Голяма историческа Русия нанася ответен удар
За тези, които имаха вяра и се надяваха, има страхотна вест. За тези, които се опасяваха, мразеха и занимаваха с артистична воня, има ужасна вест. Въпреки че това е една и съща вест.
Голямото съветско кино и високият съветски кинематографичен жанр се завръщат. След десетилетия на безвремие, " фалшификати " на Холивуд, неизвестно за какво съвсем постоянно оскъдни, безусловно " за небогати ".
Руснаците дойдоха. И направиха филм. За Русия. Без оттегляне и позор за " оковите на предишното " и прочие " тъмни царства ".
Руснаците направиха филм за това кои са и от кое място идват. Защо, по какъв начин и за кого е основана страната, ситуирана през днешния ден в девет часови зони. И най-важното, на каква цена за самите руснаци е основаването на страната.
Филмът " Сърцето на парма " излиза на екраните - тъкмо по този начин, с дребна писмен знак, защото се има поради хълмът, обраснал с гора, с който пермската земя е толкоз богата. Не е градът в италианската провинция Емиля-Романя.
Адаптацията на едноименния бестселър на Алексей Иванов, публикуван през 2000 година, се проточи повече от 20 години по разбираеми и доста прозаични аргументи.
Необходими бяха запаси, с цел да се приспособява разказ от близо 1500 страници. Не единствено финансови, несъмнено, само че и интелектуални, основани на опита на страната и нейния народ даже през последните години, да не приказваме за вековете, минали от XV век, когато Москва, по-точно Московското княжество, откакто усеща по какъв начин игото на Ордата отслабва, стартира да събира земи. Да сътвори страна от земите и хората, които са живеят по тях.
Тази, който ние, нейните жители, които я обичаме, и тези, които се опасяваме и които не я обичат, познават през днешния ден.
Оставяйки за известно време военния съставен елемент, историческите борби и други детайлности от лентата, си заслужава да се означи, че евентуално за първи път през последния съвсем половин век тематиката за това какво съставлява Русия в нравствен смисъл, от какво се състои съветското и на какво се основава ценностната система на руснаците, се демонстрира в " Сърцето на парма ” без скриване, без яд и пристрастия.
Половин век, тъй като единственият режисьор, който съумява да проучва съветската концепция със средствата на кинематографията, беше Андрей Тарковски. Във кино лентата " Андрей Рубльов ". Именно в края на този шедьовър “Троицата ” се издига от кървища, нечистотия, страдания, огньове, обич и изменничество, дълг и възприятие за религия и обезверение, вяра и безизходност.
Великото и безконечното се основава с цената на не по-малко велико и също толкоз безпределно страдалчество. И тази цена е известна на руснаците.
Създателите на " Сърцето на Парма " - от продуцентите до режисьора, от оператора до актьорите (изборът на реализатори даже за епизодични функции не може да не бъде по-точен и креативен обоснован), от художниците - и тези, които са основали декорите, и тези, които са измислили костюмите, и тези, които са рисували грима - несъмнено, те са наясно, че Тарковски не е оня чудноват господин, който е снимал " дълго и скучно ", а този, който е разказал за Русия. И то дълго, само че пламенно – тъй като Русия е просто голяма страна, живееща със собствен обособен исторически темп. Подчинявайки се на хода на часовника на своята цивилизация, а не на нечий радостен темп.
Във кино лентата няма толкоз доста директни препратки към „ Андрей Рубльов “, само че се слагат нужните акценти. Черната качулка на свещеник Йона, неговият изострен взор с небесно сини очи (незабравимия Евгений Миронов), неговият разговор - както със себе си, по този начин и с духовните си рожби - това въпреки всичко е сянката на иконописеца Рубльов (в осъществяване на Анатолий Солоницин), летящ над пермските гори.
Горящият кръст, падащ от храма по време на борбата и Йона, към този момент с различен кръст, който влачи на раменете си до купола, с цел да го избави и опази, е сянката на Бориска, същата, която излива камбаната за камбанарията на храма в Суздал, всички в същия " Андрей Рубльов ".
Както съветската земя не устоява без праведници и мъченици, по този начин и черква в Русия не устоява без кръст на купола си. И без камбана.
Половин век лишава на съветската кинематография - и апропо, с цената на невероятни загуби и премеждия, балансиращи на ръба на загубата на идентичност и самостоятелност, освен с цел да разбере тази истина. Но и да я изясни. И то не на някой там, най-изтънчен и изтънчен столичен кинофил, а на елементарния фен.
Това пояснение се оказа безапелационно, преди всичко, тъй като сценаристите (Сергей Бодров-старши и неговите съавтори) съумяха да опишат историята. На първо място любовната история. И любовта. И че постоянно опонира на дълга. И че, разкъсвани сред тези две усеща, можете бързо да се плъзнете в изменничество. Вярата оказва помощ да се въздържаме от последното. Но вярата може да бъде изпитана и сломена. Тогава вярата идва на помощ. И в случай че малко е останало от вярата, вярата и любовта, се ражда мъжеството. И то дърпа индивида нагоре. Към парадайса. Защото мъжеството е способността да се жертваш себе си.
От преплитането на бойни подиуми (Ние към този момент сме не запомнили нашия в миналото прочут канон на конните борби, въведен и закрепен за целия свят на киното от Сергей Бондарчук), горещи любовни подиуми, най-жестоките кървави, само че натуралистични конфликти, когато на никой и никого нищо не е спестено, когато мозъкът е омаян от възмездие, пред очите на фена се ражда познатата модерна съветска концепция, която Русия беше принудена да пази (включително и с цел да се хареса на Запада, какво го крият сега) в загадка.
Такава е тази концепция. Изникнала от кървищата. От немислимия брой жертви (и не е правилно, че не сме го запомнили). От превъзмогването - мъчно и доста мъчително - на слабостта и страха. От желанието с цел да се избави и запази – даже с цената на взаимни отстъпки, които през днешния ден мъчно можем да си представим. Но какво можем да създадем, в случай че това е нашата история? Не можем, осъзнавайки какво заплашва отхвърлянето на личното ни минало, да го изхвърлим на боклука, даже в случай че това красиво и съвременно се назовава „ система от общоевропейски полезности “.
Между другото, за тези полезности, за целия този пацифизъм, за нежеланието да се бори, декларира самият воин княз Михаил (грандиозна роля на Александър Кузнецов).
Така споделя той: „ Не желая война “. Но изборът на пътя, който води него и неговите воини в далечината, прави пацифизма в последна сметка неосъществим. За любовта, за кръвта, за себе си би трябвало да се влезев борба. И да се пролее кръв.
И в тази борба, в последна сметка, уви, губи. С достолепие. Компромисът, когато ориста на страната се окаже по-важна, по-необходима и по-тежка, вследствие на това става амнистия, отвод от възмездие и затова примирение на личната горделивост.
Следователно финалът на огромната сага " Сърцето на парма " е логически: трудът, когато би трябвало да ореш и сееш, с цел да имаш самун, даже и на бойните полета, напоени с кръв, се трансформира в знак на прераждането на индивида. И народа. Земеделието с дървен плуг, в който са впрегнати коне, които към този момент са не запомнили виковете на воините, е избавление. В християнския смисъл на думата.
" Троицата " на Тарковски се издига от дима на пожарите и воя на болката, което значи безсмъртието на концепцията за съветското.
При Мегердичев съветската концепция слиза от небето на земята, с цел да помогне за възраждането на страната, връщането ѝ към себе си и народа. В който всеки език, който съществува в нея - и внукът на славяните, и тунгусът, и калмикът, и пермът, и татаринът - се усещат като част от съветската цивилизация. В същото време запазвайки и своето в нея.
Именно това е главният и най-мощен удар на империята, от който нейните врагове толкоз се опасяваха и от който не престават толкоз се опасяват.
Филмът " Сърцето на Парма " затваря дългия цикъл на завръщането от небето на земята и завръщането на земята. Завръщането на народа. И завръщането на вярата. Вярата и любовта ще последват.
Никога не е имало по-актуален и съвременен филм в новата история на съветската кинематография.
На „ Сърцето на парма “ и неговите създатели могат единствено да пожелаят признателни фенове и положителни облаги в кината. Дошлите да видят лентата стават съучастници на един значим, нужен и сложен размисъл за ориста и историята на страната ни, а оттова и на всеки един от нас.
Превод: В. Сергеев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Когато видите знака " подправени вести ", това значи, че тази публикация е целесъобразно да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
Голямото съветско кино и високият съветски кинематографичен жанр се завръщат. След десетилетия на безвремие, " фалшификати " на Холивуд, неизвестно за какво съвсем постоянно оскъдни, безусловно " за небогати ".
Руснаците дойдоха. И направиха филм. За Русия. Без оттегляне и позор за " оковите на предишното " и прочие " тъмни царства ".
Руснаците направиха филм за това кои са и от кое място идват. Защо, по какъв начин и за кого е основана страната, ситуирана през днешния ден в девет часови зони. И най-важното, на каква цена за самите руснаци е основаването на страната.
Филмът " Сърцето на парма " излиза на екраните - тъкмо по този начин, с дребна писмен знак, защото се има поради хълмът, обраснал с гора, с който пермската земя е толкоз богата. Не е градът в италианската провинция Емиля-Романя.
Адаптацията на едноименния бестселър на Алексей Иванов, публикуван през 2000 година, се проточи повече от 20 години по разбираеми и доста прозаични аргументи.
Необходими бяха запаси, с цел да се приспособява разказ от близо 1500 страници. Не единствено финансови, несъмнено, само че и интелектуални, основани на опита на страната и нейния народ даже през последните години, да не приказваме за вековете, минали от XV век, когато Москва, по-точно Московското княжество, откакто усеща по какъв начин игото на Ордата отслабва, стартира да събира земи. Да сътвори страна от земите и хората, които са живеят по тях.
Тази, който ние, нейните жители, които я обичаме, и тези, които се опасяваме и които не я обичат, познават през днешния ден.
Оставяйки за известно време военния съставен елемент, историческите борби и други детайлности от лентата, си заслужава да се означи, че евентуално за първи път през последния съвсем половин век тематиката за това какво съставлява Русия в нравствен смисъл, от какво се състои съветското и на какво се основава ценностната система на руснаците, се демонстрира в " Сърцето на парма ” без скриване, без яд и пристрастия.
Половин век, тъй като единственият режисьор, който съумява да проучва съветската концепция със средствата на кинематографията, беше Андрей Тарковски. Във кино лентата " Андрей Рубльов ". Именно в края на този шедьовър “Троицата ” се издига от кървища, нечистотия, страдания, огньове, обич и изменничество, дълг и възприятие за религия и обезверение, вяра и безизходност.
Великото и безконечното се основава с цената на не по-малко велико и също толкоз безпределно страдалчество. И тази цена е известна на руснаците.
Създателите на " Сърцето на Парма " - от продуцентите до режисьора, от оператора до актьорите (изборът на реализатори даже за епизодични функции не може да не бъде по-точен и креативен обоснован), от художниците - и тези, които са основали декорите, и тези, които са измислили костюмите, и тези, които са рисували грима - несъмнено, те са наясно, че Тарковски не е оня чудноват господин, който е снимал " дълго и скучно ", а този, който е разказал за Русия. И то дълго, само че пламенно – тъй като Русия е просто голяма страна, живееща със собствен обособен исторически темп. Подчинявайки се на хода на часовника на своята цивилизация, а не на нечий радостен темп.
Във кино лентата няма толкоз доста директни препратки към „ Андрей Рубльов “, само че се слагат нужните акценти. Черната качулка на свещеник Йона, неговият изострен взор с небесно сини очи (незабравимия Евгений Миронов), неговият разговор - както със себе си, по този начин и с духовните си рожби - това въпреки всичко е сянката на иконописеца Рубльов (в осъществяване на Анатолий Солоницин), летящ над пермските гори.
Горящият кръст, падащ от храма по време на борбата и Йона, към този момент с различен кръст, който влачи на раменете си до купола, с цел да го избави и опази, е сянката на Бориска, същата, която излива камбаната за камбанарията на храма в Суздал, всички в същия " Андрей Рубльов ".
Както съветската земя не устоява без праведници и мъченици, по този начин и черква в Русия не устоява без кръст на купола си. И без камбана.
Половин век лишава на съветската кинематография - и апропо, с цената на невероятни загуби и премеждия, балансиращи на ръба на загубата на идентичност и самостоятелност, освен с цел да разбере тази истина. Но и да я изясни. И то не на някой там, най-изтънчен и изтънчен столичен кинофил, а на елементарния фен.
Това пояснение се оказа безапелационно, преди всичко, тъй като сценаристите (Сергей Бодров-старши и неговите съавтори) съумяха да опишат историята. На първо място любовната история. И любовта. И че постоянно опонира на дълга. И че, разкъсвани сред тези две усеща, можете бързо да се плъзнете в изменничество. Вярата оказва помощ да се въздържаме от последното. Но вярата може да бъде изпитана и сломена. Тогава вярата идва на помощ. И в случай че малко е останало от вярата, вярата и любовта, се ражда мъжеството. И то дърпа индивида нагоре. Към парадайса. Защото мъжеството е способността да се жертваш себе си.
От преплитането на бойни подиуми (Ние към този момент сме не запомнили нашия в миналото прочут канон на конните борби, въведен и закрепен за целия свят на киното от Сергей Бондарчук), горещи любовни подиуми, най-жестоките кървави, само че натуралистични конфликти, когато на никой и никого нищо не е спестено, когато мозъкът е омаян от възмездие, пред очите на фена се ражда познатата модерна съветска концепция, която Русия беше принудена да пази (включително и с цел да се хареса на Запада, какво го крият сега) в загадка.
Такава е тази концепция. Изникнала от кървищата. От немислимия брой жертви (и не е правилно, че не сме го запомнили). От превъзмогването - мъчно и доста мъчително - на слабостта и страха. От желанието с цел да се избави и запази – даже с цената на взаимни отстъпки, които през днешния ден мъчно можем да си представим. Но какво можем да създадем, в случай че това е нашата история? Не можем, осъзнавайки какво заплашва отхвърлянето на личното ни минало, да го изхвърлим на боклука, даже в случай че това красиво и съвременно се назовава „ система от общоевропейски полезности “.
Между другото, за тези полезности, за целия този пацифизъм, за нежеланието да се бори, декларира самият воин княз Михаил (грандиозна роля на Александър Кузнецов).
Така споделя той: „ Не желая война “. Но изборът на пътя, който води него и неговите воини в далечината, прави пацифизма в последна сметка неосъществим. За любовта, за кръвта, за себе си би трябвало да се влезев борба. И да се пролее кръв.
И в тази борба, в последна сметка, уви, губи. С достолепие. Компромисът, когато ориста на страната се окаже по-важна, по-необходима и по-тежка, вследствие на това става амнистия, отвод от възмездие и затова примирение на личната горделивост.
Следователно финалът на огромната сага " Сърцето на парма " е логически: трудът, когато би трябвало да ореш и сееш, с цел да имаш самун, даже и на бойните полета, напоени с кръв, се трансформира в знак на прераждането на индивида. И народа. Земеделието с дървен плуг, в който са впрегнати коне, които към този момент са не запомнили виковете на воините, е избавление. В християнския смисъл на думата.
" Троицата " на Тарковски се издига от дима на пожарите и воя на болката, което значи безсмъртието на концепцията за съветското.
При Мегердичев съветската концепция слиза от небето на земята, с цел да помогне за възраждането на страната, връщането ѝ към себе си и народа. В който всеки език, който съществува в нея - и внукът на славяните, и тунгусът, и калмикът, и пермът, и татаринът - се усещат като част от съветската цивилизация. В същото време запазвайки и своето в нея.
Именно това е главният и най-мощен удар на империята, от който нейните врагове толкоз се опасяваха и от който не престават толкоз се опасяват.
Филмът " Сърцето на Парма " затваря дългия цикъл на завръщането от небето на земята и завръщането на земята. Завръщането на народа. И завръщането на вярата. Вярата и любовта ще последват.
Никога не е имало по-актуален и съвременен филм в новата история на съветската кинематография.
На „ Сърцето на парма “ и неговите създатели могат единствено да пожелаят признателни фенове и положителни облаги в кината. Дошлите да видят лентата стават съучастници на един значим, нужен и сложен размисъл за ориста и историята на страната ни, а оттова и на всеки един от нас.
Превод: В. Сергеев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Когато видите знака " подправени вести ", това значи, че тази публикация е целесъобразно да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ