Екстремният Dakamaru с уникалните снимки: Тръгнах дръзко срещу страховете си!
Зад "лудите " неща стои доста работа зад кулисите, споделя за Varna24.bg варненец, набрал голяма известност в обществените мрежи като Dakamaru с рисковите си селфита. Сериозен, образован, балансиран, упорит младеж...Това е усещането, което оставя 27-годишният Йордан Боев от Варна, за който хората биха споделили, че е вманиачен и си играе със гибелта, в случай че съдят единствено по неповторимите фотоси, които е разгласил в профила си във Facebook и Инстаграм.
На тях са запечатани мигове, които подвигат адреналина единствено при гледане. Когато обаче се срещнете с този младеж, ще разберете, че това, което прави, има своя философия, то е плод на дълги години тренировки и положени старания и е надалеч от помпозната зрелищност. За пристрастеността си момчето споделя, че е изкуство.
- Данчо, разкажи ми за себе си?
- От Варна съм, тук съм израснал. Завърших Френската гимназия с испански език, след това медицина в Румъния и сега работя на две места, тъй като имам проекти и други пътеки на развиване, които изискват средства. Не си изваждам парите от заниманието си, а с доста труд. Познавам хора, които печелят от занимание като моето, само че равнището, до което аз се старая да го развия е полупрофесионално. Имам специалност и предопределение, само че това е нещо, което ми доставя наслаждение и ме разтоварва от напрежението на специалностите ми и ежедневните занимания. Препоръчвам на всеки да си има по нещо, което да го разтоварва. При мен просто е по-екстремно.
- Чувстваш ли се като Спайдърмен от време на време?
- Не се пробвам да имитирам на героите от комиксите, това, което върша ми носи наслаждение. Преди няколко години започнах да се качвам по по-високи места. Това вървене по ръба и по-екстремните осъществявания не са наложителна част от спорта, който практикуваме - паркур. Вписва се добре като част от ситуацията на паркура.
- Каква е философията на това, което правиш, каква е концепцията?
- Идеята е да надскочиш себе си, това е огромно предизвикателство към себе си...Не гониш непознати достижения, не се опитваш да победиш другите. Тук задачата не е да си по-добър от останалите. Всеки е самостоятелен. Съревнованието от дълго време е потвърдено, че не е най-хубавия способ на еволюция, по-добро е съдействието. В един миг би трябвало да победиш и себе си. Всяко по-голямо осъществяване е една дребна победа.
- Преценен ли е рискът, съзнателен ли е?
- Много преценен и доста съзнателен...Това не е единствено страст, не е единствено рисково. Всичко е преценено и се възнамерява деликатно авансово. Ние не се занимаваме от през вчерашния ден за през днешния ден. Някои момчета имаме по 12-15 години с упорити тренировки зад тила си. Всеки скок, всяко осъществяване, всичкия тоя баланс, съгласуваност на тялото, на въздушна ориентировка, и акробатичните качества, се дължат на години повторение в следена среда и на безвредни места. Ние сме другари с Федерацията по спортна гимнастика и сме постоянни гости в залата по гимнастика, където всичко се извършва на постелки в омекотена среда.
Така научаваме нещата, че да няма контузии и произшествия на открито. В последна сметка това е като прекосяване на идващото равнище. Има извънредно доста работа в безвредната среда, която остава невидима за хората. Ние не споделяме мотото: "Живееш единствено един път " и зад тези "лудите " неща, има доста работа зад кулисите. Както артистът излиза на сцената, играе спектакъла пред теб един път, само че зад това стоят доста подготовки.
- Какво мисли майка ти за това, което правиш?
-По-добре да не разясня. Знам, че се опасява и това я безпокои, само че с времето стартира да ми има по-голямо доверие, че не върша нелепости, не сътворявам проблеми, нямам съществени произшествия и контузии. Забелязах, че има хора с доста отрицателно мнение за това, което вършим.
- Емоцията ли надвива или инстинктът за самозапазване? Има ли място страхът въпреки всичко в това, което правиш?
- Като дребен имах доста огромен боязън от височини. Ако спра да се занимавам, той ще се върне с цялостна мощ. Имам боязън от паяци и от медузи. Това лято бяхме на едно място да скачаме във водата. Видях една от най-големите медузи, само че се хвърлих право върху нея. Това е методът да се преборя със страха си. За мен той е преграда, която би трябвало да надскоча. Не би трябвало да се подчиняваме на страха. Винаги ми е било смешно, когато човек с клаустрофобия не смее да влезе в асансьор.
Човек би трябвало да има вяра, че страхът е несъзнателен и може да бъде преодолян. Тръгнах смело против страховете си. Не можем да разрешаваме на страховете ни да ни лимитират. Ако поносим проваляне пред страха си, ще поносим проваляне и пред друго, пред човек, който ни притиска, пред условия в живота...
- Къде ти беше най-трудно, къде беше най-рисковано?
- Честно казано доста ми е мъчно да квалифицирам нещо като мъчно и рисковано. Повечето места са във Варна. Когато желая да се кача някъде, в случай че не е по-ниско от 16-17 етажа, не ме блазни концепцията да се кача там. Чувството е адреналин, предизвикателство, игра с ръба на опциите ти...Не е без риск. Преди няколко дни в София падна едно момиче и се пробваха да препишат случая на модерните селфита, на рисковото вървене по ръба. Ние на първо място се занимаваме с паркур.
Не сме непрекъснато по ръбовете. Това са единични завършения, които са увековечени със фотография. Няма толкоз доста предпочитание да се качим на всеки вероятен покрив. Когато създадем такава фотография или видео е тъй като самото място ни е сграбчило. Живеем във време, в което непрекъснато ни стопират до момента в който сме малки-това не може, не прави това или това...В по-голямата част родителите са прави, само че в масата от забрани и ограничавания има дребен % от обстановки,в които бъркат. Децата стават все по-кадърни и би трябвало да ги насърчаваме да се борят със страховете си.
- Имаш ли си другарка?
- Нямам си другарка и допускам, че няма да е елементарно да се появи, тъй като би трябвало да е момиче, на което няма да му побеляват косите от това, което върша, тъй като аз нямам желание да спирам. Но не бързам. Ще пристигна миг за семейство и деца. Опитвам се да си осигуря чисто на практика комфортно бъдеще, да имам дом и работя настойчиво, с цел да реализира задачите си. В Инстаграм имам над 8000 почитатели, имам почитател база, това отваря порти. Смятам, че и заниманието е нещо, което оказва помощ в живота.
Хората като ми гледат фотосите мислят, че аз друго не върша. А аз работя на две места, само че всичко в живота ми е изчислено и проведено. Често ставаме в четири сутринта, с цел да можем да създадем красива фотография на някой връх. Времето си го създаваш, като искаш да направиш нещо, намираш време.
Последно ходихме да скачаме от Чудните скали. Планирали сме го два месеца. Знаехме тъкмо какво ще вършим. Строга организация е. Другите ми другари също имат работа и задължения към семейство. Сред нас няма безделници. Всички са интелигентни хора, имаме архитекти, лекари, инженери, прависти, музиканти...
- Какво ти дава тази известност в обществените мрежи?
- Не може да живеем за лайкове и човешко утвърждение...С развиването на обществените мрежи си има цел и концепция. За мен концепцията е отваряне на порти и разпространение на спорта паркур. По други страни го направиха от дълго време. Благодарение на тази известност, която съумяха да натрупат, сега в страни като Швеция има построени над 800 парка и уреди за тези спортове. Набра такава известност, че се трансформира в просвета и придвижване и страната го толерира. За благополучие не съм единствено аз. Ако се вгледате в профила ми в обществените мрежи в тези осъществявания на високото има доста неща, преплетени с паркур и акробатиката.
Ако наберем известност един ден ръководещите се надявам да видят капацитета на този спорт. До момента огромните риби гледат единствено капацитета за облага. Както е във футбола. Англия неотдавна стана първата страна, където паркура е формален спорт. В Швеция и Испания също ще бъде узаконен. Имаме доста да надскочим. А оборудванията не са скъпи, малко излят бетон с няколко железа. Във Варна сме към 30 момчета, които се занимаваме с това, най-вече са в София и Пловдив.
На тях са запечатани мигове, които подвигат адреналина единствено при гледане. Когато обаче се срещнете с този младеж, ще разберете, че това, което прави, има своя философия, то е плод на дълги години тренировки и положени старания и е надалеч от помпозната зрелищност. За пристрастеността си момчето споделя, че е изкуство.
- Данчо, разкажи ми за себе си?
- От Варна съм, тук съм израснал. Завърших Френската гимназия с испански език, след това медицина в Румъния и сега работя на две места, тъй като имам проекти и други пътеки на развиване, които изискват средства. Не си изваждам парите от заниманието си, а с доста труд. Познавам хора, които печелят от занимание като моето, само че равнището, до което аз се старая да го развия е полупрофесионално. Имам специалност и предопределение, само че това е нещо, което ми доставя наслаждение и ме разтоварва от напрежението на специалностите ми и ежедневните занимания. Препоръчвам на всеки да си има по нещо, което да го разтоварва. При мен просто е по-екстремно.
- Чувстваш ли се като Спайдърмен от време на време?
- Не се пробвам да имитирам на героите от комиксите, това, което върша ми носи наслаждение. Преди няколко години започнах да се качвам по по-високи места. Това вървене по ръба и по-екстремните осъществявания не са наложителна част от спорта, който практикуваме - паркур. Вписва се добре като част от ситуацията на паркура.
- Каква е философията на това, което правиш, каква е концепцията?
- Идеята е да надскочиш себе си, това е огромно предизвикателство към себе си...Не гониш непознати достижения, не се опитваш да победиш другите. Тук задачата не е да си по-добър от останалите. Всеки е самостоятелен. Съревнованието от дълго време е потвърдено, че не е най-хубавия способ на еволюция, по-добро е съдействието. В един миг би трябвало да победиш и себе си. Всяко по-голямо осъществяване е една дребна победа.
- Преценен ли е рискът, съзнателен ли е?
- Много преценен и доста съзнателен...Това не е единствено страст, не е единствено рисково. Всичко е преценено и се възнамерява деликатно авансово. Ние не се занимаваме от през вчерашния ден за през днешния ден. Някои момчета имаме по 12-15 години с упорити тренировки зад тила си. Всеки скок, всяко осъществяване, всичкия тоя баланс, съгласуваност на тялото, на въздушна ориентировка, и акробатичните качества, се дължат на години повторение в следена среда и на безвредни места. Ние сме другари с Федерацията по спортна гимнастика и сме постоянни гости в залата по гимнастика, където всичко се извършва на постелки в омекотена среда.
Така научаваме нещата, че да няма контузии и произшествия на открито. В последна сметка това е като прекосяване на идващото равнище. Има извънредно доста работа в безвредната среда, която остава невидима за хората. Ние не споделяме мотото: "Живееш единствено един път " и зад тези "лудите " неща, има доста работа зад кулисите. Както артистът излиза на сцената, играе спектакъла пред теб един път, само че зад това стоят доста подготовки.
- Какво мисли майка ти за това, което правиш?
-По-добре да не разясня. Знам, че се опасява и това я безпокои, само че с времето стартира да ми има по-голямо доверие, че не върша нелепости, не сътворявам проблеми, нямам съществени произшествия и контузии. Забелязах, че има хора с доста отрицателно мнение за това, което вършим.
- Емоцията ли надвива или инстинктът за самозапазване? Има ли място страхът въпреки всичко в това, което правиш?
- Като дребен имах доста огромен боязън от височини. Ако спра да се занимавам, той ще се върне с цялостна мощ. Имам боязън от паяци и от медузи. Това лято бяхме на едно място да скачаме във водата. Видях една от най-големите медузи, само че се хвърлих право върху нея. Това е методът да се преборя със страха си. За мен той е преграда, която би трябвало да надскоча. Не би трябвало да се подчиняваме на страха. Винаги ми е било смешно, когато човек с клаустрофобия не смее да влезе в асансьор.
Човек би трябвало да има вяра, че страхът е несъзнателен и може да бъде преодолян. Тръгнах смело против страховете си. Не можем да разрешаваме на страховете ни да ни лимитират. Ако поносим проваляне пред страха си, ще поносим проваляне и пред друго, пред човек, който ни притиска, пред условия в живота...
- Къде ти беше най-трудно, къде беше най-рисковано?
- Честно казано доста ми е мъчно да квалифицирам нещо като мъчно и рисковано. Повечето места са във Варна. Когато желая да се кача някъде, в случай че не е по-ниско от 16-17 етажа, не ме блазни концепцията да се кача там. Чувството е адреналин, предизвикателство, игра с ръба на опциите ти...Не е без риск. Преди няколко дни в София падна едно момиче и се пробваха да препишат случая на модерните селфита, на рисковото вървене по ръба. Ние на първо място се занимаваме с паркур.
Не сме непрекъснато по ръбовете. Това са единични завършения, които са увековечени със фотография. Няма толкоз доста предпочитание да се качим на всеки вероятен покрив. Когато създадем такава фотография или видео е тъй като самото място ни е сграбчило. Живеем във време, в което непрекъснато ни стопират до момента в който сме малки-това не може, не прави това или това...В по-голямата част родителите са прави, само че в масата от забрани и ограничавания има дребен % от обстановки,в които бъркат. Децата стават все по-кадърни и би трябвало да ги насърчаваме да се борят със страховете си.
- Имаш ли си другарка?
- Нямам си другарка и допускам, че няма да е елементарно да се появи, тъй като би трябвало да е момиче, на което няма да му побеляват косите от това, което върша, тъй като аз нямам желание да спирам. Но не бързам. Ще пристигна миг за семейство и деца. Опитвам се да си осигуря чисто на практика комфортно бъдеще, да имам дом и работя настойчиво, с цел да реализира задачите си. В Инстаграм имам над 8000 почитатели, имам почитател база, това отваря порти. Смятам, че и заниманието е нещо, което оказва помощ в живота.
Хората като ми гледат фотосите мислят, че аз друго не върша. А аз работя на две места, само че всичко в живота ми е изчислено и проведено. Често ставаме в четири сутринта, с цел да можем да създадем красива фотография на някой връх. Времето си го създаваш, като искаш да направиш нещо, намираш време.
Последно ходихме да скачаме от Чудните скали. Планирали сме го два месеца. Знаехме тъкмо какво ще вършим. Строга организация е. Другите ми другари също имат работа и задължения към семейство. Сред нас няма безделници. Всички са интелигентни хора, имаме архитекти, лекари, инженери, прависти, музиканти...
- Какво ти дава тази известност в обществените мрежи?
- Не може да живеем за лайкове и човешко утвърждение...С развиването на обществените мрежи си има цел и концепция. За мен концепцията е отваряне на порти и разпространение на спорта паркур. По други страни го направиха от дълго време. Благодарение на тази известност, която съумяха да натрупат, сега в страни като Швеция има построени над 800 парка и уреди за тези спортове. Набра такава известност, че се трансформира в просвета и придвижване и страната го толерира. За благополучие не съм единствено аз. Ако се вгледате в профила ми в обществените мрежи в тези осъществявания на високото има доста неща, преплетени с паркур и акробатиката.
Ако наберем известност един ден ръководещите се надявам да видят капацитета на този спорт. До момента огромните риби гледат единствено капацитета за облага. Както е във футбола. Англия неотдавна стана първата страна, където паркура е формален спорт. В Швеция и Испания също ще бъде узаконен. Имаме доста да надскочим. А оборудванията не са скъпи, малко излят бетон с няколко железа. Във Варна сме към 30 момчета, които се занимаваме с това, най-вече са в София и Пловдив.
Източник: plovdiv24.bg
КОМЕНТАРИ