въпреки те да са и самостойни, и със своя стойност. Но същинският му гръбнак съставлява набор от други литературни жанрове: литературната и публицистичната статия; студията (все на Л. Захариева); анкетата/интервюто с писателя; литературните цитати (най-вече от истинските Хайтови дневници); писмата (между двамата) и други Всички тези текстове са подредени към два центъра, които са разделили книгата на два тома. Първият център (и том) е запознанството с личността и обозначаването на литературната персона и креативния развой у Н. Хайтов. Хронологично това е на първо място времето до 1989 година Ролята на Л. Захариева в съдействието е отбраната на творчеството на Н. Хайтов – нейна студия от две елементи за “Диви разкази ” (добър късен край на полемиката за тях от 1973-74 г.) и интервютата й с писателя за пътеписите му, за прототипите на героите от “Диви разкази ”, за креативния развой и т. н. (всъщност част от неосъществена книга-анкета). И още – неосъщественият до дъно съгласно нейните критерии редакторски принос в редактирането на множеството Хайтови дневници и пътеписи.
Вторият център (а и том) е главно за времето 1994-96 година Когато Л. Захариева е увлечена и привлечена от Н. Хайтов в основания от него като ръководител на Съюза на БП вестник “Български публицист ”. Тя там беше (имам и своите усещания като създател в него) един от главните мотори наред с основния редактор Венцислав Начев и Николай Василев, Елена Алекова и Милена Бойчева. Последните трима се осъществят сполучливо и през днешния ден в литературата и в публицистиката. Тези години за вестника бяха почтена негова борба за отстояване на родното в образованието и в литературата. В. “Български публицист ” в позицията на и самичък войнът е войник, и в акомпанимент на оглушителното безмълвие и равнодушие на множеството медии, енергично и аргументирано защитаваше българските върхове и обичаи. От кого? От личната си страна, разрешила интервенция извън в образованието, и все по-благосклонно лансиране на всевъзможни претенциозни литературоведски и литературни фалшификати и амбициозности. Л. Захариева ни връща и към това време на публицистичното и ненапълно и публично господство на Н. Хайтов. Вярно, основно със свои текстове за образованието (тя е и учителка и контрольор по български език и литература), само че и с пресъздаване на атмосферата в редакцията. А за правотата на позицията елементарно ще се произнесем през днешния ден, когато образованието създава полуграмотност и младежи без схващане за персона и общество. Неща предотвратими, в случай че се следваше здравомислието на “Български публицист ”.
Но за какво вестникът не съумя? Какво се случи. Показва ни го с разсъждения и с документи Л. Захариева – спасителят на Съюз на българските писатели и на неговите парцели Н. Хайтов се отдръпна от себе си и от позициите си, защитавани във вестника. Защо? Хипотезата на авторката сами намерете в книгата. Но надали ще разберем източникът и силата на натиска, извършен върху писателя, принудили го на взаимни отстъпки. Разбира се, вкарването на вестника в блатото на благодушния конформизъм, в последна сметка и на днешното му безизразно лице, стана без шумни спорове. Просто основният редактор беше заменен, уволнени и преместени се оказаха и другите мотори. Самият Хайтов откри сили да надмогне публичното се беззъбие от 1997 година И най-после на живота си издаде “Троянските коне в България ” и “Който има ухо, да чуе ”.
Книгата на Л. Захариева, както прилича на положителните биографии и монографии, основава два запаметяващи се облика и една картина. Образът на портретувания Хайтов и на авторката и картината на времето. Л. Захариева се портретува в сянката и като функционалност на огромния публицист. На това му споделят невзискателност, само че при нея не е единствено от поклонение. По-скоро става дума за вдишване на ролята на същински преданата и почтена жена, приела да прави голяма неблагодарна (а не черна) работа в името на блясъка на гения. Роля обаче не на покорна и послушна спътница, а на коректив както на писателски увлечения, по този начин и на поведенчески залитания.
Честна към себе си е била тя и когато портретува Хайтов. Общо взето за близко познаващите него и творчеството му Л. Захариева не прави свръхоткрития. Но без да води дискусия с налагания към този момент две десетилетия облик на Хайтов като грабител – осъществен и евентуален, на непознати ръкописи, тя безапелационно го опровергава. Показвайки – главно посредством текстове от дневниците и в изявленията с писателя, самобитния и непреодолим път на писателското му самоизграждане. И на сложното намиране на стилистиката на шедьовъра му “Диви разкази ”. Тъй че посредством положителната портретизация Л. Захариева прави и реабилитация на писателската чест.
За картината на времето в книгата към този момент стана дума при присъединяване на Л. Захариева в сътворяването му в интервала 1994-95 година Но особености на интервала преди този момент – до 1989 година, могат да бъдат открити и в други страници, отнасящи се отново до събития, в които авторката взе участие. И това още веднъж добре я характеризира – своите заключения и систематизирания тя предлага единствено за времето, което познава по този начин, че да му бъде пресъздател и съдник.
Книгата ме докара до още едно умозаключение – тъпо, че при нейния полемичен и анализаторски подарък Л. Захариева е била в литературата и в медиите епизодично и все в подчинена връзка с нейния идол Н. Хайтов. Съдба – човешка и женска.
За авторката
Любка Захариева е родена на 28 май 1949 година в Михайловград, през днешния ден Монтана. Завършва Българска лингвистика с втора компетентност История във ВТУ „ Св. Св. Кирил и Методий ” (1975) и следдипломна специализация в СУ „ Св. Климент Охридски ” /1988/. Работи като преподавател по български език и литература и като инспектор/експерт в отделите „ Просвета ” на Окръжен съвет Михайловград и Окръжен съвет Кърджали. Член е на редколегията на списание „ Български език и литература ”.
През 1994 – 1996 година е редактор във вестник „ Български публицист ”. Освен в него има изявления във вестниците „ Денница ”, „ Особено мнение ”, „ 168 часа ” и други; в списание „ Литературна мисъл ”.
В продължение на години работи с архива на писателя Николай Хайтов. Нейни диалози с него са оповестени в литературните списания „ Септември ”, „ Пламък ”, „ Летописи ”, „ Тракия ”; в списание „ Всяка неделя ”.
ОТКЪС ОТ КНИГАТА
Председателю, мижитурки Ви лъжат!
Милена Бойчева През 1998 година Николай Хайтов е заставен да подпише заповеди за уволняване на екипа на в. “Български публицист ”. Сред пострадалите е и журналистката Милена Бойчева , която през днешния ден работи във в. “Труд ”. Публикуваме със съкращения писмото й до тогавашния ръководител на Съюз на българските писатели Николай Хайтов.
Уважаеми господин Хайтов,
Мой скъпи Председателю,
Пиша Ви това писмо, боледувайки. И ще болен съм, до момента в който интригантстващата клика към Вас се откаже от концепцията да ме озлоби или разочарова от Вас. Изобщо не ме интересува права ли съм, или – не. Аз желая да съответствате на моите показа за Вас, пък в случай че ще и да са илюзорни. Или както споделяха на времето британците: “Длъжни сме да браним принца даже и от самия него.’ ”.
А какво остава до пасмината, която от две години насам все по-плътно Ви обкръжава. И работи от Ваше име във Ваша щета. Подробно ми беше разказана насладата, с която се коментирало моето “уволнение ”, осъществено персонално от Вас. Съпроводено от съответните банални умозаключения за потреблението и изхвърлянето, или от злостни метафори за лесничейския ботуш, който гази личните си посеви. Разбира се, тия плямпаници не доближават и “до ревера на сакото ми ”, както Вие се изразявате, само че доближават до косматите уши на всички тези скудоумни нахлебници и юродиви Не Ради Бога, които за Ваша сметка основно, само че и за наша също /имам поради тогавашния екип на вестника/ съумяха да надигнат клюмнали глави, след това да изправят снаги, а на днешна дата да ръфат нежната плът на нашия идеализъм, на доверчивостта и великодушието ни…
Интригантската четворица /няма да я посочвам -всички я знаят/ има намерение да сложи така наречен и от самия Вас “башибозук ” на Хайтов в социална изолираност, а самия Хайтов да лиши от съподвижници, тъй като – както се схваща – “и самичък войнът не е войник ” в епохата на електронните медии / ”под надзор ”/ и огромния щемпел /купен/. Войнът може да си води война, само че както Дон Кихот – с мелниците. А през това време санчопансовците и техните магаренца да получават крупни суми от тук и от таме, с цел да предадат без пердах парцелите на Съюз на българските писатели /пък и те самите да чопнат по нещо от тях/, да орезилят ръководителя му, против който нахално приказват под път и над път, в това число и пред “башибозука ”. Най-прясното, чуто от мен, бе изречено от Братинов: “Хайтов нищо не схваща от лирика. Председател на Съюза е, а не е чел моята книга. Той има едностранчива позиция и по публичните въпроси. Светът към този момент върви по различен път. Трябва по-широко да се гледа на нещата! ”. “По-широко ” значи съглашателство, колаборация и подкупност въз основата на безхарактерна дарбица за мерена тирада на премерено поетична душа.
Но тази работа току-тъй аз няма да я оставя. Без друго ми е излязло име на скандалджийка, за какво да не си го отстоя? Като се възползвам от преимуществото, че владея някаква юридическа просвета. Между другото, сдаването на парцелите без опозиция ще Ви бъде вменено като грамаден грях. Накрая ще обвинят Вас за корумпиран и пресметлив. Боя се, че тогава ще пострада освен Вашата персона на създател и родолюбец, само че ще се сложи под публично подозрение Вашата обикновена човешка честност /и това е в сюжета им/. А в сходни случаи народът е безмилостен и изгубва възприятието си за престижи и идоли. При такава една обстановка няма да можете да се браните и посредством обичаните Ви документи, тъй като те ще работят против Вас.
Моята нескопосна персона това не може да го изтърпи. Понеже не претърпявам исторически потвърденото себеунищожителство на българина във връзка с духовните му водачи. Вие лидер ли сте, уважаеми Председателю-приятелю?! Или ние Ви възприемаме по този начин, тъй като като идеалисти-глупаци имаме потребност от флаг, който да не е бил осветлен от скапаното до разлагане Народно заседание, а от нас самите.
Защо не ударите с пестник по масата, по дяволите! Защо се оставяте да Ви омайват и облъгват вонливи мижитурки? Не се ли боите, че ще се озовете в галактическа самотност, предаден от едните и изоставил другите? Защо се давате? Защо не влезете в открит пердах? Това интригантите и подлеците не умеят. Видят ли да святка метал, се изпокриват в драките, както е споделил Радичков. Самият той е добър ценител на същите тези драки, от които е произтекъл и в които се свира като стане напечено. Тъй или другояче, той е мюре, по личното си самопризнание. Но Вие, аджеба, какво сте? Кой от своите герои въплъщавате и кой наслов? “Мъжки времена ” или “Шумки от габър ”? Ако е това с шумките, не Ви ли интересува кой ще ги замита? Че може да не е огромната дворска метла от дрянови клони на кол, дето мете така, че все тук-таме по някоя шумка остава, или ще се пусне прахосмукачката “Рейнбоу ”, та от шумките и шушка да не остане? Ами по този начин се получи, че всичко захвърлихте – Съюза, идеята, вестника, нас/ колкото и дребни да сме, само че Ви носехме на раменете си/. То вестникът, той към този момент е изцяло засмукан от “Рейнбоу ”, откакто донори на следващи негови броеве са Чавдар Стоименов и Георги Пирински. Те дори към този момент не се и крият. Но изданието към момента се води орган на Съюз на българските писатели, а Вие към момента сте негов председател…
Всичко това не е женско мърморене вследствие на някакви си там съкращения в никому ненужния в настоящия си тип вестник “Български публицист ”. Че там аз дори не съм поминувала! То е било и невероятно освен това възнаграждение. Дип, че стоим над материалното. Пиша Ви поради идеалното, което надали ще реализираме, само че сме длъжни да го следваме. А идеалното постоянно се е изразявало в противодействие на злото, а злото в този момент са дребните и нескопосни персони, които търсят към Вас уют за тленните си особи. И го намират, само че за Ваша сметка. Но Вашата сметка е и наша! И моя, апропо, по мой избор. Оттук нататък няма да Ви дам на тях, поради себе си! И ще Ви защищавам даже и срещу личната Ви воля. От злоба към тях, жалките политикани, микроскопични дън-сяо-пинчета, дето желаят да вършат политика посредством конспирация. Що се отнася до интригата, барем да прочетат Лопе де Вега – написал индивидът, в границите на късия човешки живот, близо 400 пиеси с разнообразни интриги. А нашичките една не могат да измислят като хората, освен това са групов мозък.
Е, ще ударите ли с пестник по масата? Или аз да ударя с пестник във въздуха, в ефира, в етера. Защото, ще ме извините, само че не съм открита на улицата и ще събера сили, с цел да сторя туй-онуй, щото съюзните парцели да не бъдат сдадени, в случай че пък бъдат – да не е без пердах, в случай че е пердах пък, да е ръкопашен и да се състои в името на личните Ви героини, които имат женска плът и души в мъжки одежди. Когато би трябвало, ще сме в голф, щом се наложи – в наполеонки, а и в потури ще се загащим, в случай че опре до такава степен, само че стожерът на женското все ще си стърчи и нежно ще се извисява над лъжемъжеството…
Беля си взехте Вие с мен, Председателю! Но няма да Ви дам. То значи, да предам себе си.
Целувам Ви почтително.
3 април 1998 година
София
Ваша предана:
Милена Бойчева
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ