За разлика от днешните ученически раници, цената на някои от

За разлика от днешните училищен раници, цената на някои от които доближава до 300-400 лева, моята противогазка беше израз на непукизъм и бунтарство. От влачене и ритване учебниците съвсем изпадаха от нея (за смут на майка ми), беше нашарена с всевъзможни надписи (със наследник химикал), а на презрамката й бе закачена най-голямата ми горделивост: „ оригинална” (не знам какво значеше това) значка на Iron Maiden. Чрез Еди като че ли се зъбех на целия свят. Еди бе обект на всевъзможни молби и обещания за 10 лева даже, само че по този начин и не го размених за нищо на света.

До един парещ летен следобяд (а във Видин 40 градуса ги нямахме за нищо), в който по улицата се движехме аз, Еди и двама метъли с кубинки и „ ластици”. „ Кво слушаш, келеш?” Отговорът ми бе гръмотевичен: „ Мейдън”. Последвалите два шамара също бяха мълниеносни. И Еди си отпътува с двамата метъли с „ ластиците” надолу по улицата.

ВИЖТЕ БРУС ДИКИНСЪН И IRON MAIDEN В ПЪЛНИЯ ИМ БЛЯСЪК

Ревах. Почти щях да пусна сълза, когато Брус извади меча и подгони чудовището на The Trooper. Бях се върнал в най-прекрасните години от живота си, към времето на класическия хеви метъл, тогава, когато Iron Maiden оформи музикалния ми усет. Затова в неделя, без значение от големите комари на Гребния канал в Пловдив и дългото очакване за бира, ревях с цялостно гърло, въодушевен от голямата сцена, шоу, светини, аудитория, само че най-много от големия power на Брус Дикинсън и Iron Maiden.
Епичното шоу на Iron Maiden стартира с прословутата тирада " We shall fight on the beaches " на Уинстън Чърчил, които влетяха на сцената със " Спитфайър ".
„ …we shall fight on the beaches, we shall fight on the landing grounds, we shall fight in the fields and in the streets, we shall fight in the hills; we shall never surrender…” Така стартира изданието на The Legacy of The Beast (както и всеки различен концерт от турнето) в Пловдив, над сцената влетя аероплан, „ управляван” ловко от almighty Брус Дикинсън. Предишната вечер Роб Халфорд ме изуми с гласа си (и това, че той не падна в нито един миг от цялото шоу), китарите бяха на равнище, само че китаристите бяха някакви метросексуални момчета, които аз дефинирах като синове на Халфорд, шлагерите липсваха, шоуто не ме плени. Докато Брус и Maiden забиваха шлагер след шлагер, като че ли самичък си бях направил сетлистата.
Брус Дикинсън е " водач, бизнесмен, пивовар, романист, радиоводещ и кино сценарист. Също по този начин е играч по фехтовка от международна големина. ”
Това бе вторият ми цялостен концерт на едни от моите музикални кумири. Едната половинка бе през 1995 година, когато опашката пред „ Христо Ботев” стигаше съвсем пред 26-и блок в Студентски. Бях първи курс, в средата на месеца към този момент бях приключил парите, само че съумях да се навра по някакъв метод и да чуя 2-3 части. Брус го нямаше, само че въпреки всичко това бе първият ми досег до бандата. Беше гадно, не се дишаше, звукът бе непоносим, а излизането от залата - битка за живот. В „ Армеец” преди четири години не можах да отида, тъй като не бях в България, само че преди 11 години, през 2007 година, бях на „ Локомотив” и куфеех под отвратителния тон и много професионалното, студено осъществяване на Maiden. Но въпреки всичко бяха четири китари, четири китари!
Младоците с Роб Халфорд предходната вечер ми изглеждаха неуместно до него, до момента в който Стив Харис (бас), Дейв Мъри, Ейдриън Смит и Яник Герс към момента са същинска буря. Зад тях е страхотният Нико Макбрейн.
В Пловдив 2018 година, на Hills of Rock, Iron Maiden бяха всичко това, поради което плаках, когато ми откраднаха значката с Еди. Имаше страхотна сцена, театрално шоу, декори, пиротехника, костюми. До The Trooper имаше някакво заглушаване на звука, понякога Брус се губеше в китарите, само че спектакълът бе замайващ. В основната роля бе, естествено, Брус Дикинсън. На 59 години той кипи от сила и мощност, която държеше публиката през съвсем 2-часовия сет. А след Flight of Icarus всичко ми се сля в един низ от велики шлагери, шлагери, които към множеството в Пловдив оцени с мощен плач и пригласяне.

Ако тези редове се четат от човек, който не познава Maiden и Брус Дикинсън, то за протокола ще загатна, че Дикинсън е водач (той пилотира самолета, с който бандата кацна в Пловдив и отлетя след концерта), „ бизнесмен, пивовар, романист, радиоводещ и кино сценарист. Също по този начин е играч по фехтовка от международна големина.” Това е част от резюмето на „ Брус Дикинсън: Автобиография”, с която имам намерение още веднъж да се потопя в света на Iron Maiden, връщайки се обратно към юношеските си години.

Догодина, когато Пловдив ще е Европейска столица на културата, чакам на Hills of Rock да забие още по-голяма тайфа. Защо не Metallica още веднъж да се завърне в града, където направи първия си български концерт? Дано.