За провеждането на справедлив съдебен процес и ефективни присъди за

За провеждането на обективен правосъден развой и ефикасни присъди за виновниците за така наречен “възродителен развой ” се приканва в сигнал, подаден през днешния ден до Военно-окръжна прокуратура от председателя на Движение за права и свободи и на ПГ на Движение за права и свободи Делян Пеевски, Йордан Цонев, Халил  Летифов и Хамид  Хамид - зам. - ръководители на ПГ на Движение за права и свободи в 50-тото Народно заседание.

 

“Повече от 30 години прокуратурата организира следствие, което обаче по този начин и не докара до изправяне на съд както на идеолозите, а по този начин също и на изпълнителите на закононарушенията, целящи унищожаването на българските мюсюлмани поради тяхната етническа и религиозна принадлежност ”, се споделя в сигнала на Движение за права и свободи към прокуратурата.

 

В края на 2023 година към „ Програма достъп до информация “ се обърна гражданската организация „ Справедливост, права и културно съдействие на Балканите “, записана в гр. Бурса, Турция, която търси правдивост за жертвите от интервала през тоталитарния комунистически режим по отношение на така наречен „ Възродителен развой “[1].

 

Организацията е учредена през 2004 година за да отбрани като юридическо лице правата на лицата, наранени от противозаконното им отнемане от независимост в затвори и в концлагера на остров Белене през 70-те и 80-те години на предишния век, измъчвани и сплашвани за наставление и покоряване на лица от турски етнически генезис, живеещи в България. 

 

Членовете на организацията търсят информация благодарение на Закона за достъп до социална информация (ЗДОИ) от Прокуратурата на Република България (ПРБ) по отношение на какво органите са направили или не са направили, с цел да се открият обстоятелствата, да се организира дейно следствие и наказване на отговорните за събитията в края на 80-те години, довели до принуждение, тъпчене на права и изселването на над 350 000 българи от турски генезис зад граница.

 

Конкретните въпроси, отправени със заявление за достъп до социална информация, са за броя на досъдебните производства, формирани по отношение на закононарушения, свързани с така наречен „ Възродителен развой “; прокурорските преписки по отношение на такива престъпления; обвинителните актове, импортирани в съда, резултатите от всяко едно дело и прочие

 

От отговора на прокуратурата разбираме, че в България не се води специфичен указател или доклад на досъдебните производства и делата за закононарушения по време на така наречен „ Възродителен развой “. Затова тези данни не могат да се разграничат от наличните, събирани и обобщавани по наредбите на Наказателния кодекс.

 

Впоследствие от гражданската организация търсят цялостен достъп до целия размер информация по кореспонденция изх. № 2903/14.07.2003 година, формирана по искане на народния представител господин Ахмед Юсеин с въпроса „ Ще се търси ли заслужено, хуманно съгласно европейските правила позволение на казуса за така наречен „ Възродителен развой “ за интервала 1984-1989 година в границите на българското правораздаване? “.

 

Отговорът на прокуратурата гласи, че поисканата кореспонденция № 2903/14.07.2003 година е унищожена с Акт за заличаване на неценни документи с изминал период на предпазване от 07.02.2023 година

 

По-нататък от организацията не престават да желаят документи: акта и протокола за заличаване и информация за комисията, направила обзор и оценка на документи през 2023 година за заличаване на неценни документи на Прокуратура на Република България.

 

След предоставената информация за документите и комисията за заличаване, жителите от „ Справедливост, права и културно съдействие на Балканите “ не престават да търсят отговори на въпросите кой и по кое време ще се погрижи за обективен развой на отговорните и публичност за страданията и жертвите на комунистическия режим, потърпевши по време на така наречен „ Възродителен развой “.

 

 

Отбелязвайки 35-тата годишнина от така наречен „ Възродителен развой “ – тази година, през май, дано да погледнем към някои от човешките истории, които стоят зад задачите и активността на организацията и подтикът на хората да членуват в нея и да търсят информация и правдивост за себе си и своите близки.

 

Веднага след рухването на комунистическия режим започнах да диря правдивост

 

Историята на Сабри Искендер

 

 

В основаването на организацията изходихме от Конституцията на Република България и я нарекохме Демократична лига за отбрана правата на индивида в България. Това е най-голямата работа на моя живот, огромно оръжие.

 

Казвам се Сабри Искендер, на 76 години. Роден съм в сливенското село Жълт бряг.

 

Аз съм в доклада на Държавна сигурност от 1972 година, тогава бях 25-годишен.

 

На 27 години попаднах в пандиза. Винаги е имало дискриминация, а против мен направиха клюка. Влязох в спречкване с един старшина, който ме хокаше, че съм турчин, и му споделих, че е шовинист, а той преиначи изявлението ми. По това време Илка Дамянова беше прокурор в Сливен, във Военната прокуратура и тя ми даде условна присъда от 6 месеца за период от 2 години. Милицията я апелира във Върховния съд и ме вкараха в Старозагорския затвор за 6 месеца. Много хубаво стана по този начин. Научих някои работи. Затворът е школа, университет. Там научих от българи, че желаят да създадат организация за човешки права, само че създали неточност, че не я подали в непозната страна. Променили им програмата, че са основали антидържавна организация и ги осъдили.

 

Задържаха ме отново на 17 януари 1985 година Бях таксиметров водач. С таксито ме спря сътрудник на Държавна сигурност. Аз го познавам, само че той не знае, че аз знам какъв е. Бях на 38 години, имах семейство и 3 деца. Каза ми да карам към баните, само че по път да минем през милицията. Разбрах защо става въпрос. Пред МВР-то 4 индивида ме посрещнаха, подготвили интервенция. Качихме се в стаята на началника на следствения отдел – Георги Георгиев. Събраха се няколко души и почнаха да носят папки с досиета. Казаха, че има още, само че с цел да не се тревожа, не са ги донесли всичките.

Пита ме началника: „ какви закононарушения против Народна Република България сте направили, за които органите на сигурността не са ти потърсили отговорност? “. Казах „ никакви закононарушения против Народна република България не съм направил, дайте доказателства за моите закононарушения “. В досиетата имаше 600-700 страници. Дръпнах лист – за мене е, дръпнах различен – също. Бил съм споделил, че като съм бил в Турция зелените сливи били по-скъпи от портокалите. Или че съм споделил, че нещо си там ми е харесало. Возил съм бил турци с таксито.

 

Първата вечер следствието стартира в 19.00 часа и приключи в 1 часа след среднощ – 5 часа и 5 минути. Казаха, че ще ме затворят в килия самичък, с цел да се побъркам. Три дни никого не вкараха при мен. Питаха ме дали е хубаво да съм самичък. Аз им споделих, че съм им доста признателен, доста ми е доста хубаво, че ми е по-спокойно да съм самичък. Веднага ми докараха различен човек.

 

Задържаха ме един ден преди да почнат да сменят имената, било е превантивна мярка. Държаха ме в килия, в ареста 111 дни, които ми се видяха като 111 години, с непрестанен тормоз и изтезания, побоища.

Началникът на Държавна сигурност в град Сливен, полковник Илия Иванов Илиев ме изпрати напряко в Белене, без присъда, че доста съм бил приказвал и да не ме изкарват. За тези с присъда беше още по-лошо. Там бях 1 година, по-късно ме изселиха в село Камено поле във Врачанско. После направих опит за бягство зад граница към Югославия през връх Ком с моя наследник, който тогава беше на 16 години, по-късно – затвор за 2 години. Общо 4 години и 4 месеца.

 

След пандиза, за 39 дни бях в къщи и след това ме изселиха още веднъж в Камено поле.

 

Още в пандиза бях обмислил и когато излязох, събрах съидейници, един мъдрец и един преподавател, направихме стратегия и правилник за основаване на организация. За да успеем, първо отидохме в британското посолство, те извикаха човек от турското и им дадохме програмата на организацията на британски и на турски език. Това с цел да се защитим и с цел да не могат да трансформират управляващите програмата ни, както са правили за други организации, и да ни осъдят, че е незаконна. Целта ни беше западният свят да я прочете, с цел да не може тук да я трансформират. Обявихме се по „ Радио Свободна Европа “, по BBC. После я пратихме на Тодор Живков, на ръководителя на Народното събрание, на вестниците „ Отечествен фронт “, „ Работническо дело “, „ Земеделско знаме “, на Главния прокурор на Народна република България.

В основаването на организацията изходихме от Конституцията на Република България и я нарекохме Демократична лига за отбрана правата на индивида в България. Това е най-голямата работа на моя живот, огромно оръжие. Създадена е изцяло легално на 13.11.1988 година въз основа на член 52, алинея 1 от Конституцията на Народна република България – жителите имат право да основават организации с неполитическа цел. По това време в София на 10 ноември Жельо Желев създаде Клуб за поддръжка на гласността и преустройството.

 

Комунистите се притесняваха най-много от Независимото сдружение за отбрана правата на индивида на Петър Манолов и от нашата организация, която беше най-многобройна. Страхуваха се, че имаме връзка с Централно разузнавателно управление на САЩ и с турското разузнаване, по тази причина единствено ни следиха.

 

През май 1989 година подадохме протестно писмо против Тодор Живков за политиката му във връзка с турския въпрос. Поканих го да седне на кръгла маса с Демократичната лига за отбрана правата на индивида в България. Пратих и копие от писмото на в. „ Труд “ и до „ Радио Свободна Европа “. На другия ден идват да ме разпитват. Започнах гладна стачка. Тогава от Държавна сигурност пристигнаха да ме вземат и да ме закарат на границата с Турция. Бяха ми изкарали паспорт. Влакът беше до Одрин, аз нямах виза. Взеха ме от Капълуле до Одрин и водиха няколко часа разследване за меродавност и ме пуснаха да отида в Бурса, където имах чичовци. Имам двама сина и една щерка, които пристигнаха след мен в Бурса. Оттам отидох в Анкара.

 

Веднага след рухването на комунистическия режим започнах да диря правдивост. Исках да съдим Тодор Живков и неговите съдружници. Направиха се няколко организации. Аз станах член на организацията в Бурса.

 

Ние от нашата гражданска организация търсим правдивост за тези, които са правили побоища, които са били и убивали, както и за директните вдъхновители на така наречен „ Възродителен развой “. Повечето починаха. Останалите – за какво прокуратурата не ги изкара пред съда? Никой не е осъден. Мен ме съмнява дали това, което желаеме ще се сбъдне.

 

Търся информация за оня интервал през цялото време. Питахме Софийска военна прокуратура – строго секретно било. Търсихме информация от Главната прокуратура, срещнахме се и с Иван Гешов. Някои документи унищожени, други отговори лавират. Върти се въпросът за отговорността за обективен развой сред Народното събрание и прокуратурата. От октомври предходната година започнахме да четем решенията, които са взели – към 30 000 страници, 166 тома. Според мен няма да осъдят никого. Повечето от директните вдъхновители не са живи, само че към момента има живи реализатори, които злоупотребяваха със служебното си състояние.

 

 

Обществото би трябвало да знае, младежта би трябвало да знае

 

Историята на Назифе

 

 

 

Аз ще приказвам като майка и брачна половинка на потърпевш във „ Възродителния развой “. Ще приказвам от името на всички майки, които пострадаха тогава.

 

Казвам се Назифе Мустафа Мюмюн, родена съм в Кърджали и съм на 70 години. Ще се опитам най-накратко да опиша за възприятията и прекарванията си.

 

Пораснах в пансион – дом за деца и сираци, приключих главно учебно заведение там, както и починалият ми мъж Шабан Мюмюн. Учихме там, тъй като нямахме друга опция, в селото ни нямаше учебно заведение, нямахме средства да пътуваме и да се връщаме, родителите не можеха да ни облекат, бяхме от многодетни фамилии. В интерната завършихме главното си обучение. Благодарна съм доста на учителите, грижеха се прелестно за нас, възпитаваха ни почтено да приказваме, да не лъжем, да не крадем. На каквото една майка може да научи децата си – те ни дадоха доста, доста повече.

 

Дойде време, завършихме. Мъжът ми следваше, аз работех, с цел да може той да учи. Ще приказвам и от негово име, тъй като дружно пораснахме и всичко знаехме един за различен. Беше първенец, доста интелигентен възпитаник, искаше да следва право, само че го одобриха в Пловдив, в Хранително-вкусовия институт. Тъй като финансовите благоприятни условия бяха доста лимитирани, аз взех решение да почна работа, с цел да може той да се образова. Годината, преди да приключи, 1978-1979 година, при него отива човек на Държавна сигурност от Кърджали и му споделя: „ Ти си мъдро момче, доста си грамотен. Държавата те изучи и ще продължава да те учи, само че ти би трябвало да работиш за нас. “ Той споделя: „ Да, аз съм признателен на страната, че учих в пансион, приключих приблизително обучение индустриална химия също на държавна прехрана, признателен съм на тази страна. Обаче аз имам човешко достолепие, което не мога да потъпча и да стана ваш клеветник. “ Идват веднъж, два пъти, три пъти; споделят му: „ Ще ти дадем апартамент, ще ти дадем работа в МВР-то, в министерството, стига да работиш за нас, да правиш агитация за „ възродителния развой “. Ще ти дадем апартамент в София. Ще ти дадем кола. Ще ти устроим живота, както в никакъв случай не си мечтал. “ Той споделя: „ Аз съм дете от едно оскъдно семейство. Обичам България. Тук сме се родили. Но аз не мога да бъда клеветник против общество и народност, в които съм се родил. Аз съм се родил турчин. Майка ми не знае дума български език, татко ми е бил общ служащ цялостен живот. Аз желая единствено да се възпитавам, да си взема хляба в ръцете и да си виждам фамилията щастливо и спокойно. Това е единствената ми цел в живота, друга цел нямам. Аз съм човек с необятни възгледи, с разбирания, не можете по този начин да ме притискате да работя за вас. “ И в действителност, той като приключи, беше стипендиант на „ Балкантурист “ и трябваше да стартира работа там. Представи си дипломата и споделя: „ Дойдох да работя. “. „ Не “, му дават отговор, „ ти си зачеркнат, не можеш да работиш тук, търси си другаде работа “. По някакъв метод намерихме работа като шеф на ресторант в една механа и стартира, само че какво да ти кажа… Не получи мечтаната работа, имахме вноска за апартамент – зачертаха я, за кола, всичко – алено, алено! Нямаш право на нищо.

 

Забременях през 1982 г.  Малката ми щерка като се роди, татко й доста искаше да я назова с име, което постоянно си е имал в акъла, харесвал го е. В болничното заведение споделиха – не може това име, турско е. Той в действителност беше доста грамотен, подаде молба в Кърджали, в съда, че желае това име и в действителност съдът я удовлетвори, тъй като човек може да избере името на детето си. Спечелихме за името, само че след това стартира адското за него, адското за нашето семейство, за децата ни.

 

1984 година Постоянно го притискаха в службата – да излезе по малкия екран, да направи агитация – за комунизма, за това, че ние в миналото сме били българи. Това нас не ни интересува. Миналото си е минало. Човек се усеща подобен, какъвто е сега.

 

Задържат го един ден. Вземат го от службата – естествено, там от личния състав са свидетелствали, че приказвал против страната, което не правилно, с цел да имат право да го задържат. Лъжлив донос – той беше човек образован, в никакъв случай с такива грозни неща няма да се занимава. Аз бях на работа, сестра ми пристигна и вика: „ Како, задържаха батко Шабан. Разстроих се, излязох от работа, отидох в МВР-то. Декември месец, 28-ми, преди Нова година, зима, сняг, влага – аз с чехли, в такава суматоха – не знаеш по какъв начин си облечен, какво имаш на краката. Живеехме в третата къща от милицията, до Партийния дом. Отивам: „ Така и по този начин сте задържали моя мъж, за какво? “ „ Кой е? “ „ Еди кой си. “ „ Няма подобен тука. “ „ Как няма?!? Взели сте го с белезници, с милиционерска кола. “ „ Жена “, викат ми, „ искаш и теб ли да задържим – махай се от тук, от стълбите нагоре да не се качваш “. Връщам се у дома, стопля се и отново отивам. До сутринта – отивам – прибирам се. После – на работа, без да съм спала. Децата ми смутени, и те са на крайник, плачат, аз напряко се сковах. Бях касиерка в сладкарница зад МВР-то. Всички чиновници в милицията минават през нас, заран, обед, вечер, и аз по физиономия ги знам. Един чиновник – още го помня и му благодаря, тъй като той избави живота на моя мъж, Демирев, младо момче – вика „ за какво си плакала “.

 

„ Снощи задържаха моя мъж. Цяла нощ бях пред МВР-то и ми споделят, че не е там “. Демирев ми сподели – „ на обед, като излезеш, ела при мен “. Отидох. Отвориха две порти и докараха моя мъж, по този начин отдалече да го видя. Не можах да го позная! Беше пребит, главата му в буци, окото му – хвръкнало настрана, лице посиняло – не мога да позная мъжа си. Една-две секунди ми го демонстрираха и го прибраха вътре.

 

Същият ден го пуснаха. Затова благодаря на този човек, Демирев, в случай че беше останал още една вечер, нямаше да оживее до третия ден. В къщи 15 дни не можа да стане от леглото, а трябваше заран и вечер да се подписва в милицията и да не напуща града. Малката ми щерка беше на 3 годинки, и той, в случай че рече да я прегърне, тя се плаши, тъй като се ужасява от лицето му…

 

Горките ми деца. В учебно заведение пристигнало ново дете, турче, не знае български. Моето още от 11 месеца е на ясли и градини, знае български, желае да помогне, изяснява какво по какъв начин, прикрито зад вратата. Учителката, да го извади, по този начин го дърпа, че нокътчето му се откъсва от пръстчето. Даже не можах да попитам за какво го направихте това. И знаете ли за какво? За да не ме изгонят от работа.

 

След 15 дни мъжът ми стартира да се съвзема. Един ден потегли да излиза до магазина за кисело мляко. Излезе в 11 часа, 18-19 става – няма го. Тръгнах към милицията да видя дали не са го задържали и го виждам, идва по пътя, носи торба бурканите и те тракат в ръката му. Разбрах аз ситуацията какво е. Пребили са го, влачили са го – за какво не е пристигнал да се подписва. Ама той не е добре, не може. Един следовател го закарва в една гора, кара го да коленичи пред една огромна бездна и му споделя – „ тук ще те убия, вълците и мечките ще те ядат и никой сметка от нас не може да търси, имаме това право “.

 

След това спря да яде. Каза – „ тия ще ме убият, по-добре да са самоубия самичък. Положението е доста съществено и те са способни всичко да създадат. “

 

Минаха още 10-тина дни, той не яде, аз не съм на себе си. Моята колежка, втората ми майка, Радка Стоянова, която от началото до края беше един до друг с мен, пособия ми е, когато мъжът ми следваше, когато беше арестуван, ми спомага да го закарахме на психиатър. Лекуваха го 2 месеца и половина. Пуснаха го в домакински отпуск един ден да си види децата, ходя на работа, не съм почнала още и идат децата – „ Пак взеха баща “. Пак го пребиват и на другия ден го карат в Белене. 3 месеца не можахме да разберем къде е – чак по-късно стана ясно, че арестуваните без съд и присъда ги карат в Белене.

 

Тогава започнаха моите страдания. Малката ми щерка на 3 годинки, огромната – на 13, тъкмо в пубертета. В учебно заведение се научава незабавно сред децата и хората от боязън престанаха да идват у дома – майка ми, татко ми се опасяват да дойдат. Понеже живеем до самото Министерство на вътрешните работи, никой не може да ни посети, никой не може да ни подаде ръка за помощ, било за децата, било за други потребности.

 

И двете ми деца влязоха в меланхолия. Голямата закъса с уроците, неприятни оценки, усамоти се, не приказва, не излиза. Животът ни беше ужасяващ.

 

Отиваме в Русе на рандеву, споделят – „ през днешния ден няма да се реализира “. С триста зора съм се уредила тъкмо този ден да съм свободна от работа, вземаш дечицата, отиваш до там и рандеву няма. Голямата схваща, само че дребното плаче – желая да видя тати. Много неща има за описване. Много претърпени неща. Това е най-малкото, което мога да кажа – мога 3 дни да приказвам, тъй като това са 4 години.

 

От Белене го реалокираха в Бобовдол, от Бобовдол го изселиха в село Овчарци, Кюстендилско. От време на време ходихме на рандеву. Не можехме да се преселим там, тъй като аз би трябвало да работя и да си вардя децата. После го освободиха, върна се и почна работа в месокомбината.

 

Една вечер, 1989 година, идват от Държавна сигурност и споделиха – „ за 24 часа ще напуснете страната, дайте 2 фотоси “. След два часа донесоха паспорти. Бяха нищожни години, нямахме куфар, по магазините също няма. Имах туристически спален чувал, сложих някакви дрешки на децата, газов котлон, една тенджерка, лъжички. И по този начин поехме с трен от София към Югославия. В Белград слязохме и поискахме леговище от Турското посолство и със аероплан ни докараха в Измир, където имахме доста далечни близки. Отзоваха се. Дадоха ни квартирка, дюшеци. Намерихме си работа – чистехме по банките, мъчно беше – не знаеш езика; за децата мъчно, дребната дума не знаеше турски. Големи компликации също ни се изсипаха там.

 

Мъжът си отиде от рак. Идвахме си няколко пъти до България и с него, преди този момент. Във Военното окръжие той върви да даде сведения да се осъдят чиновниците, които са предизвикали всичко на нас и останалите. Не беше единствено той, към нас в Кърджали имаше потърпевши и пребивани, живеещи в суматоха хора. То се чува. На свиждания като отидем – всеки си споделя болката.

 

Мъжът ми споделяше – „ нека има някаква правдивост, да бъдат осъдени “. Той вярваше прекомерно доста на правораздаването в България и доста четеше в тази област. Даде показания, само че не доживя да види, да му се утоли най-малко мъничко в душата за някаква правдивост, че тези премеждия, които претърпя едно общество, няма да останат по този начин.

 

Ние от гражданска организация „ Справедливост, права и културно съдействие на Балканите “ желаеме да има осъдени, да не се повтори това в бъдеще. Обществото би трябвало да знае, младежта би трябвало да знае, че случилото се е срещу правата на индивида. Ние вървим по този път и ще продължим до края, няма подчинение. Защото аз не можах да изуча децата си както би трябвало заради финансови благоприятни условия и меланхолия. Не можах да бъда потребен родител, непрекъснато плачех – и тук, и в Турция. Искаме правдивост, имам вяра, че законите ще вземат превес и все някой ще бъде осъден.

 

Това, което вършим е доста значимо в исторически смисъл и за правораздаването, за законността

 

Историята на Сафие

 

 

 

Всички сме като едно огромно семейство. Обединява ни търсенето на правдивост.

 

Казвам се Сафие Алиш Юрдакул Родена съм 1976 година в Разград. Баща ми е роден 1936 година, беше преподавател по турски език. Когато не разрешиха да се учи турски в учебните заведения, татко ми беше освободен от работа и стартира като водач.

 

Аз не употребявам термина „ Възродителен развой “. Това не е правилно. Един човек не може да се роди два пъти. Това е закононарушение против най-основните човешки права. Обмислено закононарушение. Така го назовавам.

В учебно заведение бяхме единствено деца от турски генезис. Заведоха ни на лагер, където имаше бойци и ни споделиха, че ще ни учат да следим терористи. Всички бяхме до 11 годишна възраст. Вдигаха ни през нощта с кучета да търсим терористи. Когато татко ми разбра какво сме правили, се ядоса и изпрати писмо с неодобрение до шефа. Директорът ме наказа да заставам на един крайник.

 

През 1985 година бях на 8-9 години. Преди това татко ми беше обичай няколко пъти в Министерство на вътрешните работи, към този момент беше почнал развой против нас. После го арестуваха като нарушител. Завели го в Белене. Не знаехме какво се е случило с него. На цялата ни общественост споделиха, че е погубен. Направихме мевлют (молитва при смърт), както е по мюсюлманската вяра. Майка ми остана сама с мен и двамата ми братя и трябваше да се бори да оцелее.

 

Аз не загатвам българското си име, тъй като не го признавам, в никакъв случай не съм го признавала. И аз, и съучениците ми не отговаряхме, в случай че ни викат с новите имена. Всичките ми тетрадки бяха скъсани, тъй като бях надписани с същинските ни имена. Училището продължаваше психическия напън върху децата.

 

Когато някой ни дойдеше на посетители, незабавно го викаха в милицията. Във всички къщи имаше ток, в нашата – нямаше. Бяхме изолирани. Нямаше за нас здравна помощ. На мен ми споделяха „ щерка на предателя на родината “.

 

Беше държавен гнет. Баба ми носеше шалвари и шамия, един път на улицата служители на реда й нарязаха облеклата. После тя дълго време не можеше да излезе на открито. На един празник в учебно заведение вързаха ръцете и краката на огромния ми брат с тел, тъй като е „ наследник на изменник на родината ”. Никой не му помагаше. Учителите гледаха.

 

Един ден споделиха, че татко ни е жив, в Белене. Аз бях в потрес, това за детската ми душeвност беше доста – плачеш, починал, след това – жив. Само двама души можеха до отидат на рандеву там. Решихме баба, майката на татко ми, и сестра му да отидат. Когато се върнаха, баба ми се разболя и повече не можеше да приказва.

 

После ние отидохме да забележим татко ми. Не можах да го позная – измършавял, с белезници; огромна контузия беше за мен. Баща ми ни сподели: „ Аз съм добре. Вие стойте дружно и оцелявайте. ”

 

През 1984 – 1989 година имаше 3 лагери за турци –  „ Белене ” на остров Персин; изолационен лагер „ Заставата ” също на остров Персин (за водачите, на тежък режим, единствено за 35 индивида, и Сабри Искендер е бил там) и в Бобов дол. След „ Белене ” множеството лагеристи ги заточваха в Бобов дол.

 

Баща ми се прибра в неприятно здравословно положение и не можеше да работи. В заточението си е получил мозъчен инсулт. И в болничното заведение е бил с белезници. Не ни позволиха да го посетим.

 

През 1989 година ни изселиха, изгониха ни. През 2012 година Народното събрание дефинира това изселване като „ етническо пречистване ”. Такова беше.

 

През 1991 година в Истанбул научихме от малкия екран, че е почнало дело против отговорните за така наречен „ Възродителен развой ”. Концлагеристите от Белене, изселени в Турция, продължаваха да държат връзка по сред си. Те и околните им горяха в огромен огън. Всички бяхме като едно. През 1991 година празнувахме, че отговорните ще бъдат осъдени. Чакахме някой да ни потърси за делото. Никой не ни споделяше какво става. Баща ми и приятелите му идваха в София, да видят има ли призовки.

 

Направихме първото " Сдружение на Балканите " през 1991 година в Истанбул. То е учредено от хора, които са лежали в Белене. През 1996 година посредством консулството на Истанбул подадохме обща тъжба до Главната прокуратура против всички отговорни за така наречен „ Възродителен развой ” за закононарушение против човечеството. Тези закононарушения нямат отминалост. Подписаха се общо 36 концлагеристи. Нямаше отговор няколко месеца. Дори не знаехме номера на делото и против кого е. През 1997 година представители на сдружението идваха на два пъти в България, изпратиха две тъжби – до основния прокурор и до Военната окръжна прокуратура. 

 

Баща ми умря през 1998 година. Той ми описа истината. Някога в главата ми беше друго. Не разбирах за какво татко ни ни е оставил сами. След гибелта му почнах да диря документи за него – от Регионална дирекция на вътрешните работи Разград, вървях и в Белене, оттова разбрах, че е лежал без присъда. През 2001 година пристигнах в България и дадох показания по делото. Тогава ми споделиха, че ще стартират делото след една година.

 

Сегашната гражданска организация „ Справедливост, права и културно съдействие на Балканите “ е учредена през 2004 година в Бурса. Аз съм неин ръководител, учредители са концлагеристи, някои от тях към този момент не са сред живите. Всички сме като едно огромно семейство. Обединява ни търсенето на правдивост. Ние желаеме никой повече да не изживява такова нещо. Трябва да има осъдени, с цел да не се повтаря.

 

През 2012 година научих, че в България има Комисията по досиетата. Там открих доста документи за татко ми. Пишеше, че през 1991 г някои документи са били унищожени. Натъжи ме, че никой от хората, които са унищожавали документи, не е бил осъден. По този мотив приказвах и с журналиста Христо Христов. Много документи, доста доказателства за закононарушения са унищожени през 1991 година

 

Искаме да забележим досиетата. Подадохме молби до Софийска военна окръжна прокуратура.

 

Работихме доста, с цел да напредне следственото дело. Обаче нищо не напредна. През 2022 година поискахме среща с прокурора по делото за така наречен „ Възродителен развой ”. В отговор той ни изпрати решение за преустановяване на досъдебното произвеждане, тъй като Георги Атанасов е починал. Подадохме тъжба против това разпореждане. Софийски градски съд единствено за 4 дни ни отхвърли. Решихме да апелираме и в Апелативния съд. Продължаваме да действаме отговорните да бъдат осъдени. Работим доста интензивно.

 

Членовете на сдружението са към 300-400 индивида, които живеят из цяла Турция – Бурса, Измир, Одрин, Истанбул. Членуват даже внуци на лагеристи от Белене. Имаме положителни връзки и с други сдружения на изселници в Турция. В България познаваме „ Истина и памет “ на Христо Христов и ПДИ.

 

Аз групирам документи за истината от всякъде. Това, което вършим е доста значимо в исторически смисъл и за правораздаването, за законността. Това дело, което продължава от 1991 година, е психически напън върху цяла България, върху цялото общество. За да няма правораздаване значи, че към момента има остатъци от тоталитарния режим.

 

Коментар на юриста адв. Александър Кашъмов, шеф на ПДИ:

 

Изглежда в най-безотчетната в България институция от десетилетия се замитат и ще се замитат следи от неефективност и безобразия. 

 

В този случай може да се каже, че от Върховната касационна прокуратура (ВКП) са отговаряли тъкмо по реда на ЗДОИ. Няма ненужно закъснение или заобикаляне на поставените в настояванията за достъп на сдружението въпроси. Същевременно обаче излизат нескрито потресаващи неща – никой не следи преписките и производствата, свързани с така наречен " Възродителен развой ", в случай че този отговор е правилен. Преди 21 години в писмо до Народното събрание тогавашната Главна прокуратура е показала развиването на някои от формираните наказателни производства. Остава неразбираемо какво е попречило Прокуратура на Република България да огледа още веднъж по какъв метод е събрала тогава информацията и да опресни данните си, както и да ги оповести обществено, респ. да ги даде по реда на ЗДОИ. 

 

Вместо това, през 2023 година Прокуратура на Република България безпардонно е унищожила купища документи, включително писмото до Народното събрание от 2003 година и приложените към него вероятно документи. Тук пораждат и други въпроси – прави ли се изобщо същинска оценка на историческата и архивна стойност на документите, или се унищожава на конвейр? Защото се оказва, че при акцията за обзор и заличаване на документи във ВКП през 2023 година не е оживял нито един документ от може би десетки или стотици хиляди страници, от които всички са били предопределени за заличаване без изключение. 

 

Възниква въпросът, осведомен ли е бил способният орган – Държавна организация „ Архиви “, взето ли е тяхно мнение и експертно познание при оценката на избраните за заличаване документи? Дали и по кое време изобщо за последно Прокуратура на Република България е изпратила документи в Държавния списък. Отговорът на всички тези въпроси е от значително значение, защото в годините след приемането на новата Конституция таман прокуратурата е онази институция, която в най-голяма степен не се потвърди като ефикасна (освен за зло), транспарантна и отчетна пред жителите и обществото. Заличават ли се и ще бъдат ли заличени следите от неефективни или незаконосъобразни дейности и бездействия на тази значима институция в битката й с престъпността? 

 

Без изясняването на тези значими за обществото въпроси няма да можем да се отърсим от хватката на беззаконието и бетонираното безсрамие, и да поемем с убеденост по пътя на свободата, демокрацията и достолепието на жителя.